Дейвид Балдачи
Перфектният удар (24)

24

Роби се върна във Вашингтон, но не се прибра в апартамента си, а отиде до едно училище, паркира наблизо и се огледа.

Намираше се в хубав квартал на столицата, където Джули Гети посещаваше едно от най-добрите училища. Тук нямаше задължителна униформа, а учениците не се избираха според общественото положение на родителите им и възможността да правят дарения. Важни бяха единствено техните способности — разбира се, ако успееха да издържат приемните изпити. Имаше и правила, с които трябваше да се съобразяват, но към всеки ученик се подхождаше индивидуално и с изключително внимание.

Роби се надяваше, че Джули Гети вирее добре в тази среда, въпреки че беше своенравна и правеше само това, което желаеше.

Замисли се за предстоящия първи сблъсък с нея, но бързо се отказа. Тук предварително премислените подходи не вървяха.

Може би ще е най-добре да приема упреците й, за да вървим напред.

Дъждът продължаваше да вали и той пусна чистачките, наблюдавайки как гумените пера изтласкват водата. Погледна часовника си. Учениците щяха да се появят всеки момент. Дълга редица автомобили чакаха да приберат децата. Училището нямаше собствени автобуси, може би защото точно отсреща имаше спирка на градския транспорт.

Няколко секунди по-късно вратите се разтвориха и децата се втурнаха навън. Роби я зърна, слезе от колата, вдигна яката си срещу лекия дъжд и претича през уличното платно.

Джули крачеше в опашката на групичка момичета. В ушите си имаше миниатюрни слушалки, а пръстите й тичаха по клавиатурата на тънък смартфон. Извървяла е дълъг път за кратко време, помисли си той. Когато я видя за пръв път, тя не можеше да си помисли дори за най-обикновен телефон.

Пропусна момичетата покрай себе си и се изпречи на пътя й.

Джули се закова на място. Лицето й светна за миг, но след това се начумери.

— Какво търсиш тук?

— Изпълнявам си обещанието да дойда да те видя.

— Малко е късно за това.

— Наистина ли?

Дъждът се усили.

— Искаш ли да те закарам? — попита той, забелязал как раменете й потръпват.

— Ще взема автобуса. Спирката е ей там.

Роби се обърна в указаната посока и видя как един автобус плавно спира до отсрещния тротоар.

— Мислех си, че никога повече няма да се качиш в автобус.

По лицето й пробяга усмивка и той побърза да се възползва от това малко предимство.

— Нека те закарам. Ще си поговорим, а и ще видя как е Джеръм. Искам да съм сигурен, че се грижи добре за теб.

— Вече ти казах. Той си е наред.

— Все пак е по-добре да се уверя с очите си — настоя Роби.

— Не искам да се появяваш тук само защото се чувстваш кофти заради отношението си към мен.

— Наистина се чувствам кофти, но по други причини.

— Какви?

— Няма ли да се махнем от този дъжд?

— Страх те е да не се разтопиш, а?

— По-скоро ме е страх да не получиш токов удар — отвърна той и махна към слушалките в ушите й.

— Да, бе — иронично се усмихна тя, но все пак го последва към колата.

Настаниха се. Роби запали двигателя и потегли, а Джули си сложи колана.

— Защо всъщност си тук? — повтори въпроса си тя.

— Недовършена работа.

— Това не означава нищо за мен.

— Никак не ме улесняваш.

— А защо да го правя? Мен ме заряза, но бас държа, че със суперагент Ванс се виждаш редовно.

— Видях я само веднъж, и то по служба. Искаше да ми бръкне в мозъка, за да докопа каквото й трябва.

— Пак убийства, нали?

— Защо говориш така?

— Че какво друго може да бъде? Ти и Ванс се занимавате с трупове. С купища трупове.

— Може и да си права — въздъхна Роби.

— Но въпреки това си излязъл с нея.

— Това е различно.

— Но не и за мен.

— Ревнуваш ли? — вдигна вежди Роби.

— Нищо подобно! Човек просто трябва да държи на думата си. Аз не обичам да ме лъжат, Роби. Ако не искаш да ме виждаш, просто ми кажи и нещата приключват.

— Наистина ли мислиш, че е толкова лесно?

— Би трябвало да бъде.

— Тук съм, защото сбърках.

— За какво? — попита Джули.

— Идеята ми беше да те закрилям, но трябваше да проявя повече разум.

— Какво означава това?

— Човек с моята професия си създава врагове. Исках да държа тези хора далече от теб. Исках да ти осигуря ново начало. Да забравиш старите си познати и да бъдеш щастлива.

— Будалкаш ли ме?

— Щастието ни се изплъзва много лесно. Исках да започнеш на чисто. Ти за малко не загина с мен, а това не бива да се повтори.

— Защо не ми го каза предварително?

— Защото бях идиот!

— Аз не мисля така, Уил — отвърна тя с по-мек тон.

— Когато си ми ядосана, ме наричаш Роби, а когато не си — Уил.

— Значи трябва да се държиш така, че да не те наричам Роби.

Той спря на червен светофар и я погледна.

— Може би съм искал да направя всички онези неща, които ти обещах. Може би съм искал да поддържам контакт с теб. Може би…

— Може би просто си искал да бъдеш нормален — довърши вместо него тя.

Светна зелено и Роби потегли.

— Може би — промълви той след доста дълга пауза.

Дъждът се усили.

— Мисля, че това е най-честното нещо, което някога си ми казвал.

— Ти си само на четиринайсет, а вече си толкова зряла.

— Не и ако се има предвид какво съм преживяла. Много бих искала да не е така.

— Разбирам те — кимна Роби и я погледна. — Вече сме окей, нали?

— Натам вървят нещата… Уил.

Роби се усмихна и надникна в огледалото за обратно виждане. Вниманието му беше привлечено не от колата зад тях, а от следващата.

— Какво има?

Той обърна глава настрани и срещна втренчения поглед на Джули.

— Това изражение ми е познато — каза тя. — Зад нас има някой, който не трябва да бъде там, нали?

Роби съобразяваше с максимална бързина. Не, беше невъзможно! Нямаше начин! Но всъщност защо не? Всичко случило се дотук беше абсолютно непредсказуемо.

Проблемът беше очевиден, защото Джули беше с него. Ако я свалеше някъде, щеше да я изложи на опасност. Ако я задържеше при себе си, опасността можеше да се окаже още по-голяма.

Отново я погледна и вероятно й предаде безпокойството си.

— Плашиш ме, когато си нервен — прошепна тя. — Какво става?

— Трябваше да се вслушам в интуицията си и да те оставя на мира — каза той. — Не биваше да те търся!

Тя понечи да се обърне, но той я спря.

— Недей! Така ще разберат, че сме ги усетили!

— Какво правим тогава?

— Продължаваме да се движим нормално.

— Само толкова? Това ли е планът?

— Караме си по пътя, докато нещо не ни принуди да спрем.

— И тогава?

— Тогава трябва да разберем какво се случва.

Той стисна волана и погледна в огледалото. Колата си беше там. И също се движеше нормално. Възможно бе да е сбъркал, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Прекалено дълго се беше занимавал с тези неща.

И тъй, кой го следеше? Неговите хора или някой друг? И какво щеше да се случи, ако наистина се окажеше друг?

Например Джесика Рийл. Това би означавало пренебрегване на всички правила в наръчника. Но може би тя беше избрала тъкмо тази тактика. Нарушаването на правилата те прави непредсказуем.

Е, хубаво, въздъхна той. И аз мога да играя тази игра.