Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Роби (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
hammster(2018)

Издание:

Автор: Дейвид Балдачи

Заглавие: Перфектният удар

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Излязла от печат: 28.03.2014

ISBN: 978-954-769-350-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2664

История

  1. —Добавяне

27

Рийл подкара на запад. Планът беше сложен, деликатен и опасен. Като всичко, което вършеше.

Стисна волана. Това не беше признак на нервност. Тя много отдавна нямаше нервите, които притежаваха нормалните хора. На практика се успокояваше в момента, в който наближаваше опасната зона. Пулсът й ставаше по-бавен, крайниците й придобиваха особена гъвкавост, а обстановката около нея се избистряше и нещата сякаш забавяха ход, позволявайки й да анализира трезво факторите, които имаха значение за мисията.

После всичко се случваше бързо, буквално за миг.

И някой умираше.

Пътуването й отне почти час. Трафикът беше натоварен, а дъждът преминаваше от порой в ситен валеж, после отново се усилваше.

Тя харесваше моловете главно защото винаги бяха оживени и имаха многобройни входове и изходи.

Но едновременно с това ги мразеше — именно защото имаха многобройни входове и изходи.

Остави колата в подземния паркинг и пое по стълбите, водещи към централния вход на мола. По пътя се размина с групичка тийнейджърки, натоварени с торбички от различни магазини. Повечето бяха заети да пишат есемеси на телефоните си и не обръщаха внимание на това, което се случваше около тях.

Рийл влезе в мола и забави крачка. Придърпа козирката на шапката над очите си, скрити зад тъмните очила. Но тези очи не пропускаха нищо. Мозъкът й се беше превърнал в микропроцесор, който засичаше потенциалните проблеми и начините за тяхното отстраняване. Отдавна вече не беше в състояние просто да се шляе из някой мол, да се разхожда навън или да шофира, без да ангажира съзнанието си с обстановката. Разсейването означаваше смърт.

Наближи набелязания магазин и още повече забави крачка. Подминавайки вратата, тя осъществи зрителен контакт с някого вътре, докосна брадичката си с пръст и кимна леко. Продължи до дъното на коридора и спря пред някакъв бутик. Погледна назад точно в мига, в който мъжът, на когото беше кимнала, излезе от магазина и с бърза крачка се насочи към нея.

Рийл веднага тръгна в обратната посока и зави по коридора, който водеше към тоалетните. Отвори вратата на помещението за семейства с малки деца и бързо затвори след себе си.

Влезе в една от кабинките, измъкна пистолета си и зачака. Не й харесваше да се блокира по този начин, но нямаше друг избор.

Външната врата се отвори няколко секунди по-късно. Тя надникна през открехнатата врата на кабинката.

— Заключи!

Човекът се подчини.

Рийл излезе навън с пистолет в ръка.

Мъжът вдигна глава да я погледне. Беше нисък, най-много метър и шейсет и пет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Във физическо отношение нямаше никакви шансове срещу нея, дори и без пистолета. Но тя не беше дошла за ръкопашен бой, а за информация.

Името на мъжа беше Майкъл Джофри. Работеше в „ГеймСтоп“ — един от магазините за видеоигри в търговския център. Беше изключителен геймър и обичаше тръпката на състезанието. Беше прехвърлил четирийсет, но в това отношение си беше останал тийнейджър. Носеше тениска с надпис „Денят на Страшния съд“.

Някога този човек беше шпионин. Умееше да говори почти без да мърда устните си, и беше в състояние да продаде пясък на умиращ от жажда в пустинята. Но вече не се занимаваше с това и бе доволен, че се грижи само за себе си.

И за Джесика Рийл. Защото Рийл му беше спасила живота, при това неведнъж, а два пъти.

Той беше нейната златна карта. Една от малкото, които тя притежаваше.

Джофри погледна пистолета в ръката й и поклати глава.

— Нещата май са сериозни, а?

— Че кога не са били? — отвърна тя.

— Нямаше да те позная, ако не беше вирнала брадичка по твоя си начин — отбеляза Джофри и очите му пробягаха по лицето й. — Хубава пластика между другото. Майсторска работа.

— Когато се оставиш някой да те реже, гледай да бъде най-добрият.

— Чух, че Гелдър и още един са мъртви.

— Точно така.

— Твоя работа, нали? — подхвърли Джофри, но по физиономията му пролича, че не очаква отговор. — Какво мога да направя за теб, Джес?

Рийл прибра пистолета и се облегна на мивката.

— Трябва ми информация.

— Появата ти тук е голям риск.

— Не толкова голям, колкото преди три години. Доста време си извън играта, Майк. Дори охраната ти вече я няма. Сама се уверих. Доколкото ми е известно, ситуацията е такава от шест месеца.

Джофри скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на вратата.

— Е, още се чувствам малко разголен навън — призна той. — Но явно вече са разбрали, че наистина съм се оттеглил и си гледам само геймърството. Тоест нямам нужда от охрана. За каква информация става въпрос?

— Познаваше ли Гелдър?

— О, да — кимна той. — Мнозина от нас го познаваха. Ветеран на поста си.

— А какво ще кажеш за другия покойник — Дъг Джейкъбс? АСОР ли го покриваше?

— Не — поклати глава Джофри.

— Двамата са се познавали добре. Не само от служебните си контакти.

— Откъде знаеш?

— Няма значение. Но е истина.

— Какво общо имам аз?

— Нищо — отвърна Рийл. — Просто искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Както вече ти казах, става въпрос за информация. Ти нямаш никакво понятие от нея, затова ще трябва да я потърсиш. Трябва ми веднага.

— Вече не ми останаха кой знае колко вътрешни контакти.

— Не съм казала, че трябва да са вътрешни. Вече не.