Дейвид Балдачи
Перфектният удар (53)

53

Кабинетът беше колкото удобен, толкова и стилен. Мебели от тъмно дърво, дебел пухкав килим, високи орнаментирани врати, масивен полилей и атмосфера на изискан просперитет.

Тук парите на държавата бяха похарчени с вкус. Което си беше истинска рядкост.

Поне по скромното мнение на Сам Кент.

Това беше личният му кабинет в съдебната палата. Той затвори книгата, която четеше, и погледна часовника си.

Точно навреме.

Минута по-късно в кабинета се появи личната му секретарка, която обяви за пристигането на конгресмена Хауард Декър. После дискретно се оттегли, докато двамата мъже си стискаха ръцете.

Освен че оглавяваше Постоянната комисия по разузнаването, Декър беше и член на правна подкомисия. По тази причина посещението му при Кент едва ли щеше да учуди някого. Двамата бяха стари приятели, свързани от амбиция и единомислие по много въпроси. Като председател на Комисията по разузнаването, Декър имаше връзки както в ЦРУ, така и в Министерството на финансите. И изобщо в много държавни институции.

Седнаха на масата с кристални чаши, ленени салфетки и елегантни студени закуски, които им бе приготвил готвачът на ресторанта в съда. Кент напълни чашите с бяло вино.

— Страхотно посрещане — похвали го Декър. — Ресторантът в Конгреса е доста остарял и май се нуждае от обновяване.

— Защо да не поговорим тук, на спокойствие? — сви рамене Кент.

Декър се усмихна и приближи чашата до устните си.

— Не се ли безпокоиш, че някой може да подслушва съда, който издава заповеди за подслушване?

Чертите на Кент останаха безизразни.

— Трябва да поговорим, Хауард.

Декър остави чашата и изражението му стана сериозно.

— За Рой Уест, нали?

— И за други неща — отвърна Кент.

— Смяташ ли, че инцидентът в Арканзас е дело на Джесика Рийл? По телевизията показаха истинско бойно поле.

— Аз съм бил на война, Хауард. Онова там няма нищо общо с бойно поле.

Поставен на място, Декър се облегна назад и облиза вече напуканите си устни.

— Какво ще правим сега?

— Планът ни не се е променил, нали?

— Кой план? Да пипнем Рийл? Разбира се, че не.

— Само попитах. Исках да съм сигурен, че все още сме на едно мнение.

— Но какви стъпки си предприел? — направи гримаса Декър. — По всичко личи, че тази особа Роби няма да свърши работата.

Кент отпи глътка вино и обмисли чутото.

— Той може да свърши работа. Но не тази, която искаме ние.

— Не те разбирам.

— Получих подробен доклад за онова, което се е случило в Арканзас. Много подробен доклад, от много високо място.

— И?

— В него ясно е казано, че такава касапница не може да бъде дело на един човек, дори да се казва Джесика Рийл.

— Нима твърдиш, че е получила помощ? — приведе се напред Декър. Замълча за миг, после замислено добави: — От Роби ли?

— Нямам преки доказателства. Но би било невероятно съвпадение, ако някой друг се е намесил в тази малка драма и този друг случайно притежава качества за оцеляване при изключително неблагоприятно стечение на обстоятелствата. — Кент остави чашата си на масата и набоде на вилицата си парченце сьомга. — Лично аз не вярвам в съвпаденията.

— Но ако Роби и Рийл са станали тандем…

— Не твърдя подобно нещо.

— Но току-що каза, че вероятно са били двамата.

— Което не означава, че са тандем, Хауард.

— А какво друго може да бъде, по дяволите? Доколкото схващам, намекна, че те заедно са избили всичките онези хора!

— Да си помогнат, за да оцелеят, не означава, че са били на една и съща страна. Може и да бъркам, но развоят на събитията вероятно ги е принудил да сключат временен съюз.

— Това също не е добре за нас.

— Естествено, че не е. Но би могло да бъде управляемо.

— А ако Роби все пак мине на страната на Рийл?

— В такъв случай ще бъде неутрализиран. Разполагам с хора, които са готови на подобна операция.

— Ако са същите, на които разпореди да се справят с Рийл, просто забрави.

— А каква алтернатива предлагаш?

— Твоя работа е да имаш отговори в тази област, Сам. Разделението на задачите помежду ни е ясно и категорично. Аз ти помогнах да се сдобиеш със средствата, които поиска. Аз ти осигурих и мишената. Това беше моята част от работата и си я свърших.

Кент лапна голяма хапка ориз с броколи и отпи вода от кристалната чаша пред себе си.

— Прав си — кимна той. — Извинявам се.

Укротен, Декър се облегна назад и започна да се храни.

— На практика аз отгатнах, че Рийл ще потърси Уест — добави Кент. — Мислех си, че там са подготвени да се погрижат за нея, но явно съм сбъркал. Тази грешка няма да се повтори.

— Надявам се.

— Освен това се опитах да наема човек да се справи с Рийл, а може би и с Роби, но нещата не се получиха.

— И този човек ли ще се превърне в проблем?

— Съмнявам се — отвърна Кент и вдигна чашата си с виното.

— Как можеш да си сигурен?

— Мога, защото го гръмнах в главата — рече Кент и спокойно отпи глътка вино.

Декър изпусна вилицата си, която звънна в порцелановата чиния и падна на пода.

— Май не обичаш сьомга, а? — подхвърли Кент и се избърса със салфетката.

Декър се наведе и с треперещи ръце потърси вилицата си.

— Застрелял си го?! — промълви с посивяло лице той.

— Нямах друг избор. Освен това той беше един арогантен фукльо. Мислеше се за голяма работа. Всъщност дори да не беше проблем за нас, пак щях да го застрелям. — Той закова поглед върху разкривеното от страх лице на Декър. — Аз не харесвам арогантните задници, Хауард. И стрелям по тях. Обикновено в главата, за да съм сигурен.

— Знам, че си подложен на огромен стрес, Сам — облиза устни Декър.

— Това не е стрес, Хауард — поклати глава Кент. — Стрес е месеци наред да живееш в дупка насред гъмжаща от змии и комари джунгла и през цялото време да се питаш кое ще те пипне първо — дизентерията, която изяжда вътрешностите ти, или виетконгците, които методично ликвидират хората ти един по един…

— Аз също съм под огромен натиск.

— Така е. Ти спечели изборите, получи огромен кабинет, шофьор и сътрудници. Непрекъснато ходиш по благотворителни вечери и събираш дарения, като целуваш богаташки задници, а когато имаш време и настроение, вършиш и малко работа, гласувайки за едно или друго. Това е огромен натиск. Политиката е ад и аз се радвам, че никога не съм бил част от нея. Вместо това носех униформа и на няколко пъти ми простреляха задника. Ти обаче никога не си носил униформа.

— Бях прекалено млад за Виетнам.

— Но би могъл да се запишеш доброволец, нали? Както направих аз.

— Не исках да кажа това.

— Нищо не ти пречеше да постъпиш в армията и по-късно.

— Не всеки става за военен. Аз имах други цели в живота.

— Аз пък бях награден с две пурпурни сърца и една бронзова звезда. Щях да получа и сребърна, но на командира ми не му хареса, че подчинените му бяха склонни да последват мен, а не него. След войната завърших колеж и право. Не мога да се оплача, Чичо Сам ми помогна да си платя образованието. Но аз служих колкото трябва и получих каквото заслужавам. Докато ти не си си мръднал пръста за тази страна, а в момента служиш на народа си от един хубав и безопасен кабинет.

След тези думи Кент изведнъж се пресегна през масата, сграбчи охранения врат на Декър и го завъртя така, че лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго.

— Ако още веднъж се опиташ да ме поучаваш за каквото и да било, това ще бъде последната лекция в живота ти! Надявам се, че си ме разбрал, защото нямам намерение да повтарям!

Кент пусна госта си, седна на стола и посегна към вилицата.

— Опитай ориза — каза той. — Малко са прекалили с подправките, но върви много добре с броколите.

Декър не помръдна. Кент приключи с храната и се изправи.

— Моята секретарка ще те изпрати. Надявам се да имаш ползотворен ден горе на Капитолия в служба на родината.

След тези думи се обърна и излезе, а Декър остана на стола, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си.