Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (27)

27.

Не се наложи да чакам дълго.

Отказах се да разузнавам местата, където уж имало шанс да спипам Бясното куче. Всъщност имаше прекалено голяма опасност спипаният да се окажа аз. Редовно проверявах телефонната служба, ала Макгроу мълчеше. Разполагах с много време и започвах да ставам неспокоен, обаче си напомних, че интелигентната тактика е просто да чакам.

Прекарвах всеки ден със Саяка. Разделяхме се само когато тя трябваше да ходи на курс или работа. В леглото сякаш всеки следващ път беше по-хубав от предишния. Не знаех точно защо. Сигурно защото все повече свиквахме един с друг. Но и защото, смятах аз, все повече свиквахме със самите себе си. Обожавах липсата на стеснителност в нея. Все още не обичаше да виждам краката й, но предчувствах, че и това ще отшуми с времето. Във всичко останало Саяка беше поразително непринудена. Искаше да опита всичко — за нея сексът представляваше огромен експеримент, безкрайни неизследвани простори, и отсъствието на задръжки в леглото от нейна страна представляваше огромна възбуда за мен. На няколко пъти тя правеше нещо и се сепваше, като че ли си мислеше, че е прекалила, но след това виждаше, че страшно ми харесва, и просто се хвърляше с главата напред. Явно отначало подсъзнателно бях приемал, че ще я уча и насочвам. Е, Саяка усвои за около ден, на каквото можех да я науча. Оттогава ме учеше тя. От време на време долавях проблясъци на резкостта, на резервираността, които проявяваше при запознанството ни и в следващите вечери в хотела, ала тези мигове само ми напомняха какво доверие ми е оказала, колко дълбоко в себе си ме е допуснала, и ужасно ме трогваха. Понякога се тревожех, че се държа прекалено лигаво, и си мислех, че сигурно трябва да се сдържам, обаче каквото и да казвах или правех, тя като че ли винаги влизаше в тон. Беше изумително, определено повече, отколкото бях очаквал, повече, отколкото можех да проумея. Все още изпитвах угризения за това, че не съм й разкрил тайната си, което, разбирах го в душата си, беше ужасна измама. Но не можех да си призная, не можех да сложа край на случващото се между нас. Щом се справех с Макгроу и всичко останало, със Саяка може би щяхме да обсъдим накъде отива връзката ни и какво означава това. Нямаше защо да бързам. Стига да продължавах да се наслаждавам на безценните утринни часове в леглото й, не исках да мисля за бъдещето, а самата тя едва ли се интересуваше от него.

На четвъртата от тези прекрасни утрини, докато Саяка беше на училище, получих съобщението, което очаквах. От Макгроу. Обадих му се.

— Имаш ли напредък с проблема, който се опитваше да решиш? — попита той.

— Не. — Сърцето ми биеше силно. — Засега нямам късмет.

— Преди май не ти трябваше късмет — изсумтя Макгроу. — Сериозно ли се опитваш?

„Копеле — помислих си. — Пратил си хора да наблюдават и да дебнат — при някои от свърталищата на Бясното куче, може би при всички. И те са ти докладвали, че не съм се мяркал там“.

— Да не сте луд? Защо да не се опитвам?

— Остави, просто се заяждам. Както и да е, няма значение. Струва ми се, че получихме шанса, на който се надявахме.

„О, откога станахме «ние»?!“

— Цял съм слух.

— Може да си гледал по новините… вчера погребаха един човек в гробището „Янака“.

Бях го гледал. Погребаха Фукумото почти като държавен глава. Даже не ми хрумна да се опитам да се добера до Бясното куче там. Едва ли отсъстваше някой от гангстерите в Япония.

— И?

— Беше адски тържествено, събра се много народ. От сигурен източник ми е известно, че утре следобед един роднина на покойния ще му отдаде почит. Сам.

— По кое време? — Исках гласът ми да издава нетърпение. И действително се чувствах така. Само че не по причината, по която си мислеше Макгроу.

— Господи, да не искаш да ти кажа и какво е закусвал?! Не съм чак толкова навътре в нещата. Знам само това. Обаче е сигурно.

— Как разбрахте?

— Това минава под графата „източници и методи“, момче. И необходимост от информация. Ако решиш да ми кажеш „благодаря“ обаче, ще ти отговоря „моля“.

— Благодаря.

— Моля. Виж сега, тези хора имат семеен парцел. Точно в средата на гробището. Струва колкото имот в района на императорския дворец. В сектор девет, точно до мястото, където са погребани шогуните Токугава. Това говори ли ти нещо?

Усмихнах се. Той продължаваше да смята, че си има работа със слепец. Не подозираше, че съм прогледнал.

— Е, не знам къде е сектор девет, обаче ще открия парцела на Токугава.

— Майка ти и там ли те е водила?

— Да. — Престорих се на ядосан, влизайки в ролята на буйния младок, когото Макгроу беше свикнал да подценява. — Това проблем ли е?

— Спокойно, момче. Просто пак съм впечатлен, нищо повече.

„Не, интересува те дали познавам терена, за да предвидиш откъде ще дойда. Ако ми е непознат, може да се лутам напосоки. Ако знам пътя, ще вървя целенасочено. Случайността е непредвидима. За разлика от целенасочеността“.

— Добре. Това звучи обещаващо.

— Дерзай, юнако.

И затвори.

„Юнак значи?! — помислих си. — Нямаш представа колко си прав“.

Моментално се метнах на Танатос и потеглих към гробището. Макгроу едва ли очакваше да постъпя така. По-скоро възнамеряваше да нанесе удара си на другия ден, когато отидех за Бясното куче. И все пак можеше да предположи, че първо ще разузная района. Трябваше да съм подготвен за това.

„Янака“ беше старо гробище в стар квартал със същото име, част от Шитамачи. В хилядите парцели почиваха безброй видни личности, включително членовете на клана Токугава, както беше отбелязал Макгроу. Няколко години преди това в разкошната пететажна пагода в парка се бяха самоубили двама лудо влюбени, като я бяха изгорили заедно със себе си. Вишните там растяха толкова нагъсто и бяха толкова красиви, че главната алея се наричаше Булевард на вишневите цветове. Макар да знаех всичко това от детските си посещения през сезона на ханами, не можеше да се каже, че теренът ми е познат. Обаче щях да го опозная отлично.

Обиколих гробището с Танатос, после го пресякох във всички посоки, като въртях глава в търсене на проблеми. След като не открих такива, слязох и продължих разузнаването си пеш. Носех сака си разкопчан и можех да извадя броунинга за секунда.

Не ми отне много време да открия парцела на Фукумото. Представляваше квадратно възвишение, оградено със стара каменна стена — своеобразно гробище в гробището със симетрични редици надгробни камъни, някои обикновени гранитни плочи, други многоетажни полирани пагоди. Гробът на Фукумото се намираше в североизточния край: сив обелиск, пръстта, пред който беше прясно изкопана и скрита под десетки грамадни букети. Четирите стени бяха дълги по около двайсет и пет метра и високи около два. Имаше само един вход — портал на южната стена. Веднага разбрах защо са избрали това място. Паркът заемаше огромна площ и аз можех да се приближа от всяка посока. Ако исках да се добера до някого в парцела обаче трябваше да вляза през портала или да чакам отпред. И те щяха да разположат хората си на съответните позиции.

„Ти как щеше да постъпиш, ако искаше да направиш засада? Те ще постъпят тъкмо така. И тогава ти можеш да ги изработиш“.

Зависеше от броя им. Ако бяха само един-двама, щяха да са при портала или зад него. Но ако имаха съгледвач, който да ги предупреди за приближаването ми по радиостанция…

Обиколих стената и проучих различните възможности. Теренът край северната стена беше по-висок и оттам можех да огледам наоколо. Хрумна ми, че те може да знаят или да подозират, че съм взел броунинга на убития гангстер. В такъв случай нямаше да разчитат, че ще вляза в ограденото пространство. Спокойно можех да се приближа до тази стена и да стрелям оттук. Естествено, нямаше да се опасяват да не улуча Бясното куче — неговото „поклонение“ почти със сигурност беше примамка, съмнявах се, че изобщо ще се появи, — но въпреки това трябваше да знаят моето местоположение. Ако искаха да покрият всичко, предполагах, че ще са най-малко четирима: двама вътре, двама отвън.

На десет метра от северната стена имаше друг парцел, разположен по-нависоко. Отидох там, качих се по каменното стълбище и онова, което видях, веднага ми хареса. Пак ограден участък, обаче, за разлика от съседния, вместо стени имаше гъсти храсти, високи около метър и половина. Влязох, проврях се през отвора в южната страна на гъсталака и бях възнаграден с панорамна гледка към стената, ограждаща парцела на Фукумото. Ако някой идваше, от която и да е посока, освен от юг, щях да го забележа много преди да се приближи. Ако бях на тяхно място, щях да разположа един от хората си там, плюс още двама при югоизточния и югозападния ъгъл на стената, и последния — вътре. Онзи вътре малко щеше да прилича на Бясното куче и може би щеше да крие лицето си с тъмни очила. Ако разполагах с достатъчно хора, щях да пратя вътре още един в ролята на охранител, приятел или друг опечален роднина. Нямаше значение, важното щеше да е просто да са двама срещу един, ако по някакъв начин успея да проникна вътре.

Замислих се. Бях ли убеден, че Бясното куче няма да дойде? Макгроу можеше да е организирал всичко само със своите хора и да не е казал нищо на Фукумото-младши, ала се съмнявах. Първо, той едва ли разполагаше с нужния човешки ресурс. Ако зърнех някой, който да не е японец, имаше вероятност да се досетя за засадата и да се оттегля. Не, Макгроу нямаше как да я е нагласил без знанието и помощта на Бясното куче. Освен това смятах, че даже Макгроу да го е предупредил да стои настрани — да му е казал, че е достатъчно само обещанието за неговото присъствие и не е нужно да е тук физически, — гангстерът не беше човек, който ще го послуша. В края на краищата беше дошъл в „Кодокан“ да гледа как Свинските очички се опитва да ме убие. Нямаше ли да поиска да ме види и как умирам при гроба на баща му? За него нямаше да е особено опасно. Достатъчно хора щяха да му пазят гърба, пък и нали уж щяха да ме изненадат.

Странно, струваше ми се, че нещата не са се променили съществено от онзи момент, в който Макгроу ми съобщи, че съм си навлякъл гнева на клана Фукумото. Бясното куче пак искаше да ме убие — нямах представа дали за него това е въпрос на чест, или има някаква друга комбинация от мотиви. Причините обаче не бяха толкова важни, колкото самото му намерение. Фукумото-младши се стремеше да ме очисти и за мен щеше да е само от полза, ако очистеният се окажеше той.

И това не се отнасяше само за Бясното куче. Същата логика важеше за Макгроу. Не очаквах на другия ден той да е на гробището — в стила му явно беше да действа чрез нищо неподозиращи посредници и балами, — обаче можеше и да извадя късмет.

Прекарах остатъка от следобеда в запознаване с терена — маршрутите, скривалищата. Следващият ден щеше да е своеобразен експеримент, доказателство за валидността на идеята ми. Ако минеше както предполагах, Бясното куче щеше да е само ордьовърът. Основното ястие щеше да е Макгроу.