Дейвид Балдачи
Перфектният удар (9)

9

Джесика Рийл седеше на леглото в хотелската стая. Мокрият екип за джогинг лежеше в краката й. Беше гола и приведена напред, разглеждаше пръстите на краката си. Навън дъждът плющеше здраво.

Капките чаткат като куршуми, но поне те оставят жив, за разлика от оловото.

Тя разтърка с длан плоския си корем, твърд като камък вследствие на изтощителни упражнения и внимателно хранене, които нямаха нищо общо със суетата. Тази твърдост беше нейният генератор. Тлъстините забавяха движенията, а в нейния свят това беше фатално. Беше овладяла всяко бойно изкуство, което би й помогнало при ръкопашен бой.

Добрата физическа форма и бойните умения й бяха необходими, за да оцелее. Невинаги убиваше със снайпер. Понякога мишените бяха на крачка от нея и се опитваха да я ликвидират със същата ярост, с която тя се стремеше да ликвидира тях. Почти винаги бяха мъже, а това им даваше генетично физическо предимство.

Но въпреки това победителят винаги беше тя. До следващия път. В нейния занаят се губеше само веднъж. А предишните ти победи се обезсмисляха.

Най-много да те похвалят на погребението ти. Евентуално.

Поколеба се дали да не изпрати още един имейл на Роби, но се отказа. Щеше да е прекалено рисковано. Тя никога не подценяваше другите. Надяваше се, че телефонът й не може да бъде проследен, но Управлението имаше неограничени възможности в областта на електронните комуникации и можеше да намери начин да я засече.

И какво повече да му каже? Роби бе получил своята задача и щеше да направи всичко възможно да я изпълни.

А тя от своя страна щеше да направи всичко възможно да му попречи. В хода на този процес можеше да загине всеки един от тях, а може би и двамата. Такава бе природата на звяра. Нищо честно и благородно. Всичко бе позволено.

Рийл облече хотелския халат, прекоси стаята и измъкна телефона си от якето, окачено на вратата. Продължаваше да се удивлява на възможностите на тези устройства да ти кажат как да стигнеш до всяко място и да ти дадат иначе трудно откриваема информация за броени секунди.

Но тази свобода си имаше своята цена.

Милиони очи те наблюдаваха. И то не само очите на правителството или компаниите. Всеки с модерна играчка и малко сръчност можеше да го прави.

Това затрудняваше работата на Рийл, която поначало си беше достатъчно трудна.

Тя запамети за секунди информацията, която се появи на дисплея. После остави телефона и влезе в банята. Горещият душ я освежи. Беше доста уморена след жестоката сутрешна тренировка и мускулите й се нуждаеха от отпускане.

Във фитнеса имаше двама младежи, които се набираха на лоста с една ръка и се зяпаха в огледалото. Трети се потеше на тренажора. Тя започна упражненията си. Усети погледите на младежите върху себе си. Не я гледаха заради екипа, който не беше стегнато трико, а свободно падащи памучни дрехи, които покриваха цялото й тяло. Но тя все пак беше тук, за да се поти, а не да си търси съпруг или мъж за една нощ.

Веднага разбра, че младежите не представляват заплаха. Те просто бяха смаяни от нещата, които правеше с тялото си. Трийсет минути по-късно, когато тя завършваше едва първата третина от своите упражнения, момчетата си тръгнаха, поклащайки глави. Знаеше какво си мислят: На това темпо не бих издържал и пет минути.

И бяха прави.

Тя спря душа и отново облече халата, а косата си уви с хавлия. Разтвори менюто на румсървиса, от което си избра салата и чаша червено калифорнийско вино.

Поръчката донесе млад и добре изглеждащ мъж. Рийл улови възхитения му поглед в огледалото.

Беше преспивала с мъже на няколко континента. Всичките свързани с изпълнението на поредната мисия. Това беше средство за постигане на целта. Сексът беше само начин да стигне там, където искаше да бъде. Хората над нея я насърчаваха да прибягва до него — разбира се, с лицемерното предупреждение никога и по никакъв начин да не се ангажира емоционално. Тоест да не изпитва чувства. Тя беше само машина. Сексуалните контакти просто й помагаха за изпълнението на поставената задача.

В това отношение мъжете със сигурност бяха по-слабият пол. Срещу обещанието да ги пуснат в леглото си жените бяха в състояние да измъкнат от тях всичко, което пожелаят.

Рийл подписа сметката, оставяйки на мъжа щедър бакшиш.

Очите му искаха повече. Но тя просто му обърна гръб.

Изчака вратата да се затвори след него, а после свали халата и разпусна косата си. Облече къси гащета и тениска, подпря вратата с масичката и седна да хапне. Навън дъждът продължаваше да се лее.

Съвсем скоро щеше да се наложи да излезе. Беше важно да се движи постоянно. Неподвижните обекти лесно можеха да бъдат премазани.

На даден етап Уил Роби щеше да се заеме сериозно с нея. Това щеше да ангажира голяма част от времето и енергията й, но дотогава разполагаше с известни шансове, от които възнамеряваше да се възползва.

Дъг Джейкъбс беше едно определено ниво.

Сега й предстоеше да се прехвърли на следващото.

Нямаше да е лесно, защото те вече бяха предупредени.

Дъг Джейкъбс имаше жена и две малки деца. Рийл знаеше как се казват, как изглеждат и къде живеят. В момента със сигурност бяха сломени от мъка, въпреки че никога нямаше да научат обстоятелствата, при които беше умрял Джейкъбс.

Такава беше политиката на ЦРУ. И тя никога не се променяше.

Тайната си оставаше тайна.

Предстоеше погребение. Джейкъбс щеше да бъде положен във вечния си дом. И това щеше да бъде единственото нормално нещо, свързано с неговата смърт. Младата му вдовица щеше да продължи живота си. Може би щеше да се омъжи повторно. Може би щеше да има още деца. Ако бяха близки, Рийл би я посъветвала да се обвърже с някой обикновен човек. Водопроводчик или търговец. Така животът й щеше да бъде много по-прост и по-лесен.

Децата на Джейкъбс най-вероятно нямаше да помнят баща си след време.

Според Рийл това не беше чак толкова лошо. Тя смяташе, че Дъглас Джейкъбс няма с какво да бъде запомнен.

Довърши салатата и се пъхна под завивките.

Като дете обичаше да лежи в леглото и да слуша дъжда навън. Никой не идваше да я наглежда. Домът им не беше такъв. Там хората, които се появяваха през нощта, имаха неясни, но със сигурност недобронамерени мотиви. Това я беше направило недоверчива и подозрителна още от най-ранна възраст. Предпочиташе да бъде или сама, или с някого по свой избор.

Когато някой те посещава нощем, единствената правилна реакция е да нанесеш първия удар.

В съзнанието й изплува лицето на майка й — крехка и съсипана жена, която в последния си ден на тази земя изглеждаше с четирийсет години по-стара от реалната си възраст. Смъртта й беше жестока и грозна. Пред очите на седемгодишната Джесика. Тогава беше твърде малка, за да прецени реалните измерения на травмата. Но тя оставаше в нея и до днес, някак неусетно помагайки й да осъзнае, че нормалните неща в живота на нормалните хора никога няма да бъдат част от нейния.

Когато в детството ти се случи нещо потресаващо, то те променя завинаги. Сякаш част от мозъка ти изключва и отказва да узрее. Дори и като възрастен нямаш сили да се бориш с него. То просто остава в теб до последния ти ден. Няма терапия, която може да го излекува. Нищо не може да срути високата стена, която те огражда от всички страни.

Ръката й лежеше върху пистолета под възглавницата. Масичката продължаваше да затиска вратата.

Тази нощ щеше да спи добре.

Може би за последен път в живота си.