Дейвид Балдачи
Перфектният удар (1)

1

Развълнуван от предстоящата смърт, Дъг Джейкъбс нагласи слушалките на главата си и увеличи яркостта на монитора. Картината стана кристално ясна, все едно самият той беше там.

Но слава богу, не беше.

Това там се намираше на хиляди километри, което обаче не си личеше на монитора. Никой не можеше да му плати достатъчно, за да е там. А и за тази работа си имаше други, по-подходящи хора. Джейкъбс съвсем скоро щеше да установи връзка с един от тях.

Погледът му пробяга по стените и прозореца на кабинета, който се намираше в слънчевия Вашингтон, окръг Колумбия. В ниска и обикновена на вид тухлена сграда, разположена в квартал с офиси, къщи и архитектурни паметници в различни стадии на разруха или реставрация. Но някои части от сградата на Джейкъбс съвсем не бяха обикновени. Сред тях бяха портал от солидна стомана и висок зид, който заобикаляше терена. Наоколо имаше охранителни камери, а по коридорите патрулираха въоръжени мъже в униформи. Никой отвън не можеше да предположи какво се случва зад тези стени.

А там се случваха много неща.

Джейкъбс посегна към чашата с току-що сварено кафе, в което беше изсипал три пакетчета захар. Картината на монитора изискваше максимална концентрация — нещо, за което му помагаха кофеинът и захарта. Той вече се настройваше за онзи миг на триумф, който щеше да последва след броени минути.

— Алфа едно, потвърди локацията — лаконично се разпореди в микрофона той. Изпита чувството, че е авиодиспечер, който отговаря за сигурността в небето над Вашингтон.

В известен смисъл съм такъв, каза си той. С единствената разлика, че крайната цел е смърт, а не сигурност.

Отговорът дойде почти незабавно.

— Тук Алфа едно. Локация седемстотин метра западно от целта. Шестият етаж от източната страна на жилищния блок, четвъртият прозорец отляво. При максимално увеличение би трябвало да видиш дулото на пушката ми.

Джейкъбс се приведе към монитора, хвана мишката и увеличи картината от този далечен град, предавана в реално време чрез сателит. Град, който беше дом на много врагове на Съединените щати. От перваза на прозореца действително стърчеше част от дуло, на което беше завинтен дълъг цилиндричен заглушител. Пушката беше серийно производство, но модифицирана по начин, който позволяваше да се убива от далечно разстояние. Разбира се, само ако беше поверена на човек с тренирани очи и ръце.

Сегашният случай беше именно такъв.

— Прието, Алфа едно. Фиксиран прицел?

— Да. Всички фактори са отчетени в мерника. Кръстчето е заковано върху мястото. Заглушителят на честотите работи. Залязващото слънце е зад гърба ми и срещу техните очи. Не рефлектира в оптиката. Позицията е много добра.

— Прието, Алфа едно.

Джейкъбс погледна часовника си.

— Местно време седемнайсет нула-нула?

— Да. Последни указания?

Джейкъбс отвори съответния прозорец на екрана.

— Всичко върви по план. Мишената ще се появи до пет минути. Ще слезе от лимузината. Предвидено е да отговаря на журналистически въпроси една минута, а след това ще му трябват десет секунди, за да влезе в сградата.

— Десет секунди? Потвърди.

— Потвърждавам. Но минутата, определена за интервюто, може да се проточи. В такъв случай действаш според обстоятелствата.

— Разбрано.

Джейкъбс отново насочи вниманието си към монитора. Така изтекоха минута-две, после го видя.

— Окей, кортежът се приближава.

— Виждам го. Липсват препятствия на линията на прицела.

— Минувачи?

— Наблюдавам движението вече цял час. Охраната го е изолирала с въжета. По този начин очертаха пътя, по който ще мине. Все едно че ми осветиха пистата за кацане.

— Точно така. Вече и аз го виждам.

Джейкъбс харесваше тази игра, която му позволяваше да бъде в центъра на събитията, без да присъства в зоната на опасност. Плащаха му повече, отколкото на човека от другия край на линията. Нещо, което на пръв поглед бе лишено от логика.

Стрелецът рискуваше живота си. При несполучлив изстрел или забавяне на оттеглянето щеше да умре. Докато тук, на това място, реакцията щеше да бъде пълно отричане на каквато и да е връзка помежду им. Снайперистът не разполагаше с никакви документи за самоличност. Просто щяха да го обесят. Такава щеше да е съдбата му в онази страна. Там бесеха. А понякога и обезглавяваха.

Но през цялото време на операцията Джейкъбс си беше тук, на сигурно място. И печелеше повече пари.

Много хора умеят да стрелят точно и да изчезват, помисли си той. Но само аз мога да оправям геополитическите каши на тия нещастници. Всичко опира до подготовката, а тя е нещо, в което съм адски добър. И заслужавам всеки долар, който ми плащат.

— Пристигат — обяви в микрофона той. — Лимузината спира.

— Разбрано.

— Шейсет секунди буфер преди изстрела. Казваш кога започват да текат и изключваме.

— Разбрано.

Пръстите на Джейкъбс се стегнаха около мишката. Все едно че докосваше спусък. По време на учебните атаки просто кликваше и гледаше как мишената се превръща в огнено кълбо. Производителят на компютърния хардуер едва ли си бе представял, че апаратурата му ще бъде използвана за такова нещо.

Дишането му се ускори леко. За разлика от дишането на стрелеца, което се забавяше, клонейки към нулата. Едно от задължителните условия за успешен изстрел от далечно разстояние. Тук нямаше място за грешки. Куршумът трябваше да улучи мишената и да я ликвидира. Просто и ясно.

Лимузината спря. Охраната отвори вратата. Едрите потни мъже с пистолети и миниатюрни слушалки в ушите се озъртаха в търсене на опасност. Бяха доста добри. Но „доста добри“ не върши работа, когато се изправяш срещу някой изключително добър.

Като всички, на които Джейкъбс възлагаше подобни мисии.

Мъжът стъпи на тротоара и присви очи срещу отблясъците на залязващото слънце. Беше мегаломан на име Ферат Ахмади, който искаше да поведе един размирен и склонен към насилие народ по още по-тъмни пътища. Това не биваше да се случи.

Следователно беше време за тази малка оздравителна операция. В тази страна имаше и други хора, готови да поемат управлението й. Не толкова фанатизирани, колкото Ахмади. И далеч по-податливи на манипулиране от страна на по-цивилизованите държави. При сложните отношения в съвременния свят, в който почти всеки ден се раждаха и умираха съюзи, това беше най-добрият възможен изход.

Тези съображения обаче не интересуваха Джейкъбс. Той просто имаше задача и трябваше да я изпълни.

— Шейсет секунди — обади се гласът в слушалките.

— Прието, Алфа едно — отвърна той, спестявайки глупавите реплики от сорта на „желая ти късмет“. Тази работа не беше въпрос на късмет.

С едно кликване на мишката Джейкъб включи хронометъра на екрана.

Очите му се местеха от него към мишената и обратно.

Ахмади разговаряше с репортерите. Джейкъбс отпи глътка кафе, остави чашата и видя как Ахмади приключва с предварително съгласуваните въпроси, след което направи крачка встрани. Репортерите останаха по местата си, блокирани от охраната.

Пътят към сградата беше открит. Ахмади трябваше да го измине сам, позволявайки да бъдат направени официалните снимки. И за да демонстрира качествата си на неустрашим лидер.

Това беше пукнатина в системата за сигурност, която вероятно изглеждаше малка и безпроблемна на нивото на улицата. Но при опитен снайперист високо над улицата тази пукнатина се превръщаше в петдесетметрова пробойна в кораб с експлозиви.

Двайсетте секунди станаха десет.

Джейкъбс започна да брои наум, без да отделя очи от монитора.

Мъртвецът се приближава, помисли си той.

Нещата щяха да приключат всеки момент. След което Джейкъбс щеше да се прехвърли на следващата мисия.

Разбира се, преди това щеше да има вечеря с крехко говеждо, предхождана от любимия му коктейл. В компанията на част от колегите му, с които щеше да отпразнува поредната победа.

Три секунди. Две. Една.

Джейкъбс не виждаше нищо друго, освен картината на монитора. Тотално концентриран, сякаш лично щеше да натисне спусъка.

Прозорецът се пръсна.

Куршумът прониза облегалката на ергономичния стол и потъна в гърба на Джейкъбс. След това изскочи през гърдите му и се заби в монитора, който успя да регистрира как Ферат Ахмади необезпокоявано влиза в сградата.

Дъг Джейкъбс рухна на пода.

Без говеждото. Без любимия си коктейл. Без обичайните хвалби.

Мъртвецът беше тук.