Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (30)

30.

Обадих се на Тацу от друг уличен телефон. Той отговори с характерното си енергично: „Хай“.

— Обажда се Рейн.

Последва пауза.

— Започвах да си мисля, че нещо ти се е случило, Рейн-сан.

— Съжалявам. Просто бях малко… претоварен.

— Всичко наред ли е?

— Повече или по-малко. Обаче ще те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Ако ти дам един регистрационен номер, ще можеш ли да ми намериш името и адреса на собственичката?

Отново пауза.

— Това е незаконно.

От устата на Тацу тези думи не бяха възражение. По-скоро просто странична забележка.

— Виж сега, ти ми дай информацията, пък аз ще платя бирата — заявих аз.

— Примамливо предложение поне за единия от нас.

Засмях се. Наистина се радвах да го чуя. Продиктувах му номера и прибавих:

— Къде ще се срещнем? Аз черпя, тъй че избери хубаво заведение.

— Какво ще кажеш за „Шинсуке“ в Юшима? Отдавна не съм бил в прилична изакая. Знаеш ли къде е?

— Не, но лесно ще я открия.

— Следобед в пет. Така ще се прибера по нормално време. Жена ми е адски строга.

Не можех да не се усмихна. Знаех, че само така си говори, а всъщност ужасно иска да се прибере при жена си и двете си дъщерички — лицето му грейваше винаги щом отвореше дума за тях. Просто за едно японско ченге щеше да е неуместно да признае, че предпочита да е вкъщи при семейството си, отколкото да пие със своите „накама“ — „приятели“.

Купих си нова риза, панталон и бельо, платих за почивка в случаен хотел за любов, за да взема душ, после си изпрах дрехите в една обществена пералня. След като свърших, поех за Юшима.

Нямах основания да се съмнявам в Тацу. Всъщност му имах доверие повече, отколкото на когото и да било другиго. И все пак трябваше да престана да ходя на срещи точно навреме и да свикна да подранявам. Затова отидох в ресторанта в четири часа. Оказа се, че отварят в пет. Нищо. Обиколих пеш квартала, изключително прилична част от Шитамачи със спокойна, сдържана атмосфера и многобройни старомодни заведения за хранене и барове. По пътя се отбих в „Юшима Тенмангу“, голям шинтоистки храм, известен със сливовите си дървета и посветен на Тенджин, божеството — или „ками“ — на образоваността. Много студенти от близкия Токийски университет идваха тук да се молят преди изпит и ми се стори уместно да го направя и аз, като се имаше предвид колко много имах да уча и с колко малко време за това разполагах. И като се имаше предвид какво ще се случи, ако не стигна до финиша.

В пет часа се върнах в „Шинсуке“. Тацу тъкмо пристигаше. Раменете му се поклащаха, главата му бе приведена напред, както винаги, когато вървеше, сякаш някой го тегли за каишка и той се съпротивлява. С бялата си риза и тъмна вратовръзка спокойно можеше да мине за чиновник, ала излъчваше сила и твърдост, които предполагаха друга професия. Поклонихме се един на друг и се ръкувахме. После го потупах по рамото. В него имаше нещо толкова японско, че ме караше да се чувствам чист американец.

„Шинсуке“ се оказа „акачочин изакая“, класическо заведение, а не ресторант от верига. Изглежда, съществуваше отдавна — дълъг дървен бар, мъжете зад който носеха традиционни памучни кимона „юката“. Клиентите бяха местни хора, приказваха си, четяха, смееха се и създаваха приятен тих фонов шум, който не се налага да надвикваш. Предлагаха страхотна подборка класически ястия. Поръчахме си малки порции сашими, пиле карааге, тофу агедаши, салати от домати и аспержи, както и две големи бутилки бира, които бяха достатъчни като за начало, но сигурно нямаше да ни стигнат за цялата вечеря.

Наляхме си един на друг, вдигнахме наздравица и отпихме големи глътки.

— Тази информация, за която говорихме — започна Тацу. — Ще ми кажеш ли за какво ти е?

Не си падаше по общите разговори. Направих престорено огорчена гримаса.

— Не сме се виждали от няколко месеца, а ти?! Няма ли да ме попиташ как съм, какво правя?

Той кимна в знак, че приема укор, какъвто често е чувал, и попита:

— Как си?

— Добре, благодаря. А ти?

— Много съм зает. С какво се занимаваш сега? Намери ли си работа?

За миг се зачудих дали не е по-добре да минем без общите приказки. И дали въпросът му с невинен, или изпитва подозрения за заниманията ми и заради приятелството ни предпочита да не ме попита директно. Тацу беше по-ловък от мен и понякога не разбирах какво точно има предвид.

— Не, не съм. Обаче ходя с едно момиче.

Той повдигна вежди.

— Звучи сериозно.

— Споменах го просто ей така.

— Иначе изобщо нямаше да го споменеш.

Засмях се. Тацу винаги си оставаше ченге, макар и чисто инстинктивно.

— Да, май е сериозно. Тя е… изключителна. Ще видим. Ами ти? Как са жена ти и дъщеричките ти?

Лицето му засия.

— Много добре, много добре. Голям късметлия съм, че ме търпят.

Въпреки че днес нещата малко са се посмекчили, в Япония е обичайно да кажеш нещо донякъде пренебрежително за съпругата и децата си, даже в отговор на комплимент, за да не изглеждаш прекалено горд с тях. Тацу обаче отдаваше дължимото на вежливостта, като казваше нещо пренебрежително за самия себе си. Тази негова особеност ме трогваше.

— Според мен те са късметлиите, че те имат.

Той поклати глава, извърна се и отпи глътка бира. Усмихнах се. Дали бях успял да го засрамя?

Донесоха ни храната. Беше невероятно вкусна. Вече разбирах защо Тацу харесва това заведение.

— Та те питах дали можеш да ми кажеш защо ти е информацията, за която ме помоли — с пълна уста премина на въпроса той.

Можеше да ми я даде и преди да ме попита. Явно щеше да поиска нещо в замяна.

Отпих глътка бира.

— Като приятел ли ме питаш, или като полицай?

— Стига да не чуя нещо незаконно, ние сме просто приятели, които прекарват една приятна вечер в изакая.

Усмихнах се. От неговите уста това означаваше да се чувствам напълно свободен, без никакви преки признания, естествено.

— Имам известен проблем. Мисля, че момичето знае кой стои зад него. И защо.

— Направил ли си нещо… за да оскърбиш някого?

Засмях се. Навремето Тацу ме беше виждал да влизам в конфликт с немалко хора.

— Няма да ми е за пръв път, нали?

— Този проблем… сериозен ли е?

— Сблъсквал съм се и с по-сериозни.

— Проблемите, с които си се сблъсквал, са погубили мнозина по-опитни от тебе. Колко е сериозен този проблем?

— Доста.

— Мога ли да помогна?

— Трябва ми само информацията за момичето.

Той кимна замислено, после потопи късче магуро в соев сос, сдъвка го и го глътна. Проми го с бира.

— Ако си се забъркал с якудза, информацията от службата за регистрация на моторните превозни средства едва ли ще ти е достатъчна.

Погледнах го, сепнат от инстинкта му.

— Защо смяташ, че е свързано с якудза?

— Не може да не си чул. Онзиден Хидеки Фукумото, босът на Гокумацу-гуми, и още трима негови хора били убити в дома му в Дененчофу. А днес трима бойци от Гокумацу-гуми били убити по време на поклонение на гроба му.

Това „не може да не си чул“ ми се стори неловко сухо.

— Да. Във вестниците писаха, че било някаква война за територии с виетнамски банди или нещо подобно.

Тацу хапна от доматената салата и отново надигна чашата си. Дали искаше да ме поизпоти?

— Не ми прилича на виетнамска работа — каза накрая. — Техните банди са страшни, но действат импулсивно. И като цяло на дребно. Този удар си е направо обезглавяване. Който и да е извършителят обаче, според мене е просто инструмент на по-интелигентна и амбициозна личност. Която сигурно го върти на пръста си и ще го елиминира, когато повече няма полза от него.

Е, от моя гледна точка това не звучеше особено ласкателно, но в общи линии беше вярно.

— Обезглавяване, казваш… с други думи, след смъртта на Фукумото синът му е заел неговото място, така ли?

— Доколкото знам.

— Но защо смяташ, че имам някаква връзка с това?

Тацу сви рамене.

— Заради жената, чийто регистрационен номер ми даде. Тя е известна като човек на Фукумото-младши. Всъщност му е гадже.

Гърлото ми пресъхна. Мислех се за адски ловък, пък му бях дал всичко необходимо, за да подреди пъзела. Отпих глътка бира и в същия момент осъзнах, че той ще го приеме за проява на нервност. Божичко, нищо чудно, че го бях избягвал. Животът, който водех, и дружбата с полицай бяха прекалено опасна комбинация.

„Но Тацу ти разкри откъде знае за мафиотската връзка, нали така? Едно ченге нямаше да го направи. Ченгето щеше да си мълчи, да се опита да измъкне още сведения, да те накара да се оплетеш в лъжи“.

Тази мисъл ме поуспокои. Обаче той все пак беше премълчал. Можеше да ми го съобщи в самото начало на разговора, вместо да изчака, за да види дали ще кажа още нещо, нещо уличаващо, преди да си свали картите. Класически метод за водене на разпит. Трябваше да внимавам.

— Ега ти съвпадението — изпелтечих.

— Да. Даже няма нужда да те питам къде си бил по време на тези убийства.

Искаше да каже, че повече няма да ме притиска, че всичко е наред. Но…

Прокашлях се.

— Та значи… мислиш, че будалите, дето са го извършили, ще успеят да се измъкнат живи от онова, в което са се забъркали, така ли?

Той се намръщи.

— Не бих се обзаложил. Ако са склонни да ме послушат, бих ги посъветвал да избягат.

— Да избягат от якудза?!

— Ще трябва да избягат доста надалече.

— Сигурно са щели да го направят, ако са смятали, че ще могат. Ако са смятали, че ще се получи. Но може да са решили, че трябва да довършат започнатото.

Тацу надигна чашата си. Знаеше, че ще му кажа повече, ако поискам. И може би се надяваше, че ако не днес, ще го направя някой друг път. В замяна на това ли щеше да ми даде информацията за регистрационния номер? Ние бяхме приятели, затова предпочиташе да не ме моли директно. И щеше да е грубо от моя страна да го принудя да го направи.

— Тази работа днес на гроба на Фукумото — казах аз. — Мислиш ли, че някой иска да отнеме властта над Гокумацу-гуми от техния клан?

— Ще ми е интересно да чуя твоето предположение.

„Убеден съм в това“.

— Всъщност само мога да гадая. Ако имах някакво сериозно предположение, щях да ти го кажа, обаче в момента знам само онова, което пише във вестниците. Естествено, ако науча нещо, ще ти го съобщя.

Той ме погледна и кимна в знак, че приема сделката.

— Според мене става дума за отнемане на власт, да, само че нямам представа над какво и от кого. И смятам, че онзи, който е убил Фукумото-старши, е знаел или е очаквал синът му днес да отиде в „Янака“. Или информацията е била неточна, или синът се е измъкнал. Той отрича да е бил там, но не му вярвам.

Бях се надявал да знае нещо повече.

— На какво мнение са твоите шефове?

Тацу се засмя.

— Териториална война с виетнамците. Те винаги поддържат най-успокоителната, най-консервативната и най-шаблонната позиция.

Можех да спомена за подкупите на ЦРУ, за собствената ми роля на куриер, за Макгроу — това бяха важните елементи и ако разполагаше с тях, той може би щеше да успее да ги комбинира с известните му факти и да ми даде материал, въз основа на който да планирам бъдещите си ходове. Ала не можех да го направя. Да кажа на ченге от Кейсацучо, че ЦРУ дава пари на ЛДП… това щеше да е нещо прекалено голямо, прекалено експлозивно. Нямах намерение да се забърквам в подобна история. Поколебах се обаче дали да не го попитам за Озава. Нещо от рода на „Ей, чисто хипотетично, ами ако смъртта на онзи в обществената баня в Кита-Сенджу не е била случайна?“ Обаче реших, че е твърде опасно. Шайка убити гангстери беше едно, но ако Тацу заподозреше, че съм убил сомукайчо на ЛДП, това сигурно вече щеше да е прекалено. Не се отнасяше само до моята кожа, въпреки че отчасти го имаше и това, естествено. Не исках да го поставям в положение да избира между „гири“ и „нинджо“, между дълга и емоциите. Пък и той явно не знаеше много по въпроса. Реших да запазя евентуалната връзка между Озава и Фукумото за резерв, за всеки случай. Първо исках да видя какво ще измъкна от гаджето на Бясното куче.

Въпреки че Тацу още не ми беше дал тази информация, нали? Зачудих се какво чака, какво ми убягва.

Посветихме известно време на неговите оплаквания — и съответно на моето съчувствие — от това, че е принуден да бие чело пред своите мозъчно увредени началници, и завършихме вечерята с шербет от ориз и сини сливи „очазуке“. Накрая платих и двамата излязохме от ресторанта.

Слънцето беше залязло, но сградите, улиците и тротоарите още излъчваха топлина. От сергията на съседния ъгъл се носеше миризма на пиле и лук, печени на въглища, чуваше се съскането на капещата в огъня мазнина. Някъде по-отдалече идваше мъжки глас, грачещ караоке под съпровода на одобрителни викове — типичните звуци на „сунаку“, малък квартален бар. От втория етаж на дървената къща оттатък улицата отекваха отчетливите изтраквания на десетки шинаи, бамбуковите тренировъчни саби за кендо, съпровождани от също толкова бойни викове. Сградата направо се тресеше от агресивността на типично тежкото пристъпване на бойците кендока. Покрай нас мина старец с шумолящо синьо кимоно, навярно на път за кварталната сенто. Дървените му сандали „гета“ тракаха по тротоара. Сигналът на мотриса по линията „Яманоте“, пристигаща на близката метростанция „Юено“, прозвуча като ария, подчертаваща всичко останало. Нощните звуци на Токио, помислих си и не можех да не се усмихна на този град, който обичах, макар да полагах всички усилия да го мразя.

Тацу се протегна и се потупа по корема.

— Благодаря за вечерята. Беше много вкусно.

— Удоволствието е мое. — Още не ми беше дал информацията за момичето. Какво чакаше? Дали ми убягваше някакъв знак?

След кратко мълчание той се прокашля.

— Може ли да кажа нещо, което, сигурен съм, е излишно?

Значи наистина нещо ми убягваше.

— Не е в твой стил, но моля.

— За онова момиче. Надявам се, че искаш само да го проследиш или най-много да му зададеш някой и друг въпрос.

— Какво друго бих могъл да направя?

Тацу въздъхна.

— Както вече ти казах, сигурен съм, че няма да направиш нищо повече. И все пак през последните няколко дни бяха убити много хора. И макар да не съм толкова глупав да твърдя, че с насилие не се постига нищо, също съм забелязал, че насилието понякога е като… зараза. Често започва трудно, но постепенно става все по-лесно. Започва в строги граници, които постепенно се размиват.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш.

— Онзи, който е убил гангстерите от якудза, най-вероятно е извършил непредумишлено, ако не и предумишлено убийство, нали така? От гледна точка на закона.

Предпазливо вперих очи в него. Той ме предупреждаваше. Но за какво?

— Мисля, че си прав.

— И все пак от морална гледна точка вината му не е голяма, ако изобщо с виновен. В края на краищата, като оставим правните подробности, нима светът не е по-добър с по-малко гангстери?

— И това е вярно, да.

— Но жена… или дете… това вече е друго. Тук няма нищо морално. Нищо не го оправдава.

Кимнах, като не особено успешно се опитвах да пропъдя спомените от войната.

— Съгласен съм.

— Знаех си, че ще се съгласиш с мене. Съществува една-единствена разделителна линия между хората, които прилагат насилие. Или имаш граници, или нямаш.

— Е, важни са и причините.

— До известна степен. Всеки обаче е убеден, че има основателни причини. В крайна сметка само границите отличават човека от чудовището.

Най-после разбрах. Както винаги, Тацу проявяваше любезността да изрази опасенията си изключително от гледна точка на това какво ще е най-добре за мен. Само че между редовете се четеше и едно предупреждение: „Ако ти дам информацията за онова момиче и ти му направиш нещо, кръвта му ще опръска моите ръце. И аз ще те накарам да си платиш за това“.

— Няма за какво да се тревожиш — уверих го аз. — Каквото и да се е случило с онези хора, нищо не заплашва момичето, сигурен съм.

Той кимна, бръкна в джоба на сакото си и ми подаде сгънат лист.

— Надявам се пак да се обърнеш към мене, ако имаш нужда от помощ. Боя се, че това тук няма да ти е достатъчно.

От неговата уста тези думи звучаха изключително сантиментално.

— Не е нещо, с което да не съм в състояние да се справя — отвърнах и веднага си спомних отговора на Саяка: „Колко души според вас са произнасяли същите тези думи точно преди да се удавят?“

Тацу тръгна към станцията на метрото, а аз закрачих обратно към храма. Реших, че това ще е подходящо място да прочета информацията за момичето. Нямаше да ми навреди и още една молитва за успех в изпитанието, на което щях да се подложа.