Дейвид Балдачи
Перфектният удар (18)

18

Телефонът му зазвъня, докато изкарваше колата от гаража. Погледна дисплея и простена. Тя вече му беше звъняла много пъти, но той така и не вдигна, надявайки се, че най-после ще се откаже. Което, за негово съжаление, не се случваше.

Подчинявайки се на внезапен импулс, той натисна бутона за включване.

— Да?

— Роби! Какви игри ми играеш, да те вземат мътните?

Джули Гети звучеше по начина, по който беше разговаряла с него последния път. Леко раздразнено, леко недоверчиво. Или по-скоро силно раздразнено и много недоверчиво.

За което не можеше да я вини.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че когато някой ти остави двайсет и шест съобщения, най-вероятно иска да говори с теб.

— Е, добре, как върви животът ти?

— Гадно.

— Сериозно? — предпазливо попита Роби.

— Не, несериозно! Джеръм се оказа точно такъв, какъвто го показваше рекламата. Дори нещо повече. Имам чувството, че съм Хък Фин, завърнал се да живее при вдовицата Дъглас.

— Не бих му се сърдил за това. Някои хора силно подценяват нормалния и скучен живот.

— Ако поне веднъж ми се беше обадил, щеше да разбереш как съм!

— Бях зает.

— Прекрасно знаеш, че ме заряза! Дори ходих да те търся в дома ти, но се оказа, че си го напуснал. Пет пъти поред чаках в продължение на часове, докато го проумея. После започнах да следя некролозите във вестниците, защото бях сигурна, че си човек, който държи на думата си. Помислих, че след като не се обаждаш, най-вероятно си мъртъв. А днес ти звъннах за последен път, просто ей така…

— Чуй ме, Джули…

— Ти ми обеща! — гневно го прекъсна тя. — Обикновено не обръщам внимание на подобни глупости, но на теб наистина ти вярвах. А ти ме излъга!

— Не ти трябва такъв като мен в живота. Нещата, които ни се случиха, го доказаха съвсем ясно.

— Нещата, които ни се случиха, доказаха, че си човек, който си държи на думата. Но после изведнъж изчезна.

— За твое добро — каза Роби.

— Защо не ме оставиш сама да реша?

— Защото си само на четиринайсет и не бива да вземаш подобни решения.

— Ти го казваш.

— Можеш да ме мразиш и проклинаш, можеш да ме мислиш за пълно лайно. Но в крайна сметка така е най-добре.

— Не е нужно да те мисля, защото наистина си пълно лайно!

Линията прекъсна и Роби пусна телефона на седалката до себе си.

Не би трябвало да се чувства зле, защото всичко, което й каза, беше истина.

Защо тогава се чувствам като най-големия задник на света?!

На осемстотин метра от дома си отби вдясно и спря до тротоара. Още от прага на магазина го лъхна вълна от аромати. Ако беше алергичен, със сигурност щеше да се разкиха.

Приближи се към щанда, зад който стоеше млада жена. Извади бялото листенце и внимателно го постави върху плота.

— Сигурно въпросът ми ще ви се стори странен — рече той. — Но бихте ли ми казали какво цвете е това?

Младата жена се наведе над разкъсаното листенце.

— Това не е цвете, сър — обяви миг по-късно тя.

— Само толкова ми е останало.

Жената докосна с пръст листенцето, поднесе го към носа си и поклати глава.

— Не съм сигурна. Работя тук почасово.

— А няма ли някой друг, който може да ми помогне?

— Почакайте една секунда.

Момичето изчезна в задната част на магазина и малко по-късно от там се появи жена с очила. По-възрастна и доста едра. Кой знае защо, Роби реши, че именно тя е собственичката на цветарския магазин.

— Мога ли да ви помогна? — любезно попита тя.

Роби повтори въпроса си. Жената взе листенцето, свали очилата и започна да го разглежда.

— Бяла роза — обяви секунди по-късно тя и шумно изпусна въздуха от дробовете си. — От сорта „Мадам Алфред Кариер“. — Пръстът й почти опря в края на разкъсаното листенце. — Тук се вижда розов оттенък. А ароматът е силен и доста сладникав. В сравнение с този сорт „Мадам Плантие“ е чисто бяла и има друг аромат — поне за човек, който познава уханието на розите. Имам на склад няколко „Кариер“. Ако желаете, мога да ви ги покажа…

— Може би друг път — машинално отвърна Роби и се замисли как да формулира следващия си въпрос. — Кога човек купува бели рози? При какви случаи?

— О, по традиция белите рози са цветя за сватба. Те символизират невинност, чистота, девственост… Ей такива неща.

Роби погледна младото момиче, което театрално извъртя очи.

— Но всъщност този сорт бяла роза е доста интересен — добави жената.

— В какъв смисъл? — попита Роби.

— Тези цветя често се използват и за погребения. Символизират покой, духовна обич, такива неща. — Погледна листенцето, което беше донесъл Роби, и пръстът й отново докосна розовото петънце. — Макар че това е символ, който не бих свързала с покоя.

— Имате предвид розовия оттенък? В какъв смисъл?

— Някои хора го свързват с нещо коренно различно от покоя и обичта.

— С какво по-точно?

— С кръвта.