Дейвид Балдачи
Перфектният удар (21)

21

— Изглеждаш така, сякаш току-що са намалили пенсиите в сектора — отбеляза Роби, докато крачеше редом със Синия по коридора.

— Направиха го — кимна прекият му шеф. — Но аз съм разтревожен от друго.

— Не знаех, че пенсиите на държавните служители могат да се намаляват.

— Ние не сме Министерството на земеделието. Няма как да напишем сигнал до някой вестник.

— Къде отиваме?

— Да си поговорим.

— Само ти и аз?

— Не.

— Кой друг? Разговарях с Еван Тъкър, а номер две вече не е между нас.

— Има нов номер две. Временно изпълняващ длъжността, поне засега.

— Бързо действате — отбеляза Роби.

— Никой не е казал, че държавната бюрокрация не действа бързо, когато се наложи.

— И тъй, кой е той?

— Тя — натърти Синия.

— Браво. Радвам се, че агенцията се модернизира. Как се казва?

— Сигурен съм, че няма да пропусне да ти се представи.

— А ти не можеш да ми кажеш, защото…?

— Въвежда се нов модел на работа, Роби. Всеки опипва почвата.

— Нов модел ли? Заради това, което сполетя Джейкъбс и Гелдър?

— Не само.

— А какво друго?

— Бъди спокоен, всичко ще ти бъде обяснено.

Роби престана с въпросите. Беше ясно, че Синия не е в настроение да отговаря. А и той не беше човекът, когото можеше да разпита за манипулирането на местопрестъпленията и за прибраните рози. Дали пък временно изпълняващата няма да се окаже по-благосклонна по темата? — запита се той.

Вратата в дъното на коридора се отвори. Синия го побутна, изчака го да влезе и затвори след него. Очите на Роби обходиха помещението — просторно, но с оскъдно обзавеждане. Кръгла маса с два стола, единият от които беше празен.

Жената, която седеше на другия, наближаваше шейсет. Трябва да бе около метър и седемдесет, пълна, с набраздено от бръчки лице и прошарена коса до раменете. Носеше големи кръгли очила. Отличничката на випуска, остаряла по бърз и не много приятен начин.

Роби не я познаваше. Но все пак работеше за свръхсекретна организация, която нямаше навик да прави реклама на персонала си.

— Моля, седнете, господин Роби.

Той седна, разкопча якето си и преплете пръсти на корема си. Не възнамеряваше да заговори пръв. Тя го беше поканила, нейно беше задължението да открие шоуто.

— Казвам се Джанет Дикарло и поех функциите на господин Гелдър.

Никакво „покойния господин Гелдър“, „горкия господин Гелдър“ или „убития господин Гелдър“. Явно няма време за демонстрация на съчувствие.

— Чух — кимна Роби.

— Направих преглед на документите, отразяващи последните ви стъпки.

По-скоро, „погрешните ми стъпки“, помисли си той, но не каза нищо.

Тук нещо не беше наред. Защо се прибягваше до тази бърза серия от удари?

Първо срещата в дома на Тъкър, а сега и разговор с новия му лейтенант. Дали това беше планирано предварително?

Дикарло го гледаше втренчено през масата.

— Как са нараняванията ви? — попита тя.

— Всичко е наред.

— Били сте на косъм от смъртта — каза тя.

— Вярно — кимна той.

— Гледах сателитния запис. Едва ли ще издържите втори път това, което ви се е случило.

— Вероятно не — съгласи се той.

— Но не открихте нищо съществено.

— Продължавам да работя. Трябва ми още време.

— За съжаление, времето ни е ограничено.

— Вие и вашите хора правите нещата още по-трудни.

Дикарло леко се приведе напред.

— Може би ще успея да ги направя малко по-лесни — обяви тя. — Джесика Рийл?

— Какво за нея?

— Мисля, че мога да ви помогна.

— Слушам ви.

— Но трябва да слушате много внимателно — каза тя.

— Точно това правя.

— Има конкретна причина за издигането ми на този пост точно сега.

— Бих се радвал да я чуя.

— Мога да ви разкажа доста неща за Рийл, които със сигурност ще ви бъдат от полза.

— Как така?

— Бях неин инструктор.