Дейвид Балдачи
Перфектният удар (84)

84

Чужденците трудно напускаха държави като Сирия, която бе не по-малко затворена за света от безспорните лидери в това отношение Северна Корея и Иран. Особено когато тези чужденци идваха от Запада.

Чужденците бяха обект на подозрения.

Американците бяха откровено мразени.

А когато американски оперативни агенти току-що са ликвидирали един потенциален лидер на страната, тяхната съдба бе предрешена: екзекуция, следвана от публично излагане на обезглавените им трупове.

Единствената добра новина за подобни хора бе фактът, че границите на Сирия се охраняваха зле. Те бяха неясни и променливи точно като политиката на страната в настоящия момент въпреки традиционните анонси, че е една от „люлките на човешката цивилизация“.

Роби и Рийл бяха съвсем наясно с всичко това.

Имаха някакъв шанс, но не особено голям.

Смъртоносният изстрел на Рийл бе дошъл от сграда срещу мястото, на което Ахмади се бе готвил да се качи в лимузината си. Най-лесният начин за изтегляне без съмнение би включвал традиционното женско облекло за тази част от света, включително бурка, скриваща голяма част от лицето. Но в повечето случаи сирийските жени не се съобразяваха с традиционните мюсюлмански одежди. Пълното забулване дори бе официално забранено в университетите и обществените институции. Това бе наложено от едно правителство, клонящо към светски модел на управление, което приемаше подобно облекло като риск за сигурността и съответно потенциално прикритие за терористични атаки. От всичко това следваше, че бурката ще е по-скоро червен флаг, отколкото някакво прикритие.

Все пак тя можеше да използва хиджаб — покривало за долната част на лицето, което беше почернила и състарила с майсторски положени фалшиви бръчки и тъмни петна. А под дългата черна роба беше прикрепила достатъчно подплънки, за да изглежда поне с трийсет килограма по-дебела. Дегизировката се допълваше от бавната походка и приведената фигура на седемдесетгодишна жена.

Рийл взе в ръка една пазарска кошница, напусна стаята и тръгна към асансьора, пред който вече чакаше някакъв мъж. Вратата се плъзна встрани и Рийл влезе в кабината. Минута по-късно асансьорът спря на партера и тя се измъкна навън.

Точно навреме, за да се отмести от пътя на полицаите, които нахлуха в сградата. Те сграбчиха мъжа, който слезе с нея. Същата съдба сполетя още няколко сирийци, които се намираха във фоайето. Част от униформените се натъпкаха в кабината, а други поеха нагоре по стълбите.

Рийл изчака известно време, преди да продължи пътя си. Когато се озова навън, улицата вече беше задръстена от полицейски коли. Навсякъде се виждаха хора. Едни крещяха, други плачеха, а трети гневно скандираха.

Пламна някаква кола. Автомати трещяха във въздуха. Пръскаха се витрини. По-надолу по улицата избухна експлозия.

Рийл се присъедини към групичка жени, които бързаха към близката пряка.

При нормални обстоятелства претърсването на жени на обществено място беше абсолютно немислимо.

Но обстоятелствата не бяха нормални. Полицията нахлу в пряката и започна да обискира наред — както мъже, така и жени. Търсеха скрито оръжие и всякакви други улики.

Откриха нож у някакъв мъж и моментално го разстреляха.

Иззад ъгъла изскочи пищяща от ужас жена, която моментално беше надупчена в гръб и кръвта й плисна по асфалта.

Полицията се приближаваше към Рийл. Тя не приличаше на убийца, а на обикновена, доста пълничка старица. Но ченгетата караха наред. Разстоянието се скъсяваше.

Ръката й се плъзна към вътрешността на кошницата.

Всеки момент щеше да бъде обкръжена от множество полицаи с насочено оръжие.

Гърбът й опря в тухлена стена. Един полицай направи крачка напред и посегна да хване ръката й. Усетеха ли подплънките, всичко щеше да свърши. Разстрел на място.

После откъм началото на уличката долетя висок глас.

Полицаите спряха и се обърнаха.

Човекът не спираше да крещи. Думите му на арабски бяха кратки и ясни.

— Хванахме стрелеца! Хванахме стрелеца!

Ченгетата хукнаха обратно по посока на гласа.

Тълпата погълна Рийл. Над труповете се блъскаха ридаещи хора.

Тя започна да се оттегля. Не след дълго изскочи от навалицата и сви в първата пресечка.

Извървя я с бърза крачка и излезе на друга улица, широка и оживена. До тротоара спря такси и тя побърза да се настани на задната седалка.

— Накъде? — попита на арабски брадатият мъж зад волана.

— Мисля, че знаеш накъде — отвърна на английски тя.

Роби стъпи на газта и колата бързо потегли.

Очите му потърсиха нейните в огледалото.

— На косъм, а?

— Абсолютно — кимна Рийл, а след това размаха дистанционното, което извади от кошницата. — Това свърши добра работа. Никак няма да се зарадват, когато открият източника на виковете „хванахме стрелеца“.

— Един малък аудиоплейър никога не е излишен — отбеляза Роби.

Тя изчака поредния завой и изхвърли дистанционното през прозореца.

Той продължаваше да следи развоя на събитията в огледалото за обратно виждане. Тълпата нарастваше.

— Съвсем скоро ще разберат, че стрелецът се е измъкнал. Опасността не е преминала.

— Погледни истината в очите, Роби — отвърна с равен тон тя. — Никога повече няма да сме вън от опасност.

— Те откриха снайперисткото гнездо, въпреки че ти изобщо не стигна до там — отбеляза той.

— Голяма изненада, няма що! Но това потвърждава предупреждението на твоя човек за двойната игра.

— Как ли са се почувствали онези, които са наблюдавали операцията от командната зала?

— Цял живот ще съжалявам, че не можах да зърна лицата им! Най-вече това на Тъкър.

Той направи десен завой и продължи да натиска педала. Трафикът видимо намаля, но Роби беше наясно, че полицията вече издига пътни заграждения.

Разстоянието между Дамаск и израелската граница не беше голямо, но пътят със сигурност щеше да бъде блокиран от сирийците. И от ЦРУ. Следователно тази дестинация отпадаше.

До Аман в Йордания имаше малко повече от сто и шейсет километра. Но границата между двете страни се охраняваше стриктно, а контролно-пропускателните пунктове бяха малко на брой. Следователно и тази дестинация отпадаше.

На изток беше Ирак. Дълга граница, сравнително лесна за пресичане. Но нито Роби, нито Рийл проявиха желание да навлизат в северната част на Ирак, защото там най-вероятно щяха да срещнат смъртта си.

И тъй, остана им само един избор. Турция на север. Безкрайно дълга граница. Най-близкият голям град беше Мерсин, който отстоеше на около четиристотин километра. Имаше и по-пряк път, водещ до тясна ивица турска земя, стърчаща като пръст в сирийската територия, северно от Хафа. Но макар и по-далече, Мерсин предлагаше много повече възможности за оттеглянето им, а и в големия град човек можеше да изчезне по-лесно. Освен това Роби искаше да бъдат максимално далече от сирийците, много по-далече от вклинената турска територия.

Но най-напред трябваше да стигнат до границата.

В тази граница имаше безброй пробойни, но Сирия и Турция влизаха в постоянни конфликти помежду си. Ежедневно явление бяха бомбардировките от нисколетящи самолети и ожесточените престрелки. Покрай това обаче кипеше и друга дейност — най-вече контрабанда на дрога и оръжие, плюс постоянен приток на имигранти. А престъпниците предлагаха само един отговор на неволните свидетели на тази дейност.

Избиваха ги.

— Напред към Турция — обяви на глас Роби.

— Напред към Турция — повтори Рийл.

Тя обаче не свали дегизировката си. Все още беше рано. Разполагаше с документи, в случай че ги спрат за проверка. Надяваше се, че са достатъчно добри.

Гледайки напред, Роби си даваше сметка, че най-вероятно ще бъдат проверени.

По тази причина бе обръснал главата си, бе пуснал къса брадичка и бе напръскал тялото си със спрей за изкуствен тен, така че кожата му изглеждаше по-тъмна. Сините му очи се скриха зад тъмни контактни лещи. Владееше арабски много добре, без типичния за хората от Запада акцент. Рийл също говореше арабски.

Оказа се, че първите заграждения са издигнати далеч по-бързо, отколкото беше очаквал. А в главата му изникна въпросът дали двойната игра има нещо общо с това.

В Близкия изток подобни съоръжения бяха по-зле организирани и много по-хаотични в сравнение с други места. Оръжие се използваше при първите по-остри думи или лош поглед.

Роби натисна спирачката. Пред тях имаше три коли и един пикап, старателно претърсвани от въоръжени мъже. Единият от тях държеше в ръката си нещо лъскаво.

— Имат снимките ни — промърмори той.

— Естествено. Слава богу, че не изглеждаме както преди.

Мъжете стигнаха до таксито. Единият изкрещя нещо и Роби му подаде документите си. Другият навря глава през сваленото задно стъкло и изкрещя на Рийл. Свела поглед, тя му подаде личните си документи и почтително промърмори нещо. Той грабна кошницата и надникна в нея. Вътре имаше самун хляб, пликче с ядки, бурканче мед и шишенце с подправки.

Обискът на колата не показа нищо нередно.

Първият охранител внимателно огледа Роби и дори протегна ръка да подръпне късата му брадичка. Роби издаде вик на болка, а онзи се ухили и му махна да продължава.

Напуснаха Дамаск и се насочиха на север.

След триста и петдесет километра се озоваха в предградията на Алепо, най-многолюдния град на Сирия. Беше се стъмнило и това им позволи да се промъкнат незабелязано до предварително осигурената тайна квартира. Там се преоблякоха, хапнаха и легнаха да си починат преди втората част на своето пътешествие.

На сутринта яхнаха велосипеди и се присъединиха към туристическата група, която тръгваше на обиколка из северните райони на Сирия, чак до турската граница, отстояща на около осемдесет километра от Алепо. По принцип екскурзията беше замислена като тридневна приятна разходка сред древните руини и красивата природа.

Така стигнаха до Храма на свети Симеон Стълпник, където велосипедистите бяха планирали да прекарат нощта.

Но Роби и Рийл избраха друг вариант. Те се отделиха от групата и продължиха да въртят педалите. Подминаха Миданки, преодоляха няколко възвишения по разбити пътища, след което предприеха продължително спускане към Азез.

Някъде към полунощ прекосиха турската граница. Над главите им летяха самолети, които бомбардираха целите си на сирийска територия. В далечината се чуваше автоматична стрелба, но те продължаваха напред, без да й обръщат внимание.

Два дни по-късно се добраха до Мерсин.

А след още един хванаха ферибота за Гърция, откъдето излетяха с първия полет на запад. Прибраха се в Съединените щати точно една седмица след като окървавеното тяло на Ахмади рухна на уличната настилка в Дамаск.

Първата работа на Роби беше да проведе един телефонен разговор.

— Идваме, приготви шампанското — каза той, а след това прекъсна линията.

Еван Тъкър бавно остави слушалката.