Дейвид Балдачи
Перфектният удар (47)

47

Седеше на масата за прегледи гол до кръста и със смъкнат панталон, а доктор Минън преглеждаше изгарянията му.

— По-добре сте, но все пак е хубаво, че дойдохте — констатира тя. — Има малко изтичане на лимфна течност и лека инфекция. Ще почистя раните и ще направя няколко шева за стабилизиране на засегнатите зони просто за да сме сигурни, че няма да имаме други проблеми. Освен това ще ви направя още една инжекция и ще ви дам допълнителни медикаменти.

— Добре.

Лекарката отстрани мъртвата кожа и заши местата с отворени рани. След като приключи с тези манипулации, тя взе една спринцовка, почисти със спирт лявата му ръка, заби иглата, а след това сложи малка лепенка върху мястото на убождането.

— Значи все пак се върнахте тук цял, а?

— О, да.

— Радвам се.

— Защо?

— Защото загубихме достатъчно свестни хора. Можете да се облечете.

Роби придърпа нагоре панталона си.

— Ще ви подготвя една торбичка с лекарства — добави тя. — Ще я получите отвън след не повече от пет минути.

— Благодаря.

Роби закопча ризата си, а Минън направи някакви отметки в журнала. После, без да вдига глава, подхвърли:

— Чухте ли за онази лудница в Арканзас? Човекът преди време работеше тук.

— Рой Уест?

— Аз го познавах. Всъщност веднъж съм го преглеждала.

— По какъв повод?

— Съжалявам, но това е поверителна информация. Не беше нещо сериозно. Но мога да ви кажа, че той беше доста странен човек.

— Тук е пълно със странни хора.

— Но този беше наистина странен. — Тя замълча, за да довърши бележките си, после затвори журнала и го сложи на рафта до бюрото. — Мога ли да споделя нещо конфиденциално?

— Разбира се.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Тя го погледна с лека усмивка, която бързо се стопи.

— Имаше нещо плашещо у него. И се правеше на по-голям светец от папата. Сякаш знаеше някаква голяма и страшна тайна, която нямаше търпение да сподели.

— Много хора в ЦРУ се държат по същия начин.

— Може би, но при него се набиваше на очи.

— Е, в крайна сметка това не му помогна — подметна Роби.

— Чух по новините, че бил убит при някакви местни безредици.

— Така казват.

— Но вие сте на друго мнение, а?

— Не съм. Освен това имам куп свои проблеми. — Той завърза връзките на обувките си и слезе от масата. — Благодаря, че ме закърпихте.

— За това ми плащат.

— Значи Уест не е бил съвсем наред, а? Чух, че са го изхвърлили, а не е напуснал сам.

— Не съм изненадана — отвърна доктор Минън. — Още не мога да повярвам, че изобщо е издържал психотестовете. Просто му личеше, че е нестабилен.

— Какво друго си спомняте за него? Споменавал ли е нечие име пред вас?

— Чие например?

— Просто нечие.

— Нали казахте, че имате свои проблеми? — закачливо се усмихна лекарката.

— Питам от любопитство.

— Какво да ви кажа… Говореше, че има много приятели на високи постове. На много високи. Отначало помислих, че просто се хвали, тъй като беше ниско в йерархията.

Жената млъкна, а лицето й поруменя.

— Какво? — изгледа я Роби.

— Останах с чувството, че иска да ме впечатли.

— Сваляше ли ви?

— Май да. — Минън се усмихна и игриво го плесна по ръката. — Не се правете на толкова изненадан.

— Сериозен ли беше според вас за приятелите?

— И аз съм си задавала този въпрос. Но изглежда, че зад него наистина стояха хора с влияние.

— Не са имали кой знае какво влияние, след като е бил уволнен.

— Прав сте — кимна тя, после извади една визитка от джоба си и му я подаде. — Ще приема, че просто се е опитвал да ме сваля. Давам ви тази картичка за всеки случай, ако сте загубили предишната. На нея са всичките ми координати, включително и мобилният ми. Ако имате проблеми с изгарянията, непременно се обадете.

Роби пое картичката и усети докосването на пръстите й. Тя не го гледаше, но лицето й отново беше поруменяло. Да не би пък тя да сваля мен, помисли си той.