Дейвид Балдачи
Перфектният удар (32)

32

Джесика Рийл седеше в колата си, паркирана на една от оживените вашингтонски улици. Но в този късен час трафикът беше слаб дори и на тази главна артерия.

Пушката й беше в багажника. С нея беше изстреляла повече от четирийсет патрона по нападателите. Не беше сигурна, но може би беше успяла да спаси живота на Роби. А Джанет Дикарло може би щеше да умре от раните си, но отдавна щеше да е мъртва, ако тя не се бе намесила. И Роби, разбира се.

Това подобри настроението й. Нещо, което отдавна не й се беше случвало.

Минималната охрана на толкова отдалечено място беше личен пропуск на Дикарло. Преди много години Рийл я беше посетила в дома й. Неофициално, за да обсъдят бъдещето й.

На лицето й се появи тъжна усмивка.

Моето бъдеще?

Малко след раздялата с Джофри я беше озарило прозрение. Вече знаеше, че Дикарло е назначена на втория по важност пост в ЦРУ. И до ден-днешен разполагаше с карта за електронен достъп през „задния вход“ на службата. Която беше планирала да използва до окончателното запечатване на този вход — което щеше да се случи съвсем скоро. Още тогава беше наясно, че след назначението на Дикарло двамата с Роби така или иначе ще се срещнат. И това се случи, но тя вече не можеше да твърди със сигурност, че е било за пръв път.

Тя и Дикарло се познаваха отдавна. Много по-отдавна, отколкото биха предположили хората в ЦРУ. Досега Рийл винаги беше разчитала на подкрепата й, но това вече беше невъзможно. Защото не само беше преминала границата, но и я беше унищожила.

Проследи Роби до къщата на заместник-шефката. Отначало не разбра къде отива, но когато колата му пое по селските пътища, тя увеличи дистанцията, страхувайки се, че той ще я забележи сред все по-слабия трафик. В един момент обаче отгатна целта на пътуването му и прекрати проследяването. Описа широк кръг в обратна посока и зае позиция в близост до къщата. Нямаше никаква представа, че се готви нападение.

Но същевременно не можеше да го изключи.

Беше сигурна, че е улучила част от нападателите. Ако случаят беше такъв, някой със сигурност щеше да разчисти терена. Тези хора се стараеха да не оставят следи.

Роби беше демонстрирал отлични умения, използвайки за бягството си блиндирания джип. Този човек беше находчив и умееше да действа под напрежение. Такъв беше и по време на краткия период, през който работеха заедно.

Рийл винаги наблюдаваше своите конкуренти в службата. А Уил Роби беше единственият, който заслужаваше внимание. С течение на времето двамата се редуваха в повишенията. Но в някакъв момент Роби излезе с едни гърди напред. А тя дори за миг не беше допускала, че ще я изправят срещу него.

Мислите й се върнаха към Дикарло. Защо я бяха набелязали за мишена? Какво знаеше тя?

Самата Рийл отдавна подозираше, че Джанет Дикарло е далеч по-информирана, отколкото допускаха колегите й. Повечето от тях сигурно бяха приели, че тя ще бъде само временен, макар и много компетентен номер две.

Или по-скоро безопасен номер две, коригира се тя.

Защото никой не я познаваше по-добре от нея.

Мнението на мнозинството най-вероятно се базираше на факта, че Дикарло все пак е жена. Но те пропускаха едно важно съображение — за да стигне до този пост, тя трябваше да работи три пъти повече от мъжете и да бъде поне два пъти по-корава от тях.

Районът си поемаше глътка въздух от суровото време, но зоната с ниско атмосферно налягане беше достатъчно широка, за да покрие целия град. Черните облаци отново се скупчиха над него, а вятърът се усили и сякаш се канеше да отвее наетата й кола. Тя запали двигателя и включи отоплението, но остана на място.

Мокрите улици бързо прогониха редките минувачи, потърсили подслон от дъжда. Това й позволи отлична видимост във всички посоки. За съжаление, мислите й не бяха толкова ясни, а по-скоро приличаха на сутрешна есенна мъгла в котловина.

Съдията Самюъл Кент и другият човек от списъка й бяха не само нащрек, но вече минаваха в настъпление. Без съмнение именно тази група беше организирала нападението срещу Джанет Дикарло. Беше обезпокоително, защото те очевидно знаеха нещо за нея, което не бе известно на Рийл. Това беше извънреден ход, а извънредният ход трябваше да има и извънредна причина.

Извади телефона си и погледна дисплея. Нямаше никакви проблеми да изпрати есемес на Роби. Беше сигурна, че не могат да я засекат, но можеха да прочетат съобщението й. Затова трябваше да бъде внимателна не само заради себе си, но и заради него. Стори й се смешно да проявява загриженост към човек, когото за малко не превърна в горяща факла. Но в момента се разкриваха известни възможности и тя беше твърдо решена да се възползва от тях.

Набра съобщението и го изпрати. Сега вече не й оставаше нищо друго, освен да чака развоя на събитията. Много неща зависеха пряко от Роби.

Подкара колата. Дъждът се усилваше.

Никога през живота си не беше носила униформа, но въпреки това със сигурност беше избила повече хора и от най-награждавания войник. И при всеки от тези случаи беше рискувала живота си. А заповедите издаваха хора, които се намираха далече от битката. Нито веднъж не беше оспорвала тези заповеди. През целия си професионален живот ги беше изпълнявала стриктно.

Но после настъпи просветлението. Вече не можеше и не искаше да изпълнява техните заповеди.

Баща й беше чудовище, който без малко да я изпрати в гроба с побоите си. Белезите й останаха за цял живот. Не тези върху тялото, а онези в душата. Те никога нямаше да зараснат.

Кариерата на професионален убиец й беше дала нещо, което не би могла да получи по друг начин.

Яснота на действията.

Добрите срещу лошите.

Добрите побеждават, а лошите губят.

Сякаш непрекъснато убиваше баща си. Отново и отново. Сякаш унищожаваше неонацистите завинаги. А също така и всички други демони, които смущаваха живота на хората и предизвикваха хаос.

Но въпреки това не беше толкова просто. И никога нямаше да бъде.

Джесика Рийл най-после беше осъзнала, че собствената й съвест и морален компас са най-добрият арбитър на това кое е добро и кое зло, независимо от постъпките й в миналото.

Не й беше лесно да скъса с тоталното подчинение, с което изпълняваше заповедите на своя работодател. Но когато най-после се реши на тази стъпка, откри, че да мисли със собствената си глава е нещо изключително хубаво.

Продължаваше да лети напред по мокрия асфалт, питайки се как Роби ще приеме малкия подарък, който му беше направила.