Дейвид Балдачи
Перфектният удар (16)

16

Нищо лично.

Роби се втренчи в двете думички, изписани на малкия екран. После очите му се разшириха при следващите:

Част от мен се зарадва, че успя да се справиш.

Без да се замисля, той набра отговора.

Коя част?

Тя не отговори на въпроса, но следващият текст беше още по-изненадващ:

Когато нещата изглеждат прости, те обикновено не са такива. Доброто и злото, правилното и погрешното — всичко това зависи от онзи, който взема решенията. Опитай се да вникнеш в плана, Уил. И си пази гърба.

После телефонът му отново звънна. Този път не беше есемес от Рийл, а обикновено повикване.

— Роби — каза той.

— Трябва да се явите тук. Веднага.

— Кой се обажда?

— От кабинета на господин Тъкър.

Ясно, помисли си Роби. Бяха прихванали есемесите на Рийл, тъй като следяха телефона му след имейла, който беше получил от нея. Той е първият човек в агенцията и очевидно се чувства доста стресиран. Което е нормално.

— Да дойда в Лангли ли?

— Директорът си е у дома. Ще ви приеме там.

Пет минути по-късно Роби беше в колата си и пътуваше към Грейт Фолс, Вирджиния. Пътят беше тесен и изпълнен със завои, но това гористо и привидно затънтено предградие се обитаваше от най-богатите и влиятелни хора в страната.

Еван Тъкър живееше в дъното на уличка без изход. На петнайсет метра от дома му тя беше препречена от бетонно заграждение, в центъра на което имаше портал с повдигаща се врата, позволяващ преминаването на автомобилите само един по един. Къщата беше в колониален стил — масивна, с тухлени стени и покрив от кедрови шиндли. Беше разположена върху терен от поне двайсет декара, с басейн, тенис корт и горичка, заемаща половината площ.

Роби спря пред будката на охраната, намираща се встрани от заграждението. Там обискираха не само него, но и колата му, а след това провериха дали очакват визитата му. Наложи се да слезе от колата и да измине пеша разстоянието до къщата.

Очите му се спряха върху мрачното лице на един от пазачите.

— Много държа на това ауди — подхвърли с усмивка той. — Гледай да е тук, когато се върна.

Мъжът дори не се усмихна.

Прибраха му и пистолета, както очакваше. Това го накара да се почувства някак гол, докато крачеше към вратата на къщата.

Там имаше още пазачи, които отново се заеха да го обискират. Сякаш по краткия път до тук би могъл да се сдобие с друго оръжие. После му отвориха и го пуснаха в къщата.

Предположи, че въпреки сравнително ранния час директорът е на крак от мига, в който е научил новината, че са открили заместника му с дупка в челото.

На негово място и той би изгубил съня си.

Въведоха го в просторна, облицована с дърво библиотека. Книгите по рафтовете изглеждаха така, сякаш наистина бяха прочетени. Излъсканото подово дюшеме беше частично покрито с правоъгълен килим. Настолната лампа на бюрото в ъгъла беше запалена. На стола пред него седеше Еван Тъкър.

Беше облечен с тъмен панталон и бяла риза с навити ръкави. Колосаната му яка беше разкопчана, а на бюрото пред него имаше голяма порцеланова чаша.

Той покани Роби да седне и попита:

— Кафе?

— Да, благодаря.

Ескортът изчезна, вероятно за да изпълни поръчката. Роби се облегна назад и огледа човека, който ръководеше ЦРУ.

Изглеждаше по-стар от своите петдесет и четири години. Косата му беше посивяла, талията широка, а ръцете му бяха обсипани със старчески петна. Но лицето му беше това, което казваше всичко: набраздено от бръчки, с подчертана брадичка и торбички под очите, които изглеждаха като бездънни дупки. Напукани тънки устни, пожълтели и неравни зъби, които не се опитваше да скрие. Този човек едва ли има чести поводи да се усмихва, помисли си Роби. Такава му беше работата.

Кафето пристигна. Мъжът, който го донесе, побърза да се оттегли, затваряйки вратата след себе си.

Тъкър натисна някакъв бутон отстрани на бюрото и в стаята се разнесе тихо бучене. Роби погледна към прозорците, над които се спускаха солидни стоманени панели. Вратата бавно се скри зад подобен панел.

Всичко това беше в стил Джеймс Бонд, но си имаше своите основания. Помещението току-що се превърна в ИКПР — изолирана камера за поверителни разговори. Явно това, което предстоеше да чуе Роби, се смяташе за поверителна информация от най-високо ниво в секретната организация.

Тъкър се облегна назад, продължавайки да фиксира госта си.

— Тя контактува с теб — каза с леко обвинителен тон той. — Изпраща ти разни тъпи послания. Сякаш играете някаква игра. На всичкото отгоре те уверява, че всъщност не иска да ти пръсне главата. Надявам се да отчиташ, че това са пълни глупости.

Роби дори не трепна. Никога не го правеше. Защото имаше опасност да пропусне нещо от играта.

— Знам — кимна той. — Но нищо не мога да направя. Вашите хора твърдят, че не могат да я засекат.

— Моите хора твърдят, че тя използва кодиращо устройство, което АНС не може да разбие. Явно се е подготвила добре.

— Но съобщенията, които ми изпраща, все пак съдържат известна информация. Освен това може да допусне грешка. Самата идея да комуникира с мен вече е грешка.

— Тя се надиграва с теб, Роби. Много я бива в това. Чел съм купища рапорти за нея. Много добър манипулатор е. Умее да печели доверие и кара хората да правят това, което иска от тях.

— Но мен се опита да ме изгори жив — каза Роби. — Доста странен начин да спечели доверието ми.

— После обаче ти се извинява. Все едно нищо особено не е станало. А какво иска да каже с предупреждението да си пазиш гърба? Каква игра играе? Сякаш прави всичко възможно да нарочи друг и да изглежда абсолютна невинна. Направо ми се гади от нея!

— Тя може да говори каквото си пожелае, но това не променя моята задача, нали? — отвърна Роби, отпи глътка кафе и остави чашата.

Тъкър продължаваше да го гледа напрегнато, сякаш търсеше някаква несигурност в думите му.

— Гелдър беше свестен човек — каза той. — Джейкъбс също.

— Значи сте познавали и Джейкъбс? — вдигна вежди Роби.

— Не, но мога да кажа, че не заслужаваше да умре от ръката на предател.

— Така е — кимна Роби.

— Ти вършиш това, което върши и тя — изгледа го Тъкър. — Вкарай ме в главата й.

Роби не отговори веднага. Просто не беше сигурен какво се иска от него.

— Мога да ви обясня техниката, с която подхожда към това, което върши, но не и защо е станала предател — предпазливо отвърна той. — Все още не я познавам достатъчно. Задачата ми беше възложена съвсем наскоро.

— Тя не е от тези, които ще чакат тревата да поникне под краката им. Ти също.

— Вече посетих и двете позиции, от които е стреляла.

— И почти се сблъска с агентката на ФБР, която води разследването. А след това я покани на вечеря. Въпросът ми е няма ли конфликт, който ти не виждаш?

— Аз не съм поискал тази мисия, сър. И няма как да съм знаел кой ще поеме разследването от страна на ФБР.

— Продължавай.

— Освен това отскочих до хижата на Рийл на Източния бряг.

— Където за малко не изгоря — кимна Тъкър. — Прегледах сателитните снимки, Роби. По мое мнение трябва да издигнеш играта си на по-високо ниво. В противен случай тя ще те убие. Препоръките ти са отлични, но ние не искаме да се окаже, че Рийл е по-добра от теб.

Роби хладно изгледа мъжа зад бюрото, който очевидно се чувстваше удобно в хубавата си къща, заобиколен от пазачи и барикади. Беше чувал, че преди да премине към разузнаването, се е занимавал с политика. Но никога не беше работил като оперативен агент, никога не беше носил униформа. И, подобно на Джейкъбс, никога не беше изпълнявал мисия на терен. Задоволявал се бе да гледа отдалече как хората умират от насилствена смърт.

Самият Роби отлично знаеше, че скучните технологии спасяваха човешки живот просто защото при секретните операции отдавна не бе необходимо да се изпращат цели екипи. Единствено мишената бе заплашена от реална смърт. Но понякога компютрите и спътниците не бяха достатъчни и тогава на сцената излизаха хора като него. Които свършваха работата. Той винаги се беше дразнил от канцеларските плъхове, които си въобразяваха, че тяхната работа е като неговата. А нямаше място за сравнение.

— Мислиш, че съм несправедлив, нали? — снизходително подхвърли Тъкър.

— Справедливостта няма нищо общо с това, което върша — отвърна Роби.

— Радвам се да го чуя. Така ще спестим време.

Роби бавно огледа обстановката.

— Ще ми обясните ли защо се случва всичко това, сър? — попита той. — Така или иначе, разговаряме в условията на ИКПР…

— Рийл стана предател. Някой я е направил предател.

— Кой според вас? Ръководството трябва да има някаква идея.

— Разполагаш с информация за последните й четири мисии, изпълнени за една година. Бих казал, че отговорът се крие някъде там.

— А възможно ли е да се крие при човека, когото не уби?

— Имаш предвид Ферат Ахмади?

Роби кимна.

— Понякога простите отговори са най-верните.

— Това обяснява Джейкъбс, но не и Гелдър.

— Нека разгледаме нещата в дълбочина. Каква е била ролята на Гелдър в удара срещу Ахмади, ако изобщо е имало такава?

Тъкър се огледа. От изражението му пролича, че започва да се съмнява дали изолацията на ИКПР ще издържи тежестта на този разговор.

— Ако мислите, че нямам право на достъп до подобна информация, спокойно можем да прекъснем тази дискусия — предложи Роби.

— Би било глупаво да те замесвам във всичко това, ако имах съмнения в тази посока — отвърна Тъкър.

— Каква е била ролята на Гелдър?

— Доколкото ми е известно…

Роби вдигна ръка с чувството, че някой го е изпратил да регулира движението. Което донякъде си беше точно така.

— При цялото ми уважение, сър, подобни въведения не ми вършат работа — отсече той. — Не давате показания пред Конгреса. Или ще ми дадете изчерпателен отговор, или ще спрем дотук.

— Гелдър отговаряше за тайните операции, но нямаше пряко участие в мисията „Ахмади“ — отвърна Тъкър, изпъна гръб и го погледна по нов начин.

— Ако изключим Ахмади, накъде другаде трябва да насочим вниманието си? Нуждаем се от нещо, което свързва Джейкъбс и Гелдър.

— А не ти ли минава през ум, че Рийл може да взема на мушката си отделни хора от ЦРУ, подчинявайки се на някакви свои параноични заключения? Тя работеше с Джейкъбс. Лесно би могла да се справи с него. И той е мъртъв. Но Гелдър е друга работа. Той е номер две. Отстраняването му има катастрофални последици за нас и помага на враговете ни. Това е положението. Дойде ни като гръм от ясно небе…

— Аз не мисля така — поклати глава Роби.

— Защо? — рязко попита Тъкър.

— Защото Рийл не е случаен човек.

— Не допусках, че я познаваш толкова добре. Според архивите не си имал контакт с нея повече от десет години.

— Вярно е. Но контактите, които имах с нея преди това, бяха доста интензивни. При тези условия човек трябва да знае с кого си има работа. А когато се случи това, то остава за цял живот.

— Хората се променят, Роби.

— Така е.

— Тогава какво точно искаш да ми кажеш?

— Тя има план. Който е съставила сама.

— Защо мислиш така?

— Ако работеше за някого, нямаше да комуникира с мен. По правило е недопустимо. Работодателите й биха следили всяка нейна стъпка — точно както вие следите моите контакти. А тя не би се изложила на подобен риск. Мисля, че нещата са лични.

— Може би си играе с теб, за да те извади от равновесие. Тя е много привлекателна жена, а в досието й пише, че използва всички свои качества за успешното изпълнение на задачите си. Не й позволявай да ти замае главата.

— Имам го предвид, сър. Но това не изяснява нищо.

— Добре, има план — отстъпи Тъкър. — Но какъв? Имам чувството, че се въртим в кръг.

— Предстои ми доста проучвателна работа. Мисля да започна с връзката между Гелдър и Джейкъбс.

— Ако изобщо има такава.

— Искам да ви предупредя за нещо, сър.

Тъкър вдигна глава и го погледна в очите.

— Слушам те.

— Рийл направи рязък скок от ниското към високото ниво. Може би сега е решила да напредва на зигзаг, за да ни обърка.

— Това предполага, че е набелязала още мишени.

— Несъмнено.

— Надявам се да грешиш.

— Едва ли.

— Спомена за някакво предупреждение.

— Ами ако е решила да върви нагоре по йерархията?

— Тогава остава само една мишена и това съм аз.

— Точно така.

— Но аз имам охрана.

— Джим Гелдър също имаше.

— Моята е по-добра.

— Но Джесика Рийл също е добра — отбеляза Роби.

— Каква ирония на съдбата — тежко въздъхна Тъкър. — Тази страна е направила всичко възможно да я подготви по най-добрия начин, а сега тя използва уменията си срещу нея.

— Вие й дадохте и други, по-специални умения, сър. Тя вече притежава най-важното.

— И какво е то?

— Здрави нерви. Много хора си въобразяват, че ги имат, но почти всички грешат.

— Ти ги имаш, Роби.

— И слава богу, защото съвсем скоро ще ми потрябват.