Дейвид Балдачи
Перфектният удар (38)

38

Възрастната жена приближаваше зоната за проверка. Беше висока и слаба. Ръцете й бяха обсипани със старчески петна, а приведеният гръб и бавните крачки издаваха наличието на постоянни болки в цялото тяло. Имаше бяла, късо подстригана коса. Свела поглед в краката си, тя премина през металдетектора, без да го активира.

Прибра чантата си от подвижната лента на рентгена и бавно продължи напред.

В самолета седеше до прозореца. Непрекъснато гледаше навън, отказвайки да завърже разговор с пътника до себе си. Полетът премина гладко и завърши със съвсем нормално приземяване.

Кацнаха под ярки слънчеви лъчи и чисто небе. Чудесна промяна след влагата и студа на Вашингтон.

Стигнаха до терминала за пристигащи пътници и старицата се повлече към тоалетните.

Появи се отново двайсетина минути по-късно. Вече изглеждаше по-млада и по-изправена. И не влачеше краката си. Дегизировката беше старателно прибрана в чантата й.

Насочи се към въртележката за чекирания багаж с намерението да прибере голям куфар на колелца, в който имаше две заключени метални кутии.

Едната съдържаше две кутии с патрони.

А в другата беше собственият й глок.

Надлежно деклариран преди полета от немощната старица.

Хората от службите за сигурност на летището приеха това съвсем нормално. Просто една възрастна жена бе взела мерки за собствената си безопасност.

В куфара имаше и други неща, главно пластмасови и метални части, плюс няколко невинни на пръв поглед пружини.

Тя свали багажа си от въртележката и го задърпа към гишетата на агенциите за коли под наем.

Двайсет минути по-късно Джесика Рийл напусна района на летището зад волана на черен форд експлорър.

Глокът беше в кобура на колана й, зареден и готов за употреба.

Тя обаче се надяваше, че няма да се наложи да го използва. Както и останалите оръжия, които беше взела със себе си.

Но в повечето случаи подобни надежди изобщо не се сбъдваха.

Притежаваше поне дузина различни дегизировки, за които бившите й работодатели изобщо не подозираха. Беше направила всичко възможно да ги запази в тайна дори когато работеше за тях. По принцип беше недоверчив човек, особено по отношение на работодатели, които щяха да прекъснат всякакви връзки с нея при евентуален провал.

Стигна до нужната й отбивка и продължи на запад. Районът беше слабо населен и ставаше все по-пуст с всеки изминат километър. Следвайки указанията на джипиеса, тя напусна главния път, но сателитната навигация я изостави само след петнайсетина километра, изпълнени с остри, а понякога и обратни завои. За щастие, тя предварително си беше начертала карта на района и не след дълго, следвайки вътрешното си чувство за ориентация, се озова на около километър и половина от крайната точка на пътуването си.

Подмина една отбивка, към която щеше да се върне по-късно, и продължи напред.

Дойде време за задължителния предварителен оглед.

След няколко минути стигна до друга отбивка и пое по нея. Изкачването продължи точно толкова, колкото беше необходимо. За да го преодолее, се наложи да включи задвижването на четирите колела, но успя да се справи. После потегли обратно към първата отбивка, която беше пропуснала. Измина около километър по каменистия път и спря.

Пътуването с кола приключи. Останалата част от разстоянието щеше да измине пеша.

Тя отвори куфара и започна да изважда различните пластмасови и метални части. Някои бяха големи, други по-малки, а трети почти миниатюрни.

Подреди всичко това в товарното пространство на експлоръра, после с прецизни и сръчни движения сглоби автомата МР5 за изключително кратко време.

Щракна пълнителя, побиращ трийсет и два патрона, после преметна ремъка през глава и оръжието удобно легна под гърдите й. Покри го с кожено наметало, което стигаше почти до глезените й, а след това нахлупи ниско каубойска шапка, надяна чифт ръкавици и си сложи слънчеви очила.

Тя огледа терена пред себе си, стараейки се да запомни всички топографски особености. После пое напред със спокойна и равномерна крачка, озъртайки се във всички посоки. Наляво и надясно, нагоре и надолу. От време на време се обръщаше назад и се ослушваше да долови някакъв звук, означаващ заплаха.

Така измина около петстотин метра, отмина близкия завой и спря. Отново се огледа във всички посоки.

Пое напред, извървя двайсетина метра и приклекна. Къщата беше пред очите й. Потенциално опасните точки бяха много, но тя ги виждаше всичките.

Всъщност къщата беше бунгало, сглобено от дялани трупи. Вратата беше дебела сигурно цяла педя. Тя предполагаше, че е оборудвана с всякакъв вид ключалки и резета, а може би и с алармена инсталация.

Жици не се виждаха. Явно бунгалото беше прекалено далече от нормалните електропроводи. Забеляза дизеловия генератор под навеса. Не работеше, вероятно защото го използваха само като помощен източник.

Но къде тогава бяха основните източници на енергия?

Премести се леко надясно, за да разгледа пространството зад бунгалото.

Оказа се, че то е почти запълнено със соларни панели. Прекалено много, помисли си тя. Достатъчно, за да захранят десетократно по-голяма къща. Кабели не се виждаха. Вероятно бяха закопани в земята.

Хамбарът се намираше вляво, на петнайсетина метра зад бунгалото. По всяка вероятност също захранван от соларните панели.

Пълна енергийна независимост, помисли си тя. Което е нещо разумно.

Пред затворената врата на хамбара беше паркиран прашен джип последен модел, с четири врати и местни номера. На стойката за оръжие зад седалките се виждаше пушка с оптически мерник.

Рийл понечи да тръгне натам, но после се спря. Използвайки прикритието на близкото дърво, тя извади от джоба си тънък метален цилиндър, включи захранването и го насочи в краката си. Невидимите лазерни лъчи станаха видими. Минно поле. Или може би само аларма?

По-вероятно беше парцелът да е пълен със самоделни взривни устройства, чието разположение бе известно само на собственика.

Остана на място, питайки се как да преодолее препятствията. Начин имаше, но трябваше да го открие.

После вратата на бунгалото се отвори.

Може би проблемът беше на път да се разреши от само себе си.