Дейвид Балдачи
Перфектният удар (40)

40

Мъжът излезе от бунгалото.

Рой Уест беше към четирийсетгодишен, малко над метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. Имаше издължени пръсти с гладка кожа, също като лицето му. Брада и мустаци. Носеше армейски ботуши, в които бяха напъхани крачолите на избелели дънки. Вълнена риза и жилетка от рипсено кадифе с пришити патрондаши.

Той бръкна в джоба си, извади малко дистанционно устройство и натисна бутона. Лазерното поле изчезна. Джипът беше паркиран малко встрани от него.

Рийл го наблюдаваше от скривалището си, стараейки се да запомни точно къде стъпва. Предположението, че мястото е минирано, се оказа вярно. Потвърждаваше го начинът, по който Уест танцуваше на зигзаг по пътя си към превозното средство.

Изчака го да посегне към вратата на автомобила и тихо подвикна:

— Трябва да поговорим, Рой.

Мъжът светкавично се завъртя. В ръката му сякаш от въздуха се появи пистолет.

Дългият откос на автомата МР5 му попречи да го насочи към Рийл. Задната врата на джипа увисна на пантите си, надупчена от куршумите, които бяха нанесли и значителни щети в купето.

Уест се просна по очи върху предния капак.

— Следващият откос ще е за теб — предупреди го Рийл. Хвърли пистолета! Няма да те моля втори път!

Уест хвърли пистолета.

— Обърни се към мен с ръце на тила! С преплетени пръсти и наведена глава. Погледнеш ли нагоре, един куршум ще влезе в дясното ти око.

Той се подчини и се обърна. С ръце на тила и сведен поглед.

— Какво искаш? — попита със задавен глас той.

— Ела насам, но гледай да не настъпиш някоя мина.

Той видимо се стресна от тези думи, но въпреки това прекоси минното поле и се изправи на метър от нея.

— Може ли да вдигна глава?

— Не. Лягай на земята! По очи, с разтворени ръце и крака!

Уест се подчини.

Тя не напусна укритието си, въпреки че вече се намираше на педя от него.

— В бунгалото има един човек, който те е взел на мушка — обади се той.

— Съмнявам се — поклати глава тя.

— Но едва ли ще рискуваш.

— Напротив, спокойно мога да го направя. Освен това съм застанала зад едно дърво. А след като твоят „човек“ в бунгалото не изскочи навън, когато стрелях, значи няма смисъл да си губя времето с него.

— Коя си ти, по дяволите? Какво искаш от мен?

— Няма значение коя съм. А искам да знам ето това… — Тя подхвърли няколко листа хартия, които тупнаха на земята до него.

— Мога ли да погледна за какво става въпрос, без да ме гръмнеш? — попита Уест.

— Да, но без резки движения.

Той се подчини, придърпа листовете и прочете написаното на най-горния от тях.

— Е, и?

— Ти ли си писал това?

— Може би. И какво?

— Защо?

— Беше част от работата ми. От някогашната ми работа.

— Аз пък си направих труда да проверя новата ти работа. Оказа се, че ръководиш своя собствена гвардия.

— Не сме никаква гвардия! — презрително изсумтя Уест. — Ние сме борци за свобода!

— Срещу кого се борите за свобода?

— Щом питаш, значи няма да разбереш отговора.

— Срещу голямото лошо правителство, а? — сбърчи вежди Рийл. — Но в същото време живееш сред пущинаците, разполагаш с оръжие и собствен дом. Доколкото виждам, никой не те закача за нищо. Какъв ти е проблемът?

— Въпрос на време е да се появят — отвърна Уест. — Но ние ще бъдем готови, повярвай ми.

— Вярно ли е това, което си написал в документа?

— Разбира се.

— И според теб може да се случи, така ли?

— Знам, че ще се случи. Защото проявяваме престъпна небрежност по отношение на сигурността. Но онези във Вашингтон нямат кураж да го признаят. Оставам с чувството, че нашите управници искат ония задници да ни нападнат. Това е една от причините да напусна службата. Бях отвратен.

— И мислиш, че си открил пътя към мирното бъдеще?

— Никога не съм твърдял, че целта ни е мирно бъдеще. Целта е да имаме бъдеще. А за това трябва управление с твърда ръка. Да ги смачкаме там, където са, а не да чакаме нападение. Онези некадърници във Вашингтон са абсолютно убедени, че системата ни за сигурност е непробиваема. А в моя документ им показвам колко всъщност е непробиваема. Направо бутафорна.

— Получил си задача да очертаеш най-мрачните сценарии? — попита Рийл.

— Имахме цял отдел, който се занимаваше с това. Останалите предъвкваха старите глупости. От страх да не засегнат някого. Но не и аз. Възлагаш ми задача и я изпълнявам. Пет пари не давам за последствията.

— На кого предаде завършения документ?

— Това е поверително — изръмжа Уест.

— Ти вече не работиш за правителството — каза Рийл.

— Въпреки това си остава поверително.

— Мислех, че врагът ти е правителството.

— В момента врагът си ти. Но ако си въобразяваш, че ще се измъкнеш жива от тук, жестоко се лъжеш.

— Ти си законът тук, така ли? Ти и твоите бойци за свобода?

— Горе-долу е така. Защо според теб съм дошъл на това място?

— На кого предаде документа? — повтори въпроса си Рийл.

— Ти какво, ще ме изтезаваш ли? — озъби се той.

— Нямам време да те изтезавам, макар че щеше да ме запомниш за цял живот. Ако не ми кажеш, просто ще те застрелям.

— Хладнокръвно, а? — сбърчи вежди той. — Все пак си жена.

— Точно от това трябва да се страхуваш.

— Май имаш високо мнение за себеподобните си — иронично се усмихна Уест.

— Цял живот си бил книжен плъх и нищо друго! — презрително отвърна тя. — Никога не си стрелял по жив човек, никога не са стреляли по теб. Видеозаписите, пристигащи от поне две хиляди километра разстояние, са били най-голямата опасност, до която си се докосвал. Това накара ли те да се почувстваш истински мъж вместо страхливец, какъвто си бил цял живот?

Той започна да се надига, но Рийл натисна спусъка. Куршумът се заби на два сантиметра от ухото му, което моментално се разкървави от отскочилите бучки пръст.

— Тъпа кучка! — изрева Уест. — Ти ме простреля!

— С пръст, а не с метал. Сега ще усетиш разликата. Разтвори краката си!

— Какво?!

— Казах да си разтвориш краката.

— Защо?

— Направи го или ще усетиш нещо по-сериозно от пръст и камъчета.

Уест се подчини.

Рийл застана зад него, измъкна глока си от кобура и се прицели.

— Какво правиш, по дяволите?! — изкрещя панически той.

— Кой от тестисите си искаш да запазиш? Веднага те предупреждавам, че под този ъгъл като нищо ще отнеса и двата с един изстрел!

Краката му бързо се събраха един до друг.

— Така ще си го получиш в задника — обяви тя. — Не ми се вярва да ти е по-приятно.

— Защо вършиш всичко това, по дяволите? — изкрещя извън себе си Уест.

— Много просто. Помолих те за едно име, но ти отказа да го споделиш с мен.

— Официално не съм предал доклада на никого!

— А неофициално?

— Какво значение има?

— Имам основание да вярвам, че някои хора са те взели на сериозно и се опитват да действат според твоето писание.

— Наистина ли?

— Не бързай да се радваш. Това е пълна глупост. А сега името. За последен път те питам.

— Беше кодово име.

— Глупости!

— Кълна се в Бога!

— Защо ще предаваш доклада си неофициално, при това на човек с кодово име? Гледай да предложиш смислен отговор, защото в противен случай има опасност да търсиш друг начин за облекчаване.

— Този човек сам ме потърси.

— Кой човек?

— Имам предвид връзка по електронен път. По някакъв начин бяха разбрали, че съм създал един напълно обоснован оригинален сценарий. Това беше моята реабилитация.

Рийл с отвращение установи, че мъжът в краката й изведнъж се оживи, говорейки за своите „достижения“.

— Кога се случи това?

— Преди две години — отвърна Уест, замълча за момент, после попита: — Наистина ли са започнали да го реализират? Кой точно?

— Какво беше кодовото име?

Отговор не последва.

— Имаш една секунда! — изръмжа Рийл.

— Роджър Лисицата! — ужасено изкрещя легналият мъж.

— А защо предаде материала си точно на Роджър Лисицата? — попита по-кротко Рийл, без да отмества пръст от спусъка.

— Електронният му подпис удостоверяваше, че има достъп до строго секретна информация, а служебната му позиция беше поне три нива над моята. Беше пожелал да се запознае със заключенията, до които бях стигнал. Всички били на мнение, че планът ми е революционен.

— А как е разбрал това, след като ти не си го показвал на никого?

— Ами по най-обикновения начин — глуповато отвърна Уест. — Най-вероятно съм споделял това-онова на чашка с колегите…

— Нищо чудно, че са те изритали от службата — презрително го изгледа Рийл. — Държал си се като идиот.

— И без това щях да напусна! — сопнато отвърна той.

— Да, бе. Защото цял живот си мечтал да се завреш в тая дупка насред нищото, а?

— Това е истинската Америка, кучко!

— Но твоите описания на Страшния съд са били доста конкретни.

— Абсолютно — гордо отвърна той. — Страна по страна, лидер по лидер, стъпка по стъпка. Ключът е синхронът във времето. Абсолютно перфектен пъзел, върху който работих цели две години. Отчетох всички фактори, които биха попречили на реализацията. Всичко бях предвидил.

— Не съвсем — отбеляза Рийл. — Не си отчел моята поява.

Рийл долови звуците преди него. После ги чу и той, а на лицето му се появи усмивка.

— Времето ти изтече, малка лейди.

— Не съм малка и никога не съм била лейди!

Подметката й уцели тила му. Главата му отскочи от твърдата земя и той изгуби съзнание. Рийл събра листовете и ги пъхна обратно в чантата си, а след това се насочи към бунгалото, възползвайки се от пътя, по който беше дошъл Уест.

Огледът беше кратък, но напълно достатъчен. Сандъци с оръжие и муниции, ръчни гранати, пресовки С4, „Семтекс“ и други пластични експлозиви. През задното прозорче се виждаше редица от 200-литрови варели, които най-вероятно съдържаха бензин, а може би и торове. Но те едва ли бяха за генератора или за отглеждане на реколта. Може би и хамбарът беше пълен с подобни контейнери.

Хвърли едно око и на подробните планове за нападение над най-важните градове на Съединените щати. Тези хора бяха чиста проба вътрешни терористи, при това от най-опасния вид. Тя прибра някои неща, които й се сториха важни, включително една флашка, стърчаща от лаптопа на масата. Разпредели ги по джобовете си, а след кратко колебание грабна и две гранати. Една малка лейди няма как да носи повече, нали?

Изскочи навън и хукна към джипа на Уест. Отвори задната врата и измъкна пушката и кутия патрони.

После притича до своя форд експлорър, скочи вътре и завъртя стартерния, ключ. Но още преди да стигне до главния път, осъзна, че вече е твърде късно. Видяла срещу какво се изправя, тя нямаше друг избор, освен да обърне колата и отново да се насочи към бунгалото.

Остана с неприятното чувство, че няколкото скъпоценни секунди закъснение могат да й костват живота.