Дейвид Балдачи
Перфектният удар (20)

20

Джесика Рийл отново пое на път.

Тя не обичаше да се задържа на едно място.

Взе такси, а след това продължи пеша. Предпочиташе да ходи пеша. Когато човек използва такси, той неминуемо предава част от контрола на ситуацията в чужди ръце. А Джесика Рийл мразеше това.

Днес денят беше по-хладен. Дъждът дойде и си замина, но времето продължаваше да е мрачно и влажно. Тази влага обаче беше пронизваща.

Тя беше доволна, че си взе дългото палто. И шапката. А дори и слънчевите очила въпреки слабата светлина.

Колата се появи от далечния край на улицата. Беше последен модел ягуар кабрио в тъмнозелен цвят. Зад волана беше около петдесетгодишен мъж. С късо подстригана коса и посивяла брада.

Името на мъжа беше Джеръм Касиди. Беше преодолял влечението си към алкохола и други пороци, за да се превърне в самоизградил се милионер. Много бяха поуките, които човек можеше да извлече от личния триумф на този мъж.

Но Рийл се интересуваше повече от момичето до Касиди.

Четиринайсетгодишно, дребничко за възрастта си, с разрошена коса.

Когато колата спря и момичето слезе, Рийл видя, че носи протъркани джинси и евтини маратонки. Беше нарамила голяма раница, която сякаш тежеше колкото самата нея.

Джули Гети изглеждаше като обикновено градско момиче, което отива на училище.

Двамата си размениха няколко думи и ягуарът потегли.

Рийл знаеше, че Джеръм Касиди обича Джули Гети, както баща обича дъщеря си, въпреки че се бяха запознали наскоро.

Забравила за Касиди, тя насочи цялото си внимание към Джули.

Първата й работа беше да огледа района. Съмняваше се, че противникът може да планира толкова напред във времето, но човек никога не знаеше.

Не забеляза някой, който да наблюдава Джули. Беше сигурна в себе си и знаеше, че ако има такъв човек, тя ще го засече. Извади телефона си и направи няколко снимки на момичето и училището, към което се беше запътило.

Занятията щяха да приключат в три и петнайсет.

Вече знаеше, че Джули не се прибира с ягуара, а предпочита автобуса.

Което означаваше, че самата Рийл ще се върне тук в три и десет.

Тя изчака момичето да влезе в сградата, обърна се и забърза надолу по улицата.

Понякога убийците се връщат на местопрестъплението. Тази сутрин Джесика Рийл се готвеше да направи именно това. Но тя не се интересуваше от самото местопрестъпление, а от една определена личност, която щеше да бъде там.

Когато пристигна, установи, че периметърът на загражденията е стеснен и вече обхваща само двете сгради.

Тя отиде до близкото заведение, взе си вестник и кафе, след което излезе навън. Седна на една свободна пейка, разтвори вестника и отпи глътка от чашата си.

Жената се появи чак след един час. Рийл отдавна беше приключила с кафето и вестника. В момента просто седеше и се оглеждаше.

Изобщо не реагира на появата на жената.

Никол Ванс размени няколко думи с един от агентите си и подписа документа, който й поднесоха. После направи крачка назад и започна да оглежда изоставената къща, от която беше изстрелян смъртоносният куршум, убил Дъг Джейкъбс. Постоя така известно време, а след това се извърна към сградата, където беше приключил животът на Джейкъбс.

Рийл знаеше, че Ванс е много добра в работата си. Това означаваше, че отдавна е събрала всички веществени доказателства от двете сгради. Сега предстоеше да ги подложи на внимателен анализ, а след това да тръгне по следите на убиеца. Но нямаше да го открие. Не заради липса на професионални качества, а просто защото ченгетата никога не разкриваха извършителите на подобни престъпления.

Малко неща можеха да уплашат Рийл. Не се страхуваше нито от полицията, нито от ФБР. Нито от специален агент Ванс.

Но тя се страхуваше от бившия си работодател.

Изпитваше това чувство и по отношение на Уил Роби, но най-вече я плашеше вероятността да се провали в единствената мисия, която може би отразяваше истинската й същност.

Рийл направи няколко снимки на Ванс, преструвайки се, че говори по телефона.

Знаеше къде живее тя — в скромен апартамент в центъра на Александрия, който обитаваше от доста време. Никога не се беше омъжвала. Дори не беше имала по-сериозна връзка, предполагаща брак. Кариерата беше всичко за нея.

Но Ванс харесваше Роби. Това беше очевидно.

Едно обстоятелство в полза на Рийл. И във вреда на Роби.

Беше обмислила всичко. Роби бе получил изгаряния, вероятно сериозни. А това означаваше медицинска помощ в някоя от лечебниците на службата. След смъртта на Джим Гелдър той почти сигурно бе привикан на аудиенция при единствения човек над Гелдър, директора на ЦРУ Еван Тъкър.

Рийл взе такси до едно от представителствата на „Херц“, нае кола и побърза да се влее в трафика, обмисляйки вариантите да обедини двете си текущи цели — тийнейджърката и агентката на ФБР. Това, което се готвеше да направи, не беше честно, но когато човек разполага с ограничен избор, той трябва да се съобразява с него.

Тя измина разстоянието до Вирджиния и спря пред една сравнително нова внушителна сграда.

Федерален съд на САЩ.

В тази сграда би трябвало да се раздава правосъдие. Да се търси и доказва истината. Да се наказват виновните, а невинните да бъдат оправдавани.

Но Рийл не беше сигурна, че това все още се прави. Не беше юрист и не можеше да разбере сложните процедури, до които прибягваха адвокатите и съдиите.

Но знаеше едно.

Изборът води до последствия.

Някой в тази сграда беше направил своя избор, а тя беше последствието от него.

Изчака още цял час с работещ двигател. В района имаше малко места за паркиране и Рийл не искаше да напуска случайно откритото свободно място.

Над реката отново се трупаха черни облаци. Първите дъждовни капки зачукаха по предното стъкло, но тя все едно не ги забелязваше. Цялото й внимание беше насочено към стълбището на съдебната сграда. Накрая вратите се отвориха да пропуснат четирима мъже.

Интересуваше я само един от тях, доста по-възрастен от останалите. Той би трябвало да бъде и по-умен, но при него помъдряването явно не беше дошло с възрастта.

Беше белокос, висок и строен, със загоряло лице и малки очички. Подхвърли нещо на останалите и всички избухнаха в смях. Разделиха се в долния край на стълбището. Белокосият тръгна наляво, а останалите — надясно.

Той разтвори чадъра си, защото дъждът се усили. Казваше се Самюъл Кент и близките му го наричаха Сам. Федерален съдия с дългогодишна практика, женен за богата наследница. Нейните пари им позволяваха да водят луксозен живот. Притежаваха апартамент в Ню Йорк, масивна къща от XVIII век в Стария град в Александрия, обявена за историческа сграда, и ранчо за отглеждане на коне в Мидълбърг, Вирджиния.

Преди една година Върховният съд на Съединените щати беше назначил Сам Кент за председател на ССВР, Специализирания съд по дела, свързани с външното разузнаване — най-дълбоко прикрития от всички федерални трибунали, чиито заседания се провеждаха в условия на пълна секретност. Над него нямаха власт нито президентът, нито Конгресът. Разкритията му не ставаха публично достояние и на практика той не отговаряше пред когото и да било. Единствената му задача беше да издава или отхвърля заповеди за наблюдение на чужди агенти на територията на Съединените щати. Членовете на ССВР бяха едва единайсет и Сам Кент имаше удоволствието да бъде един от тях. Той никога не беше отхвърлял искане за издаване на подобна заповед.

Рийл го гледаше как се отдалечава по тротоара. Тя знаеше, че неговото мазерати кабрио е паркирано в охранявания гараж на съда, а това означаваше, че едва ли ще го използва. Къщата му се намираше на две крачки от някогашната сграда на Федералния съд в Стария град, която в момента се заемаше от Съда по фалитите. Тя обаче беше доста далече от този съд. В района имаше две метростанции, но Рийл се съмняваше, че Кент ще използва обществения транспорт. Просто не приличаше на човек, който обича да се смесва с обикновените хора. В този час на деня най-вероятно беше тръгнал към някой от близките ресторанти.

Тя изкара колата на платното и бавно потегли след него.

От списъка в главата й вече бяха зачеркнати две имена.

Съдия Кент беше третият поред.

Секторът разузнаване вече беше покрит. Беше дошло време да се прехвърли на юридическия.

Според нея Кент трябва да бе доста глупав, щом още се разхождаше пеша. Дори и посред бял ден. Би трябвало да си е направил изводите след смъртта на Гелдър и Джейкъбс.

Би трябвало да осъзнава, че е дошъл неговият ред.

Но нищо не подсказваше подобни страхове. Рийл дори изпита разочарование, че той ще се окаже толкова лесна плячка.

Не, нещо не е наред, помисли си тя и надзърна в огледалото за обратно виждане.

Това беше мигът, в който Джесика Рийл осъзна, че току-що е допуснала огромна грешка.