Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (4)

4.

Метнах се на Танатос и потеглих за Ниши Нипори в североизточната част на града, скучен работнически квартал без никакви забележителности — от онези места, които никой не посещава, ако не живее там. Бях наел апартамент в квартала само защото беше най-евтиното жилище, което успях да открия в близост до станция на околовръстната линия „Яманоте“. Нямаше място в центъра на града, до което не можех да стигна за по-малко от половин час с метро или мотор. Нямаше да откажа нещо в малко по-сносен квартал, пък и щеше да е хубаво, ако бях по-близо до „Кодокан“. Но още по онова време нещо ме караше да страня от обществото. До много голяма степен това се дължеше на войната, ала не изцяло. Като младеж в Токио по стотици различни начини са ми показвали, че не съм добре дошъл, че не ми е там мястото. Може би като държах града на разстояние, аз пък им казвах: „Е, и аз нямам нужда от вас“.

Гонеше ме известна параноя, затова обиколих по съседните преки, преди да спра пред моята сграда, ниска дървена постройка, заобиколена от бурени и голи храсти. От нея се разкриваше гледка, ако можеше да се нарече така, към релсите на линията „Яманоте“, която се намираше в процес на разширяване, за да може да обслужва постоянно растящото население на Токио. Спрях Танатос отпред и погледнах надолу. Под суровата яркобяла светлина на уличните лампи пейзажът представляваше мрачна маса от бетонни блокове, гигантски трансформатори и стоманени релси. На фон от други сиви сгради и пепеляво небе, огрявано от неоновото сияние на града.

Осъзнах, че съм имал късмет да избера това място, а не квартира на главната улица сред магазините и ресторантите около станцията. Решението ми изцяло се обуславяше от по-ниския наем — всички по-близки до станцията жилища бяха по-скъпи, — но сега виждах, че мястото има и тактическо предимство. Ако някой знаеше къде живея, а след случилото се в „Кодокан“ всичко беше възможно, много по-лесно можеше да ми устрои засада сред глъчката на станцията. Тук обаче нямаше къде да се скрие. Трябваше да го имам предвид следващия път, когато си избирам квартира.

Влязох, качих се по стълбището на третия етаж и отключих стаята си, чиято площ се равняваше на шест татамита. Рогозките са обичайна мерна единица в Япония и шест татамита правят около два и седемдесет на три и шейсет метра. Отворих вратата широко и включих осветлението, преди да пристъпя вътре. Съмнявах се, че някой ще ме причаква, ала до не много отдавна не можех да си представя и че някой ще ме проследи до „Кодокан“. Нищо не помръдваше в горещата пуста стая — само дюшек в единия ъгъл, бюро и стол във втория, скрин в третия. Кухничка, която всъщност представляваше само готварска печка; баня, голяма колкото тоалетна в пътнически самолет; миниатюрен генкан, антре с изтъркан шкаф за обувки. По-скоро бивак, отколкото апартамент, но в момента не съжалявах, че нямам голямо жилище. Припряно напълних един сак: дрехи, паспорт, четка за зъби. Малкото спомени от моето детство — писма от родителите ми, няколко избелели снимки, такива работи. Символи и талисмани от миналото. Не знам защо взех неща, които не бяха строго практични. Може би от желание да не допусна да научат нещо лично за мен, ако по-късно претърсват квартирата ми. Може би от суеверно усещане, че миналото е своеобразна котва и тя ще ме задържи далеч от хоризонт, който още се боя да пресека.

Излязох, като спирах на всяка площадка и проверявах стълбището надолу. По гърба ми се стичаше пот. Бях свикнал да се движа с изключителна предпазливост в джунглата — спираш, гледаш, слушаш и пак тръгваш — и имаше нещо нелепо в това да правиш същото на дъсчено стълбище. Казах си, че предпазните мерки са временни. Войната във Виетнам не беше вечна — значи и това все някога щеше да свърши.

Навън преметнах дръжката на сака през гърдите си, яхнах Танатос и запалих двигателя. За последен път погледнах индустриалната пустош под мен. Никога не й бях обръщал внимание, толкова беше грозна. Но изведнъж ме обзе усещането, че от мен се откъсва нещо, което ми е вдъхвало утеха. Знаех, че няма да мога да се върна, преди да разбера какво става. И да се справя със ситуацията. Само че кога щеше да е това? И как щях да го постигна?

Потеглих с рев на двигателя и с едно-единствено желание — да се отдалеча от апартамента и изобщо от всяко място, където може да ме очаква засада. Заваля, но не ме интересуваше — и без това бях вир-вода от пот. Градът прелиташе покрай мен като мокра сива мъгла: автомобилни чистачки, чадъри и капещи надлези и стрехи, фини капчици, неподвижно увиснали пред фара на Танатос.

След като изминах известно разстояние, започнах да си отдъхвам и се замислих. Инстинктът ми подсказваше, че сблъсъкът с тримата чинпира в Юено е бил случаен. Ако продължаваха да ме преследват, най-вероятно искаха да отмъстят за резултата от първата среща. Но пък как ме бяха открили?

Опитах се да разсъждавам хладнокръвно. Те бяха видели как уверено и решително повалям първия с онзи суплекс. Може да не бяха познали хватката, но аз явно тренирах някакъв боен спорт, при това си ме биваше. Ако търсиш в Токио някой, който тренира боен спорт, откъде ще започнеш? Човек няма как да е сигурен, естествено, обаче като няма за какво друго да се хване, може да провери клубовете по джудо. И първият ще е „Кодокан“, защото е най-големият и най-известният.

Анализирах тази хипотеза и не намерих в нея нищо неправилно. Да, имаше логика. Малко находчивост, малко усърдие и малко късмет… и хоп — ето ме. Сигурно си бяха мислили, че нямат голям шанс. Трябваше да са били на седмото небе, че се е получило.

Е, не се получи така, както са се надявали. Обаче малко оставаше, по дяволите. Онзи тип в дайдоджото искаше да ме убие — бях го видял в свинските му очички. Тогава какви бяха тези типове? Имаха достатъчно време и хора, за да започнат да проверяват клубовете по джудо в Токио, въпреки малкия шанс. Бяха достатъчно мотивирани да ми отмъстят, за да вложат това време и тези хора. И разполагаха поне с един човек, готов да убие някого на обществено място пред двеста свидетели само защото са му наредили.

Имаше само едно логично обяснение — че тримата в Юено не са обикновени улични гангстери. Връзките им отиваха по-нависоко, отколкото бях предполагал. Един от тях или даже всичките можеше да са членове на някой клан на якудза. Може да бях ядосал не когото трябва.

Ама наистина не когото трябва.

Кимнах, както се носех на Танатос, доволен, че съм стигнал до вярното заключение. Едва по-късно щях да науча колко е опасно да си позволиш да те изкуши първата примамлива теория. Ако не продължиш да търсиш алтернативи, може да се задоволиш само с част от истината и да предприемеш действия въз основа на нея. А част от истината, както съвсем скоро щях да установя, може да е по-опасна от лъжа.

Ако проблемът беше якудза, какво трябваше да е решението? Макгроу можеше да ми помогне. Най-малкото щеше да има достъп до информация, с каквато аз не разполагах. Ала нямах представа как ще постъпи той, ако научи, че положението ми е по-напечено. Сигурно просто щеше да ми бие шута. По дяволите, не исках да поемам такъв риск. По-добре да си кротувам и да чакам да се свърже с мен — беше ми казал, че ще се обади веднага щом научи нещо за случилото се в Юено.

Ама пък, мамка му, ако се забавех да му съобщя за последния проблем, той щеше да заключи — и щеше да е прав, — че крия от него. Това нямаше да му хареса.

Не беше лесно, но реших да не го търся. По-добре да моля за прошка, отколкото да искам разрешение. Така или иначе, щях да му дам един ден, а на себе си — една нощ и да се наспя прели да премисля нещата на свежа глава.

Да се наспя. Къде щях да нощувам, по дяволите? На хотел най-вероятно. Само че не от големите — първо, защото не можех да си позволя цената, и второ, защото не исках да си имам работа с рецепционисти и изобщо, с каквито и да е проверки.

Вниманието ми привлече една табела и установих, че се движа към Угуисудани, Долината на славеите, макар че даже някога да бяха живели там, славеите отдавна се бяха отправили към по-здравословни места. Районът беше злополучно известен със своите проститутки, много от които от „зрелия“ тип, и с тамошните „хотели за любов“. Те бяха по-малки и както предполага името им, подслоняваха любовни двойки, търсещи място за час или най-много за една нощ. Хотелите за любов бяха дискретни. Нещо повече, те бяха навсякъде. Всеки ден, а понякога и всеки час през тях минаваха десетки хиляди хора. Да откриеш човек, който всяка нощ се мести от един хотел в друг, щеше да е игра на „тука има, тука няма“, непосилна даже за якудза.

Оставих Танатос на паркинг, претъпкан с велосипеди и мото скутери, и тръгнах по пътя, който минаваше успоредно на железопътната линия. Вечерта продължаваше да е топла и вече не валеше, но дрехите ми бяха мокри и почти треперех от студ. Взех си бенто^[1] от уличен търговец и влязох в лабиринт от лъкатушещи улички, осветени с ярки неонови реклами на заведения като „Котенцето“, „Пещерата на Аладин“ и „Казанова“, някои с гипсови купидончета пред входа, други със светещи фонтани, кое от кое по-пищно. Из района се шляеха проститутки, облечени да задоволят всяка фантазия — скромна ученичка, нагла курва, изтупана в кожа доминатрикс, — които ме измерваха с поглед, опитваха се да срещнат очите ми и забравяха за мен в мига, в който не успяваха да го постигнат.

Завих по една особено тясна уличка и бях възнаграден с хотел на име „Ейпекс“. Тук нямаше купидончета, фонтани и даже неони — заведението явно обслужваше ниските етажи на пазара. Тъкмо каквото търсех. Вмъкнах се зад външния параван и влязох през входа. Вътре имаше малко фоайе, не по-голямо от вестибюл, с гишето на рецепцията отляво и асансьор, широк колкото ковчег, напред. Обърнах се към рецепцията и с изненада видях, че от отсрещната страна на стъклото седи невероятно красиво момиче. Бях очаквал да видя оба-сан, обичайната възрастна рецепционистка в този тип заведения.

Момичето безизразно вдигна поглед към мен. Очевидно четеше нещо, но не виждах какво. Отляво на бюрото пред него имаше касетофон, който свиреше джаз. Харесвах Бил Евънс — за пръв път бях слушал „Неделя във Вилидж Вангард“ на шестнайсетгодишна възраст, — но не знаех почти нищо друго и не разпознах изпълнението.

— Почивка или нощувка? — попита то, с други думи, дали искам стая за час, или за цялата нощ. Гласът му изразяваше абсолютна липса на интерес и въпреки красотата му в поведението му имаше нещо грубо, макар че не можех да определя точно какво. Дългата му коса беше вързана на опашка. Имаше прекрасна кожа, не можех да не го забележа, без никакъв грим, за разлика от професионалистките навън. Облеклото му също нямаше за цел да прави впечатление: тъмносин суитшърт с избелял сив надпис „Ню Йорк“, без обици и други украшения. Не бих казал, че по онова време съм бил особено проницателен или обигран, обаче схванах посланието, което момичето се опитваше да изрази: „Не искам да изглеждам добре, за да ти се харесам, затова ме остави на мира“.

— Ъъъ, май че нощувка — отвърнах.

Тя се вгледа в мен за миг. Сигурно се чудеше как е възможно някой да е толкова тъп, че да попадне в хотел за любов, без да знае дали иска стая за час, или за цялата нощ. Фактът, че съм сам, нямаше значение — много мъже се настаняваха в хотели за любов сами и после си викаха момиче по телефона. Само че те сигурно имаха представа за колко време ще им трябва стаята.

Рецепционистката обаче отговори само:

— Четири хиляди йени.

Извадих парите от джоба си и ги пъхнах под стъклото. Тя ги прибра в едно чекмедже, подаде ми ключа и каза:

— Триста и две. Наляво, щом слезете от асансьора.

Взех ключа и й благодарих. Тя кимна и отново сведе глава към четивото в скута си. Искаше ми се да кажа още нещо, ала не се сещах какво, пък и не знаех защо. Даже да забеляза колебанието ми, тя не го показа с нищо.

След няколко секунди се обърнах и тръгнах към асансьора. Не исках да мисля за положението, в което се намирах, нито как ще се справя с него. В момента исках само да взема ужасно гореща вана, после да си изям бентото и да си легна. Щях да мисля за следващия ден, когато настъпеше утрото.