Дейвид Балдачи
Перфектният удар (15)

15

Отново полицейски ленти. Проблясващи под вятъра и дъжда като усукани златни въжета. Микробуси на ФБР, полицейски коли, заграждения, тълпа любопитни репортери, възпирана от униформени ченгета.

Винаги беше едно и също.

В центъра на цялата суматоха неизбежно имаше поне един труп, а понякога и повече.

Изправен зад загражденията, Роби наблюдаваше всичко това с очите на специалист. След разминаването със смъртта на Източния бряг беше мислил за много неща, но едно от тях не му даваше мира.

Не проверих навеса, преди да вляза в хижата.

Направи опит да си представи нещо интересно там. За съжаление, вече нямаше как да се върне и да провери. Ченгетата със сигурност бяха направили оглед навсякъде. Какво ли са открили?

Обади се на Синия и му зададе този въпрос.

— Навеса вече го няма — каза той.

— Как така го няма?

— Изгорял е в пожара няколко минути след като си напуснал мястото. По всяка вероятност там е имало катализатор и запалителен материал, съдържащ фосфор. Температурата е била толкова висока, че е разтопила и метала. Записите на един от нашите спътници го потвърждават. Полицията е там в момента, но едва ли ще открие нещо.

— Тя знае как да прикрива следите си.

— Нима си очаквал друго?

— Всъщност не.

— Не забравяй да се отбиеш — напомни му Синия.

— Ще се видим по някое време — отвърна Роби, после изключи телефона и продължи да наблюдава действията на полицията и ФБР.

Линкълнът стоеше на същото място, отчасти скрит зад подвижния параван.

Синия вече го беше запознал с повечето детайли на екзекуцията. Защото това беше именно екзекуция. Появило се някакво хлапе и започнало да чисти стъклото на лимузината. Отначало шофьорът свалил прозореца си да го прогони, а после същото направил и бодигардът до него.

Куршумът проникнал през прозореца на бодигарда и пронизал челото на Гелдър. Другите двама мъже останали невредими.

Тя е искала само Гелдър. Логично, защото той беше номер две. Ако Роби беше номер едно в Управлението, той със сигурност щеше да бъде малко нервен, опасявайки се, че е дошъл и неговият ред.

Хлапето беше избягало. Все още го търсеха, но дори и да го откриеха, едва ли щяха да научат кой знае какво. На него просто му бяха платили за определена работа. Едва ли бе обърнало внимание кой му дава парите.

Прехвърлянето от канцеларския плъх Дъглас Джейкъбс на човека, заемащ второто място в йерархията, беше един наистина впечатляващ скок. Какво я беше подтикнало да го направи? Със сигурност си имаше причина. Едва ли теглеше номерата на жертвите си напосоки.

Което означаваше, че Роби трябва да вникне в логиката й. А за тази цел бе необходимо да проучи не само Рийл, а и хората, които беше разстреляла.

Беше сигурен, че досието на Гелдър е доста по-дебело от това на Джейкъбс и че голяма част от него е засекретена. Доколко надълбоко щеше да успее да се разрови? На даден етап неминуемо щеше да се сблъска с дълбоко вкоренената склонност към секретност на служителите в ЦРУ. А той нямаше как да разреши проблем, с който не беше запознат.

Погледна светофара. В момента светеше зелено, но коли не преминаваха, тъй като улицата беше затворена.

Сведе поглед към лимузината, после отново огледа светофара.

Да, тя се беше погрижила и за това.

Отново набра телефона на Синия.

— Нека някой да провери цикъла на светофара, под който се намира колата — каза той. — Бас държа, че тя го е манипулирала, за да задържи лимузината точно там, където се намира в момента. Ако греша, значи е рискувала да се провали при зелена светлина.

— Вече го направихме — отвърна Синия. — Имаме всички основания да смятаме, че устройството е било прехвърлено в режим на ръчно управление.

Роби прибра телефона и започна да се отдалечава, като непрекъснато поглеждаше през рамо, за да установи пътя на куршума.

Спря до някакво дърво, което беше доста далече от местопрестъплението и за момента извън полицейските заграждения.

Огледа най-ниския клон, търсейки следи от дуло. Не откри такива, но това все още не означаваше нищо. После се наведе над ивицата пръст, в която беше посадено дървото, обръщайки внимание и на тротоара около нея.

Синия твърдеше, че очевидци липсват, но на практика бе имало цели трима: двамата охранители в автомобила и хлапето. Охранителите обаче не били видели нищо. Не били в състояние да определят дори посоката, от която е долетял куршумът. От хлапето нямаше да има полза просто защото едва ли знаеше нещо.

Роби прокара мислена линия до страничното стъкло на лимузината. Един изключително прецизен диагонален изстрел между два стационарни обекта, произведен от разстояние.

През нощта.

При условия, далече от идеалните.

И почти несъществуващ марж на грешка.

Тя вероятно бе използвала оптически мерник и хибридно оръжие — нещо средно между пистолет и пушка. Все пак тук не беше Източният бряг. Очевидци можеше да има навсякъде, а това правеше проблематично използването на дългоцевна пушка.

След изстрела Рийл просто беше изчезнала. Стопила се бе във въздуха като дим. Това не можеше да се случи просто ей така. Трябваше да го е планирала.

Отмести очи към храстите около дървото. Забеляза го едва при повторния оглед. Наведе се и го взе в ръка. Беше бяло и готово да се разпадне. Вдигна го под носа си и долови уханието.

Мислено се върна към къщата, откъдето беше застрелян Джейкъбс. Същата работа.

Пусна находката в джоба си. Нямаше намерение да я остави на полицията. В случая ченгетата не бяха негови съюзници.

Огледа се. Четирите посоки предлагаха хиляди потенциални пътища за изтегляне. Рийл бе имала голям избор.

Телефонът му звънна.

Надяваше се, че отново е Синия, може би най-после решил да обясни на Роби защо се държи толкова неадекватно.

Но не беше той.

Беше есемес от Джесика Рийл.