Дейвид Балдачи
Перфектният удар (66)

66

Роби пътуваше в препълнения вагон на метрото, стиснал никелираната тръба над главата си. Беше със слънчеви очила, ниско нахлупена шапка с козирка и качулка над нея.

Влакът спря на следващата станция. Той не реагира при появата на жената, но не я изпускаше от очи.

Никол Ванс също не реагира. Единствената причина да го разпознае беше предварителният им разговор, по време на който той подробно описа дегизировката си, а също така я предупреди точно в кой вагон ще бъде.

Без да бърза, тя започна да си пробива път към него. Повечето пътници около тях бяха забили нос в електронните си книги, сърфираха в мрежата, слушаха музика през миниатюрни слушалки или просто дремеха по седалките.

Ванс спря до него.

— Как си? — попита тихо тя.

— Малко стресиран.

— Заради инцидента в онзи влак?

— Да.

— Как се измъкна?

— Скочих.

— Сам ли? — сбърчи вежди Ванс.

Той поклати глава.

— С кого?

Ново поклащане на главата.

Но тя нямаше намерение да отстъпва.

— Опитвам се да ти помогна!

— А пък аз — да те опазя. Носиш ли я?

Ванс го изгледа, после извади от чантата си вестник и се престори, че чете. Разгърна го едва когато композицията набра скорост. Към една от вътрешните страници беше залепена компютърна флашка. По начин, който позволяваше само на Роби да я види. Той я прибра в джоба си с плавно движение на ръката и се обърна към изхода, но Ванс го хвана за лакътя. Обзе го подозрението, че тази жена е на път да провали всичко.

Но тя остана на място. Само устните й помръднаха.

Успех!

Той кимна леко и започна да си пробива път сред тълпата. Влакът навлезе в следващата станция в момента, в който той застана на вратата. След миг беше на перона. Обърна се и срещна втренчения поглед на Ванс. Не беше трудно да прочете мислите й.

Тя не вярва, че ще оцелея след всичко това.

Аз също, ако трябва да бъда откровен.

 

 

Роби се присъедини към Рийл, която го чакаше в наетата кола. Докато се придвижваха по оживените улици, той включи лаптопа и отвори файловете, които му предаде Ванс.

— Нещо интересно? — попита Рийл.

— Събрала ми е всичко, свързано с подозрителни движения в чужбина, обявена степен на тревога или повишаване на бойната готовност, необичайна суматоха на обичайните места.

— И?

— Наблюдава се известна активност на подводниците в Атлантическия океан. Едновременно с това изпращаме още няколко кораба в Персийския залив, вероятно във връзка с иранската криза. Мащабни флотски учения в Тихия океан. Но всичко това е от наша страна. Не виждам нищо от това, което търсим, тоест необичайно придвижване на враговете ни.

— Нищо?

— Чакай малко! — рязко отвърна Роби. — Това съм го виждал по телевизията, но много преди да подозирам каквото и да било, за да мога да направя връзката.

— Какво е то?

— Президентът отлита за Ирландия, за да участва в конференция за борба с тероризма.

— Е, и?

— Не става въпрос само за президента.

— А за кого още?

— Всички лидери на Г-8 — отвърна Роби и вдигна глава. — Кървавият сценарий може да се разиграе далеч по-лесно, ако всички се съберат на едно място.

— Забравяш мерките за сигурност, Роби. А те при всички случаи ще бъдат изключителни. Според мен няма начин да се нанесе удар именно там. Просто няма начин!

— След Единайсети септември предпочитам да избягвам подобни твърдения.

— Но ти каза, че и президентът ще е там. А той не е мишена.

— Да, но само според документа на Уест. А никой не може да гарантира, че те ще се придържат стриктно към него. Може би са решили да видят сметката и на президента.

— Доколкото схващам, лошите са тръгнали по петите ни. Но защо хора от правителството биха пожелали смъртта на президента, по дяволите? Да не говорим, че все още не разбирам защо им е да убиват и лидерите на Г-8.

— Те са предатели. Вероятно са им платили. Подобни неща се случват постоянно.

Рийл не изглеждаше убедена.

— Но тук не става въпрос за улични престрелки, Роби. Говорим за трус с глобални последици. Къде ще си изхарчат парите, ако наистина са им платили? И те живеят на тази планета като всички останали. Не виждам смисъла.

— Ти си тази, която вярва, че „бялата книга“ на Уест лежи в основата на всичко това. Ако си променила мнението си, трябва да ми го кажеш. Още сега.

— Не съм го променила.

— Заради Джо Стокуел?

— Точно така — бавно отвърна тя.

— Но с кого е бил достатъчно близък Стокуел, за да предвиди развоя на събитията?

— Не знам. Но много бих искала да знам. Той ми изпрати достатъчно детайли, за да разбера какво се готви. Включително списък с имена. А след това ми обясни какво точно са замислили, базирайки се на въпросния документ. Разбира се, доколкото е бил запознат с него.

— Той ли ти го изпрати?

— Не. Получих го от друг приятел, който го беше издирил.

— Хубаво е да имаш такива приятели.

— И тъй, летим ли за Ирландия?

— Не виждам алтернатива, след като ударът се планира именно там.

— Ами ако споделим подозренията си с Ванс? Тя може да ги пусне нагоре по веригата.

— Няма да предприемат нищо, преди да се срещнат очи в очи с нейните източници. А тя няма как да им признае, че това сме ние, защото веднага ще я арестуват. По същата причина и ние не можем да направим нищо. Следователно този вариант отпада.

— Разполагаш ли с фалшив паспорт, за който никой не знае?

— Разбира се — каза Роби.

— В такъв случай не виждам причина да не тръгнем за Ирландия.

Роби отново се приведе над компютъра.

— Може би си права.

— Но преди това искам да проверя още нещо — каза Рийл.

— Какво?

— Приятелят — отвърна тя и извади телефона си.

— Къде е този приятел? Можем ли да му се доверим?

— О, да — кимна тя. — Работи в мола.

— В мола? И с какво се занимава?

— С видеоигри на професионално ниво. И с някои други работи.

— Може ли да открие нещо, което да ни бъде от полза?

— Истинското име на Роджър Лисицата. Защото мръсникът трябва да умре, а аз съм тази, която ще дръпне спусъка.