Дейвид Балдачи
Перфектният удар (19)

19

Роби напусна цветарницата и продължи пътя си. Имаше да мисли за много неща и беше ядосан.

Цветя и на двете местопрестъпления! Или по-скоро остатъци от цветя! Оказа се, че ЦРУ е манипулирало не само досиетата, които благоволи да му предостави. Бяха се погрижили да махнат от местопрестъпленията и белите рози, оставени от Рийл, пропускайки само едно-две листенца.

В съобщението си Рийл го съветваше да си пази гърба, намеквайки и за други интереси. А той вече започваше да си мисли, че не греши.

Новото място за среща със Синия се оказа западно от Вашингтон, в окръг Лаудън, Вирджиния. Място на огромни имения, в които се отглеждаха коне, между които имаше и по-скромни ферми. По целия окръг бяха разпръснати градчета със скъпи магазини и изискани ресторанти, предлагащи всички удобства на богатите и проспериращи хора, избрали попрището на земевладелци. Не липсваха и по-нормални магазини, където се предлагаха практични неща — главно семена за посев и каубойски седла.

След известно време Роби отби по покрита с чакъл алея, от двете страни на която се издигаше стена от борове, а земята под тях беше пожълтяла от сухи иглички. В самото й начало имаше табела, предупреждаваща, че не е препоръчителна за хора без работа.

Не след дълго спря пред масивен портал, охраняван от двама мъже с камуфлажни дрехи и МР5 в ръце. Те старателно претърсиха колата и провериха валидността на поканата му. После стоманеният портал бавно се плъзна встрани да го пропусне.

Комплексът беше едноетажен, простиращ се на голяма площ. Приличаше на добре финансиран общински колеж.

Той паркира, приближи се до входната врата и натисна звънеца. Отвори му жена в строг тъмносин костюм с панталон, на чийто колан беше окачена служебна карта. Забелязала вниманието, с което Роби оглежда ламинираната карта, жената поклати шава.

— На ваше място не бих се опитала да запомня данните.

— Никога не го правя — отвърна Роби.

Въведоха го в стерилно помещение, наподобяващо кабинет за прегледи. Жената старателно затвори вратата след себе си. Заключването най-вероятно беше автоматично. Роби реши, че едва ли е желателно да се разхожда из коридорите без придружител.

Минута по-късно в кабинета се появи друга жена. Слаба, наближаваща четирийсетте, с прибрана на тила тъмна коса, очила и ярко червило. Беше облечена в бяла лекарска престилка.

— Аз съм доктор Карин Минън, господин Роби — представи се тя. — Информираха ме, че сте получили наранявания.

— Нищо сериозно — отвърна Роби.

— Къде са?

— На ръката и бедрото.

— Съблечете се и легнете на масата, ако обичате.

Докато Роби събличаше якето, ризата, панталона и обувките си, жената се зае да подготвя някакви инструменти. После седна на стол с колелца и се плъзна към масата за прегледи.

— Според вас тези изгаряния не са сериозни, така ли? — вдигна вежди тя.

— Все пак съм жив.

Доктор Минън продължаваше да разглежда пораженията по тялото му.

— Предполагам, че стандартите ви са по-различни от тези на обикновените хора — каза тя.

— Сигурно — сви рамене той.

— Сам ли почистихте раните?

— Да.

— Добре сте се справили — отбеляза тя.

— Благодаря.

— Но все пак се нуждаят от допълнителна обработка.

— Затова съм тук.

— Ще ви дам лекарства срещу инфекцията и ще ви направя една инжекция.

— Както намерите за необходимо — кимна той.

— Вие сте добър пациент.

— Нима тук имате и други?

— Не — отвъдна Минън. — Но все пак съм работила и на други места.

— Къде например?

— В Травматологичния център, който се намира в Югоизточен Вашингтон.

— Значи сте виждали доста огнестрелни рани.

— И още как! — рече тя. — Между другото, вие също сте получили своя дял… — Очите й се плъзнаха по двата белега на тялото му, а показалецът й докосна този на ръката. — Деветмилиметров?

— Три пет седем магнум — уточни той. — За щастие, стрелецът използваше един доста стар модел, който засече втория път. Иначе ние с вас едва ли щяхме да си приказваме в момента.

— Често ли имате късмет в работата си? — стрелна го с поглед тя.

— Почти никога.

— Защото не става въпрос за късмет, нали?

— Почти никога — повтори той.

Почистването и бинтоването на раните отнеха близо час.

— Къде да ви сложа инжекцията? — попита тя. — В ръката или в бедрото? Мястото ще е изтръпнало няколко дни…

Роби веднага вдигна лявата си ръка.

— Да разбирам ли, че стреляте с дясната? — попита лекарката.

— Точно така.

Тя заби иглата в ръката му и натисна буталото на спринцовката.

— Във фоайето ще ви чака флакон с таблетки. Спазвайте указанията и няма да имате проблеми. Но наистина сте извадили късмет, защото сте се отървали на косъм от присаждане на кожа.

— Слава богу.

— Предполагам, че няма да ви видя отново.

— Тук правите ли аутопсии? — попита той.

— Не, защо? — изненадано го погледна тя.

— Значи едва ли ще ме видите отново — кимна Роби и започна да се облича. — Ще ми покажете ли къде трябва да отида от тук?

— Друг ще свърши тази работа — отвърна лекарката. — Аз имам доста ограничен достъп в сградата.

— Доволна ли сте от работата си?

— А вие? — изстреля в отговор тя.

— Всеки ден си задавам този въпрос.

— И какъв е отговорът?

— Променлив, в зависимост от деня.

Тя му подаде визитка.

— Това са телефоните ми. Изгарянията са сериозна работа, затова карайте полека. На ваше място бих ограничила тежките физически упражнения, пътуванията и… — Жената срещна погледа му и млъкна. — Това са невъзможни неща за вас, нали?

Той пое картичката.

— Благодаря ви за всичко.

Тя тръгна към вратата, после спря и се обърна.

— Желая ви късмет — рече. — Каквото и да означава това за вас.

В следващия миг вече я нямаше.

Чакането продължи не повече от пет минути.

После вратата се отвори.

На прага се появи Синия. Костюм, скромна вратовръзка, лъснати обувки, безупречно сресана коса.

Всичко изглеждаше наред, с изключение на лицето му, сковано от напрежение. Явно човекът си имаше проблеми.

Което означаваше проблеми и за Роби.