Дейвид Балдачи
Перфектният удар (65)

65

— Здравейте, господин конгресмен — поздрави жената с малкото кученце, което опъваше каишката си. — Снощи ви гледах по телевизията.

Хауард Декър стоеше на пътека в парка, намиращ се съвсем близо до дома му. Беше с дънки, свободно падаща риза и мокасини на бос крак. Носеше и тънко непромокаемо яке, тъй като синоптиците прогнозираха дъжд. Едната му ръка стискаше дълга каишка, от другия край на която се дърпаше едрият му лабрадор на име Бруин.

Той се усмихна и кимна на красивата жена, която вече го подминаваше.

— Благодаря. Приятна вечер.

Доставяше му удоволствие хората да го разпознават. Усещането, че е известен, подхранваше егото му.

Остана загледан след нея, отдавайки дължимото на високата й и стегната фигура, плътно прилепналата пола и свободно падащата към раменете руса коса. Той нямаше проблеми със съпругата си, но така и не успяваше да усмири похотливите си очи. А завидният му пост в Конгреса го превръщаше в желан обект на много изтънчени, умни и красиви жени.

Декър изпусна въздишка на задоволство. Животът беше прекрасен. Той притежаваше внушително богатство, натрупано от предишни бизнес занимания, и се радваше на сравнително добро здраве, гарантиращо му още много години в политиката.

Съпругата му го подкрепяше достатъчно, но без амбиции да го засенчи по какъвто и да било начин. Рядко пътуваше с него, а това му предлагаше свободата за приятен флирт в хотелската стая с някоя от младите му сътруднички.

Децата му бяха още малки, но добре възпитани. Чакаше ги хубав живот, като този на баща им, който им служеше за пример. Той беше достатъчно популярен в своя избирателен район, за да бъде сигурен в победата си на поредните избори. От друга страна, ситуацията му позволяваше да не пилее твърде много време за набиране на средства за кампанията си и да насочи вниманието си към чисто политическите си амбиции в Конгреса. Да, общо взето, животът му беше напълно задоволителен.

Имаше само един проблем, но той беше достатъчно сериозен, за да засенчи всички позитиви. Отдавна съжаляваше, че се е присъединил към план, който заплашваше да излезе от контрол. А той, в качеството си на председател на Комисията по разузнаването, автоматично се превърна в основен играч на една грандиозна схема, която буквално му беше отнела дъха, когато го запознаха с нея.

Декър беше от старата школа, която по традиция вярваше в принципите на националната сигурност. И никой не можеше да разклати тази вяра. На 11 септември се намираше в Ню Йорк и видя с очите си рухването на Двете кули. Беше тичал по улиците заедно с хиляди обезумели хора, търсещи спасение от прахта, отломките и падащите от небето тела. Това обаче само затвърди неговата решимост никога да не позволи подобен ужас повторно да сполети страната му. Поне доколкото зависеше от него. Той действително бе направил много в желаната посока. Много повече от обикновените хора.

По тази причина прие да участва в този колосален план. При успех той със сигурност щеше да създаде правилен баланс на силите в света — по начин, който щеше да осигури траен мир. Декър го възприемаше като огромен риск в своята кариера, но и като цел, за която си струваше да рискува. Започна със задкулисна дейност, свързана главно с оторизиране на действия, свързани с пренасочването на нужните хора, оборудване и финансови средства. Това не беше особено трудно, тъй като Комисията по разузнаването по принцип работеше в условия на секретност — от отпускането на финансови средства до устно инструктиране на участниците в съответните операции. Всичко това му предлагаше прекрасни възможности да подпомага реализацията на големия план. Той се гордееше, че се е превърнал в част от него. И се чувстваше като истински патриот, особено когато ставаше свидетел на гибелта на млади и смели американци в различни точки на света — най-често убивани от хората, които те защищаваха с всички средства, а едновременно с това ги обучаваха да се предпазват и сами. Но това беше потресаващо и не биваше да продължава до безкрайност.

За беда, нещата не се развиваха гладко. Проблемите започнаха почти веднага. Партньорите му в начинанието, и най-вече Сам Кент, умееха да се справят с тях далеч по-добре от него. За разлика от Декър те отдавна бяха свикнали с грешките, водещи до отнемането на човешки живот. Но той се плашеше от тези грешки. И колкото повече ставаха те, толкова по-силен беше страхът, който го обземаше.

Тази вечер бе излязъл да разходи кучето просто за да прогони неспокойните си мисли, макар и само за няколко минути. Но не успяваше, дори веселият Бруин, който го подканваше да си поиграят, не можеше да го разведри.

Най-много се страхуваше от Кент. Когато чу, че е ликвидирал потенциален убиец, той изобщо не се усъмни в думите му. Защото наистина го беше ликвидирал. Това беше предупреждение за самия Декър. Да не си играе с огъня.

Декър всъщност нямаше никакви намерения да си навлича гнева на такива хора. Защото беше виждал с очите си на какво са способни. Като председател на Комисията по разузнаването, разполагаше с далеч повече информация за провежданите секретни операции в сравнение с обикновените конгресмени.

Той знаеше за съществуването на Отдела за секретни мисии към ЦРУ, който използваше уменията на хора като Джесика Рийл и Уил Роби. Знаеше колко са добри в онова, което вършеха. Бяха му докладвали за техните операции, бяха му показвали снимки на труповете, останали след тях.

Телефонът му иззвъня.

Погледна дисплея и простена. Беше той.

Декър се поколеба дали да вдигне, но в крайна сметка реши да приеме обаждането. От страх.

После самочувствието му започна да се възвръща.

Все пак беше председател на една от най-важните комисии във Вашингтон. Разполагаше с лостове за влияние, разполагаше с власт. Спокойно можеше да предложи и по-груба игра на тези хора.

Натисна бутона.

— Ало?

— Трябва да се видим — каза Сам Кент.

— Защо?

— Видя ли историята с онзи влак?

— Какво за нея?

— Били са Рийл и Роби.

— Как разбра?

— Няма значение. Очевидно са направили екип.

Декър нервно преглътна и дръпна каишката на Бруин, който тръгна да гони някаква катеричка.

— При последния ни разговор ти заяви, че подобна възможност е почти изключена. Предполагаше, че са били в центъра на събитията в Арканзас, но се съмняваше, че са започнали да действат заедно.

— Е, очевидно съм сбъркал.

— Този отговор не ме задоволява, Сам. Аз рискувах много и ти добре го знаеш.

— А нима аз не рискувах?

— Не знам. Но по време на същия този разговор ти открито ме заплаши.

— За което ти се извинявам. Но бях подложен на невероятен стрес.

— А аз не бях, така ли?

— Сега трябва да сме единни, Хауард. Дадоха ми ултиматум да открия и да ликвидирам Роби и Рийл.

— Добре. Но как?

— Нуждая се от помощта ти.

— От моята помощ? Какво мога да направя аз?

— Ти си председателят, Хауард. Много можеш да направиш.

— Добре, добре, само се успокой. — Декър се замисли за миг. — Разбира се, че мога да получа информация за реакцията на ЦРУ на последните събития. Там сигурно разполагат поне с приблизителните им координати.

— Точно това ни трябва, Хауард, Да прехвърлим на техния гръб преследването на Роби и Рийл. Ако шикалкавят, притисни ги, настоявай да ти докладват за всяка своя стъпка, докато проблемът не бъде окончателно решен. Кажи им, че държиш да бъдеш информиран за всеки детайл. Ако, или по-скоро когато, локализират двете мишени, ти трябва да си осведомен още преди да изпратят ударния екип.

— За да можеш да изпратиш свой екип, нали?

— Точно така.

— Но защо не оставиш те да свършат тази работа? Така ще бъде по-чисто.

— Защото могат да ги оставят живи, Хауард. И после да ги изслушат какво ще им наприказват.

— Ти… Нима мислиш, че знаят нещо, което може да…

— Да, Хауард. Може да ги насочи към нас. Ние сме в списъка на Рийл. Или поне аз. Но ще бъда наистина крайно учуден, ако ти не фигурираш там. Този въпрос вече го обсъдихме. Никой от двамата не бива да се появява жив във Вашингтон. Разчитаме ти да направиш така, че ЦРУ да ни отведе при тях. Само по този начин ще успеем да свършим работата бързо и относително чисто.

— Но ако те предупредя, най-вероятно ще бъда заподозрян във вмешателство.

— Мисли, Хауард! Те искат да приключат случая не по-малко от нас. За тях той е черна точка, която биха затрупали с толкова много мръсотия, че никой да не открие истината. А сега ми кажи мога ли да докладвам, че се включваш?

— Абсолютно — отвърна без колебание Декър. — Ще направя каквото трябва.

— Благодаря, Хауард. Няма да съжаляваш за това. Ела утре сутринта в кабинета ми, някъде към седем. Така ще имаме време да обсъдим детайлите. Времето сериозно ни притиска.

Кент прекъсна разговора и Декър бавно прибра телефона в джоба си.

Целият трепереше. От страх и съмнения.

Трябва да се справя, направи опит да се стегне той. Трябва да преживея всичко това.

Малкото кученце тичаше насреща му. След него препускаше вече познатата му млада дама, която се опитваше да догони изпуснатата каишка. Той реагира светкавично и успя да я хване, докато кученцето минаваше покрай него.

Задъханата жена спря на крачка-две.

— Това май беше тренировката ви за тази вечер — подхвърли той, подавайки й каишката.

— Много ви благодаря!

— Как се казвате? — подхвърли Декър, оглеждайки безупречната й фигура с опитното око на ценител.

— Стейси. А това мъниче се казва Дарби.

— Здрасти, Дарби — рече Хауард и се наведе да погали кученцето. — Наблизо ли живеете?

Вдигна глава да я погледне, но вместо лицето й видя дулото на пистолет.

— Не — отвърна Стейси. — А вече и ти също.

Куршумът попадна между очите му, придружен от тихото съскане на заглушителя. Декър беше мъртъв още преди тялото му да рухне на земята.

Жената подръпна каишката на кученцето и спокойно се отдалечи.