Дейвид Балдачи
Перфектният удар (34)

34

До отварянето на „ГеймСтоп“ имаше още няколко часа, но Рийл знаеше, че той обича да идва рано, и спря колата си пред входа на мола. Не след дълго зърна древния черен мустанг и примигна с фаровете си.

Той се приближи към колата й, отвори вратата и се качи.

Тя бързо потегли.

Майкъл Джофри беше облечен с разкопчан суичър, торбести дънки и любимата си тениска с надпис „Денят на Страшния съд“. Рийл беше сигурна, че притежава поне дузина такива.

— Къде отиваме? — попита той. — Трябва да направя проверка на инвентара.

— Тук, наблизо. Няма да се бавим, особено ако носиш онова, което ми трябва. Пийни си кафе.

Тя махна към чашката, закрепена в стойката между седалките. Джофри я взе и отпи една глътка.

— Не ми даде много време — каза той.

— Доколкото си спомням, никога не ти е трябвало много време — отвърна тя. — Или греша?

Джофри отпи още една глътка и избърса устните си.

— Тая работа може да ми донесе големи неприятности.

— Може — кимна тя.

— Но въпреки това очакваш да ти помогна?

— Да. На мое място и ти би очаквал същото.

— Мразя, когато говориш логично — въздъхна Джофри.

— Ти си геймър. Живееш по законите на логиката.

— Но ценя и фантазията. Аз убивам на екрана, но ти го правиш наистина.

Замълчаха.

— Беше глупава забележка — каза след известно време той. — Извинявай.

— Все пак е вярна. Колко глупава може да бъде истината?

— Пак логика — направи гримаса Джофри. — Запасите ти са безгранични.

— Винаги съм я предпочитала пред хаоса. Разбира се, когато съм имала възможност за избор.

Сякаш беше попаднала в някакъв тунел на времето. Преди десет години двамата пак пътуваха с кола, прекосявайки непознати земи. Тя търсеше информация, а Джофри й я предоставяше. Но за нея всички земи вече изглеждаха непознати. Включително и онази, която наричаше свой дом.

Изминаха още километър-два в мълчание. Рийл имаше чувството, че всяка дъждовна капка върху предното стъкло олицетворява една секунда от отминаващия живот.

— Те заслужаваха ли го? — тихо попита Джофри, нарушавайки дълбоката тишина в купето.

Рийл не отговори.

Той се размърда върху седалката.

— Доколкото те познавам, би трябвало да са го заслужавали.

— В случая ме надценяваш.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита Джофри.

— Ликвидирала съм куп хора, които не познавам — заяви тя. — Само защото някой нагоре в йерархията декларира, че това е не само редно, но и мой дълг. Извън уравнението остава въпросът дали тези хора го заслужават или не. Това искам да кажа.

— Но ти си приела тази работа, сама си подписала договора си. Както и аз преди много време. Ние бяхме на страната на истината и справедливостта. Поне така ни казваха…

— В общи линии това беше истина, Майк. Но само в общи линии. Когато убиваш хора, нищо не може да е перфектно.

— И тъй, заслужаваха ли го? — повтори въпроса си той. — Имам предвид този път.

В следващата секунда тя зави рязко, спря до тротоара и се обърна към него.

— Да, заслужаваха го. Но нещата са прости и едновременно с това сложни. Простата част приключи. Или е на път да приключи. А сложната ще отнеме дълго време и може би никога няма да свърши.

— Значи да очакваме нови събития?

— Имам ли вид на човек, който се е предал? — попита Рийл.

— Не.

Тя включи на скорост и потегли.

— Ако споделя още нещо с теб, автоматично се превръщаш в съучастник. Затова дай да приключваме. Носиш ли това, което ми трябва?

Той й подаде флашка, която извади от джоба си.

— Не съм я отварял.

— Това е добре.

— Откъде изобщо знаеш за нейното съществуване?

— От факта, че изпълняват програмата, която е записана там. Човек не върши такива неща без планиране. Без карта, която да го води напред. Някой трябва да подготви всичко това, но то не е пъзел, който можеш да подредиш отзад напред. Всяко парченце трябва да бъде на мястото си, предварително проверено за правилното му разположение в общата картина.

— От кого?

— Няма да засягаме този въпрос — каза тя.

— Май трябва да убиеш и мен, а?

— Предполагам — отвърна Рийл, без изобщо да се усмихне.

Джофри разтърка с длан щръкнала си коса и погледна встрани.

— Харесва ли ти кафето? — попита тя.

— Идеално е — каза той и вдигна чашката си. — Имаш отлична памет.

— Когато човек е постоянно изложен на смъртна опасност, запомня дребните неща. Малко сметана, изсипана преди кафето, а после една бучка захар. Без разбъркване. Това ми помагаше да запазя здравия си разум. А на теб?

— Какво друго помниш от онова време?

Рийл гледаше право напред. В съзнанието й се появиха картини и образи, които напразно се опитваше да забрави.

— Ураганният вятър. Пясъкът, който се набиваше в кожата и блокираше оръжията. Никога не ми достигаше нито храната, нито водата. Но най-добре си спомням, че се питах какво, по дяволите, търсим там. Защото нищо нямаше да се промени и след напускането ни. А след нас щеше да остане много кръв, включително и нашата собствена.

Джофри отпиваше бавно от чашката, която държеше в ръка. Сякаш това беше последното кафе в живота му.

— Майк, покрил си следите, нали?

— Направих каквото можах. Трябва да са много по-добри от мен, за да ме пипнат. Но не са. Познавам цял куп шестнайсетгодишни хлапаци, които дори не са целували момиче, но могат да препрограмират най-добрите системи, с които разполага АНС.

— Въпреки това трябва да си пазиш гърба. Тук няма място за прекалена самоувереност.

— Май цял ден ще вали — промърмори Джофри.

— Имам чувството, че ще вали, докато съм жива.

— Колко ще продължи това? — попита той. — Имам предвид, колко дълго можеш да оцелееш?

— Вероятно твоята преценка ще бъде по-добра от моята. Аз вече не съм обективен наблюдател.

— Не трябва да свършваш така, Джес. Не и след всичко, което си направила.

— Напротив, ще свърша така именно заради това, което съм направила. Защото иначе няма начин да се погледна в огледалото. Ако хората правят този прост тест, със сигурност няма да вършат три четвърти от глупостите, които вършат. Но в крайна сметка те все пак си намират оправдание. Всичко зависи от това как сме устроени.

— Сигурно са те наранили много жестоко.

По-скоро нараниха човека, когото най-много обичах, помисли си Рийл. Толкова жестоко, че умря. А така нараниха и мен. Което означава, че сега е мой ред да им причиня болка.

— Вярно е — промълви тя.

Върнаха се обратно. Тя спря близо до входа на мола.

— Ценя помощта ти, Майк. Никой няма да разбере откъде е дошло всичко.

— Знам — кимна Джофри и си тръгна, но след това се върна обратно и надникна в купето, излагайки гърба си на дъжда.

— Надявам се да успееш.

— Ще видим.

— Кого са изпратили по следите ти?

— Уил Роби.

Джофри засмука въздух през стиснатите си зъби и в очите му проблесна страх.

— Мамка му! — изпъшка той. — Значи Роби?

— Да. Но може би ще ми отпусне глътка въздух.

— Защо да го прави, по дяволите?

— Защото снощи му спасих живота.

Рийл потегли, оставяйки Джофри да гледа след нея. Измина няколко километра, след което отби в един покрит паркинг и спря, без да изключва двигателя. Пъхна флашката в лаптопа си и започна да чете.

Оказа се, че ще й се наложи да лети.

Каквото имаше да става, щеше да стане.

Тя включи двигателя и отново подкара в дъжда.