Дейвид Балдачи
Перфектният удар (3)

3

Мъжът, който бягаше за здраве, не мислеше за личната си безопасност. Той плащаше на други да се грижат за нея. Ако беше малко по-мъдър, трябваше да осъзнае, че никой не цени нечий живот повече от неговия притежател. Но той трудно можеше да бъде наречен мъдър човек. Беше влязъл в конфликт със своите политически врагове и сега трябваше да плати цената.

Тичаше равномерно и стройната му фигура подскачаше леко от тласъците на бедрата и глезените. Придружаваха го четирима души — двама отпред и двама отзад. Здрави и отлично тренирани мъже, които забавяха темпото си, за да го адаптират към неговото.

Петимата бяха горе-долу еднакви на ръст, облечени в тъмни екипи. Това беше направено умишлено. Резултатът беше пет потенциални мишени вместо една. Ръцете и краката им се движеха ритмично, подметките им леко потупваха по отъпканата пътека, главите и телата им се поклащаха в почти пълен синхрон. Всичко това превръщаше в кошмар намеренията на евентуалния снайперист, заел позиция някъде наоколо.

Освен това мъжът в центъра на групата носеше лека бронежилетка, която беше непробиваема за повечето патрони. Само попадение в главата би било смъртоносно, но в парка почти нямаше възможност за произвеждането на такъв изстрел, особено пък с невъоръжено око. Физическите препятствия бяха прекалено много. Да не говорим за агентите покрай трасето, които имаха задачата да задържат всеки, носещ със себе си нещо подозрително, докато не отмине важният човек. Откриха двама такива, но други нямаше.

Четиримата охранители бяха професионалисти и отлично знаеха, че въпреки техните усилия врагът може да се окаже наблизо. По тази причина непрекъснато се оглеждаха, а рефлексите им бяха изострени и готови да се задействат.

Наближаваха един завой на пътеката. В известен смисъл той беше добре дошъл, тъй като нарушаваше линията на прицела на евентуалния стрелец. А през следващите десетина метра нова такава нямаше как да се начертае. Всеки от четиримата си позволи леко вътрешно отпускане, въпреки че бяха тренирани да са постоянно нащрек.

Пропукването на изстрела беше достатъчно високо, за да вдигне във въздуха малкото ято гълъби наблизо, които запляскаха с криле и издадоха недоволни звуци през извитите си човки. Знак на протест срещу нарушаване на тишината в ранната утрин.

Мъжът между четиримата охранители политна напред. На лицето му зейна грозна дупка.

Далекобойният куршум калибър 7.62 притежаваше смайваща кинетична енергия. Фактически колкото по-дълго летеше, толкова по-голяма енергия набираше. А когато най-после се сблъскаше с твърдо препятствие, каквото е човешката глава, резултатите бяха опустошителни.

Четиримата бегачи се заковаха на място и сведоха невярващи погледи към поверения им обект, който лежеше на пътеката. Черният му екип беше опръскан с кръв и мозък. Мигът отмина. Те измъкнаха пистолетите си и започнаха да се озъртат. Старшият на групата извади телефон и поиска подкрепления. Вече не бяха охранителен отряд, тъй като за един кратък миг се бяха превърнали в наказателен взвод.

Само че нямаше кого да накажат.

Бяха наясно, че става въпрос за стрелба през оптически мерник, но и четиримата се чудеха как е възможно това, особено на този завой.

Наблизо се виждаха единствено други бягащи за здраве хора или такива, които просто се разхождаха. Никой от тях не би могъл да скрие пушка под дрехите си. Всички бяха вцепенени и гледаха с ужас проснатия на пътеката мъж. Но ако знаеха името му, ужасът им най-вероятно щеше да се превърне в облекчение.

 

 

Уил Роби не отдели дори секунда да се наслади на изключителния изстрел, който току-що беше произвел. Наистина изключителен, имайки предвид ограниченото пространство за движение на цевта. Беше нещо като играта „Удари къртицата“, при която никога не знаеш кога от коя дупка ще изскочи нова къртица. За да победиш в тази игра, действително бяха нужни светкавични рефлекси и точен прицел.

Но Роби го беше направил от значително разстояние, при това със снайпер, а не с детско чукче. И мишената не беше пластмасова фигурка, а жив човек, който можеше да отвърне на огъня.

Взе в ръце цилиндричните парченца мек материал, който беше измъкнал от дупките. Извади от раницата си шишенце втвърдител, който смеси с прахообразното вещество от друг флакон, и намаза с него парченцата, които потънаха на предишните си места. След две минути тази смес щеше да се втвърди и да се слее с хоросана, запълвайки дупките завинаги. И линията на прицела щеше да изчезне, както асистентката на фокусника изчезва в магическия сандък.

Роби преметна раницата през рамо и се зае да разглобява пушката в движение. В центъра на помещението се виждаше нещо като люк, покрит с метален капак. Под Сентръл Парк имаше множество тунели — част от тях бяха от отдавна изоставена линия на метрото, други се използваха за канализация, а трети просто бяха там, построени по Бог знае какви причини и отдавна забравени.

На Роби му предстоеше да използва сложна комбинация от всички тях, за да изчезне.

Спусна се в тясната дупка и намести капака над главата си. Включи предварително изваденото фенерче и заслиза по желязната стълба. Десетина метра по-надолу краката му докоснаха твърда земя.

Маршрутът за оттегляне беше запечатан в главата му. Нищо, свързано с неговите мисии, не съществуваше в писмена форма. Защото това би означавало веществени доказателства, в случай че умре той, а не набелязаната мишена.

Дори за Роби, който притежаваше великолепна краткосрочна памет, това начинание беше един труден процес.

Придвижваше се методично, с умерена крачка. Дулото на пушката, запълнено с бързо втвърдяващия се материал, вече лежеше на дъното на един от водните тунели, а бързото течение съвсем скоро щеше да го отнесе до коритото на Ийст Ривър, където щеше да изчезне завинаги. Но ако по силата на някаква случайност то бъдеше открито, втвърдената субстанция във вътрешността му отдавна щеше да го е направила негодно за балистична експертиза.

Прикладът остана под купчина натрошени тухли в друг тунел, който изглеждаше забравен поне от сто години. И може би наистина беше така. Дори да го откриеха, нямаше как да бъде свързан с куршума, ликвидирал мишената. Особено след като Роби предвидливо демонтира спусъка и го пусна в джоба си.

Миризмата тук долу трудно можеше да се нарече приятна. Общата дължина на тунелите под Манхатън надминаваше десет хиляди километра — едно забележително постижение за остров без нито една работеща мина. Голяма част от тези тунели помещаваха тръбопроводите, които всекидневно пренасяха милиони литри питейна вода за нуждите на най-гъсто населения град в Съединените щати. Други отвеждаха отпадъчните води към огромни пречиствателни станции, които ги превръщаха в най-различни продукти, някои от тях много полезни.

В продължение на един час Роби поддържаше равномерна скорост на придвижване. Когато този час изтече, той вдигна глава и видя онова, което търсеше. Над стълбата пишеше ЙАРК.

Или прочетено на обратно, КРАЙ. Не се усмихна на дебелашката шега, която някой си беше направил. Убиването на хора беше сериозна работа. Той нямаше кой знае какви основания да се радва.

Облече синия гащеризон и нахлупи каската, която висеше на някаква кука, забита в стената на тунела. Преметна раницата през рамо и пое нагоре по стълбата.

Беше изминал под земята цялото разстояние от центъра до горния край на Манхатън. Разбира се, би предпочел да вземе метрото.

Излезе на някакво оградено място насред уличното платно. Там работеха мъже в сини гащеризони, също като неговия. Трафикът ги заобикаляше с гневни клаксони. По тротоарите крачеха забързани хора.

Животът продължаваше.

Но не и за мъжа, който лежеше на алеята в парка.

Никой от работниците не обърна внимание на Роби. Той също не ги погледна. Насочи се към белия микробус, паркиран съвсем наблизо. Човекът зад волана потегли в момента, в който той се отпусна на седалката до него и затръшна вратата. Шофьорът очевидно познаваше много добре околните квартали, защото използва алтернативни маршрути за избягване на задръстванията. Не след дълго микробусът напусна Манхатън и пое по магистралата за летище „Ла Гуардия“.

Роби се прехвърли отзад, за да се преоблече. Когато микробусът спря в зоната за заминаващи пътници, той слезе и спокойно пое към терминала. Вече беше облечен с костюм, а в ръката си държеше куфарче.

За разлика от своя не по-малко известен братовчед „Дж. Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ беше кралицата на кратките полети в Щатите, отстъпваща единствено на летищата в Чикаго и Атланта. Полетът на Роби до Вашингтон щеше да продължи около четирийсет минути — време, колкото да си намести багажа, да седне и да се заслуша в куркането на червата си, тъй като авиокомпаниите не поднасяха храна при толкова кратки полети.

Трийсет и осем минути по-късно самолетът му се приземи на националното летище „Рейгън“.

Колата вече го чакаше.

Той седна на задната седалка и разгърна сутрешното издание на „Уошингтън Поуст“. В него все още нямаше нищо за инцидента в Сентръл Парк, макар че новината със сигурност вече бе публикувана онлайн. Но той нямаше желание да чете за нея, тъй като знаеше всичко, което си заслужаваше да се знае.

Утре обаче всички вестници в страната щяха да поместят на първа страница историята за човека, който беше излязъл да потича из парка, но вместо здраве бе намерил смъртта си.

Роби знаеше, че малцина ще страдат за него — вероятно само личните му сътрудници, чиито шансове да причиняват болка и страдания на околните щяха да се стопят, дай боже, завинаги. Останалата част от света със сигурност щеше да аплодира физическото му ликвидиране.

Роби не за пръв път отстраняваше злото. А хората се радваха, че поредното чудовище си е намерило майстора. После светът продължаваше напред, все така гаден, както преди. Докато на мястото на мъртвото чудовище не се появеше ново, често пъти още по-ужасно.

Изстрелът в спокойното и ясно утро в Сентръл Парк вероятно щеше да се помни известно време. Щеше да се проведе разследване, щяха да се разменят дипломатически ноти. Още хора щяха да загинат в знак на отмъщение. И толкоз. Животът щеше да продължи.

Включително и този на Уил Роби в служба на родината. Това означаваше, че някой самолет, влак, автобус — или както днес, собствените му крака — ще го отнесе на мястото за следващото натискане на спусъка, хвърляне на нож или удушаване с голи ръце. След което идваше поредното утро, в което нищо не се променяше. Сякаш някой натискаше гигантски рестарт бутон и всичко продължаваше постарому.

Но той щеше все така да си върши работата. По една-единствена причина — убеждението, че ако престане, светът ще загуби и последния си шанс за промяна. Ако хората със смели сърца стояха настрана и не правеха нищо, чудовищата щяха да побеждават без усилия. Той обаче нямаше намерение да гледа безучастно.

Колата прекоси предградията и не след дълго стигна западния край на окръг Феърфакс, Вирджиния. Там тя премина през солидно охраняван портал и спря пред входа на сградата. Роби влезе. Без да показва пропуск, без да иска разрешение.

Прекоси един къс коридор и влезе в стаята, в която щеше да остане известно време. Колкото да изпрати няколко имейла. След това щеше да се прибере във вашингтонския си апартамент. След мисия обикновено не правеше нищо, освен да се мотае по улиците до малките часове. Това беше неговият начин да се разтовари от напрежението, което носеше професията му.

Днес обаче той искаше просто да се прибере у дома и да не прави нищо друго, освен да зяпа през прозореца.

Но това нямаше да се случи.

В стаята се появи един мъж.

Човекът, който обикновено му предаваше инструкциите за следващата мисия чрез флашка.

Този път обаче носеше единствено намръщената си физиономия.

— Синия иска да се срещне с теб — обяви той.

Това беше изненада. Роби рядко чуваше от него думи, които излизаха извън границите на рутинните контакти.

Напоследък срещите му със Синия бяха зачестили. Но преди това — в смисъл дванайсет години преди това — той изобщо не го беше виждал.

— Синия? — вдигна вежди той.

— Да. Колата те чака.