Дейвид Балдачи
Перфектният удар (22)

22

Рийл отказа да направи очевидното — да увеличи скоростта или да предприеме други действия за измъкване. Отказа се от тях след светкавична оценка на обстановката, в резултат на която стигна до най-добрия сценарий за своето оцеляване.

Автомобилите бяха два: един джип и един седан. Черни, със затъмнени стъкла. Вероятно пълни с въоръжени мъже.

И с радиовръзка помежду им.

Подобно на участник в шахматен мач, тя направи опит да мисли четири хода напред, проследявайки всяка брънка от мисловната верига. Така стигна до заключението, че вече е време за действие.

Но въпреки това не натисна газта, нито пък се опита да свърне в най-близката пряка. Това бяха лесно предвидими действия. Спокойно продължаваше да гледа в огледалото за обратно виждане. Обърна внимание на мокрите от дъжда улици, огледа трафика около себе си и най-после засече позицията на съдия Кент на тротоара.

Преброи до три, а след това рязко натисна педала. Но не на газта, а на спирачката.

От гумите излетяха облачета синкав дим, трафикът наоколо се обърка.

Преброи още веднъж до три и този път натисна газта. Но не и преди да включи на заден.

Колата полетя в обратна посока, насочвайки се към тежкия джип и седана.

Сякаш чуваше кратките изречения, които си разменяха двата ударни екипа.

Опитва се да ни блокира!

Ще се блъсне в нас!

Насочи задницата на колата към решетката на по-малкия и по-слабо защитен седан. Имаше чувството, че се е включила в една от онези младежки игри, при които двама карат един срещу друг, докато единият се отклони, за да избегне челен удар. В случая обаче единият се движеше на заден ход.

Седанът примигна с фаровете си и кривна половин метър наляво. Джипът моментално запълни празнината.

В главата й изплува поредният радиоконтакт.

Ударът щеше да поеме далеч по-тежкия автомобил, а седанът щеше да остане встрани. Почти виждаше как хората в джипа проверяват предпазните си колани. А отрядът в седана щеше да екзекутира Рийл секунди след сблъсъка.

Но джипът не можеше да се сравнява с подвижността на по-малката кола, още повече когато зад волана й бе опитен шофьор като Джесика Рийл.

Перфектно изчислила времето, тя рязко нави волана и задницата на колата й се стрелна в тесния процеп, оставен след маневрата на голямата кола. Като куотърбек, зърнал свободно пространство. Едновременно с маневрата тя измъкна пистолета си и натисна с лакът бутона на страничното стъкло.

Повечето хора са убедени, че движещата се на заден ход кола не може да бъде толкова ефективна, колкото онази, която се движи напред. В случая обаче Рийл беше избрала обратната посока.

Тя профуча в празното пространство между двете коли, прицели се и стреля. Задната гума на джипа се пръсна, по настилката се разлетяха парчета от грайфера. Той се люшна и се заби странично в седана.

Освободила се от преследвачите си, Рийл пусна газта и рязко нави волана. Предницата на колата се завъртя в обратна посока. После тя отново стъпи на газта, свърна в първата пряка и изчезна.

Пет минути по-късно Рийл заряза колата и се отдалечи от нея с малък сак през рамо, който съдържаше дрехи и някои вещи от първа необходимост, приготвен именно за такива случаи. Нямаше нужда да изтрива отпечатъците си, защото носеше ръкавици, както винаги.

Влезе в близката станция на метрото и хвана първия влак, който спря на перона. След няколко минути вече беше далече от двете коли, набелязания за отстрел федерален съдия и собствената си преждевременна смърт.

Въпреки перфектно извършената операция тя си постави доста ниска оценка. Винаги самокритична, днес Рийл беше направо бясна на себе си. Беше допуснала най-малко пет грешки, всяка от които можеше да й коства живота.

На всичкото отгоре пак се налагаше смяна на самоличността й.

Те познаваха колата й и лесно щяха да я проследят до агенцията на „Херц“. А там щяха да научат новото й име, номера на кредитната карта и този на шофьорската книжка. Всичко това беше напълно достатъчно за по-нататъшното й проследяване. Иначе казано, документите й ставаха безполезни.

За щастие, беше предвидила подобен развой на събитията и беше взела съответните мерки. Но не беше очаквала да прибегне до тях толкова скоро. Което си беше чиста проба провал.

Критичният й анализ не спря дотук, защото съдия Кент вече беше нащрек.

Прецакването придобиваше все по-застрашителни размери.

Рийл взе такси до банката, където беше наела касета на името, което току-що беше изложила на риск. Касетата съдържаше други документи за самоличност, кредитни карти и паспорти, от които се нуждаеше в момента. Действаше максимално бързо, тъй като си даваше сметка, че противникът изобщо не си губи времето и вече е по петите й.

Излезе от банката и се насочи към близката стоянка за таксита. Вече не можеше да остане в хотела, който се намираше съвсем близо до банката. Това би ги улеснило твърде много. Таксито я свали пред друга стоянка и тя зае място на опашката от клиенти. Отказа да се качи в първото, което спря пред нея, а второто огледа крайно внимателно.

Даде на шофьора адрес в противоположния край на града, слезе от колата и измина пеша около километър и половина в обратна посока.

Знаеше, че подобни предпазни мерки са абсурдни за всеки обикновен човек, но в нейната област те бяха задължителни.

Регистрира се с новата си самоличност в друг хотел, качи се в стаята и извади някои вещи от сака си. Почисти и зареди пистолета си, а след това седна до прозореца, очаквайки пред входа всеки момент да се появят черни автомобили със затъмнени стъкла.

Миг по-късно сведе поглед към ръкава си.

Оказа се, че не беше успяла да се измъкне от засадата съвсем без последици. Куршумът беше пробил блузата и бе раздрал кожата й, преди да се забие в пасажерската врата.

Нави ръкава и разгледа раната. Горещото парче олово беше оставило дълбока бразда. Тя не беше особено впечатлена. При други мисии беше получавала доста по-сериозни наранявания.

Предполагаше, че и Уил Роби притежава подобна колекция от рани. Най-прясната от тях със сигурност беше получил на Източния бряг, където му беше заложила капан. Надяваше се, че ако някога се изправят лице в лице, въпросните „подаръчета“ ще го забавят достатъчно и предимството ще бъде на нейна страна.

Тя погледна часовника си. Скоро трябваше да тръгва, за да стигне навреме до училището.

За момента остана неподвижна, вперила поглед в дъжда, който се сипеше зад прозореца.

Поредният мрачен ден. В пълен синхрон с мрачния й живот.

Без съмнение противникът беше спечелил този рунд. А за нея оставаше надеждата, че това ще бъде единствената му победа.