Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (26)

26.

Прекарах следващата сутрин при Саяка. Беше невероятно — също толкова хубаво, колкото първия път, може би даже по-хубаво, понеже сега бяхме разчупили леда и постепенно започвахме да свикваме един с друг.

Бяха минали няколко часа. Тя лежеше по гръб и ту се унасяше, ту отново се събуждаше. Аз я гледах, опрял главата си на юмрук. Не исках да ми става прекалено удобно — щеше да е страхотно да подремна, обаче по обяд имах среща с Миямото. И преди това трябваше да прибера парите. Не биваше да остават там повече, отколкото се налага.

Саяка ме погледна изпод натежалите си клепачи.

— Какво?

— Какво „какво“?

— Защо ме гледаш?

— Обичам да те гледам.

Тя се усмихна и ме докосна по бузата.

— Много си мил.

Целунах пръстите й.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Наистина.

— Някои хора ме смятат за невъздържан.

— Не и с мен.

Нежно я целунах по устните.

— Харесва ми да съм такъв, какъвто съм с теб.

Саяка не отговори, само се усмихна и плъзна показалец по ухото, брадичката и устните ми.

Вдигнах очи към часовника до леглото.

— Трябва да тръгвам.

— По работа ли?

— Да.

— Още ли не искаш да ми разкажеш?

— Не мога.

— Нали не си женен, Юн? Тъй де, ти ми каза, че си бил само с едно момиче, но…

Въпросът ме свари толкова неподготвен, че се засмях. Ала разбирах нейното безпокойство, естествено.

— Не съм.

— И аз така смятам, но все пак… Чудех се. Странно е, като знам толкова малко за теб.

— Ти ме познаваш по-добре от повечето хора, вече ти го казах.

— Сериозно?

— Да.

— Наистина ми се струва така, но в същото време имам чувството, че съм наивна.

Погалих я по бузата.

— Не си наивна.

— Поне никога не съм се смятала за наивна.

— Не си. Нека само се справя с този проблем — отнася се за работа, не за брак или връзка с друга жена, нищо подобно. И тогава ще видим, става ли?

Вперих поглед в нея. Явно изражението ми трябва да е било малко тъпо.

— Какво? — попита тя.

Усмихнах се.

— Просто се чувствам късметлия.

Последва пауза.

— Искаш ли да пренощуваш тук? — попита Саяка. — Можеш, стига да искаш.

— Харесва ми да се виждаме в хотела. Май ще ми липсва, ако не си там.

Тя се засмя.

— Наистина си мил. Добре, тогава ще се видим довечера.

Целунах я.

— До довечера.

Качих се на Танатос и отидох в Гинза. По пътя думите „чувствам се късметлия“ постоянно отекваха в ума ми. Това ме глождеше и не знаех защо. Пропъдих безпокойството си. Имах да се погрижа за една дреболия и после щях да прибера парите. Трябваше да се съсредоточа.

Намерих един човек, който доставяше бенто с мото скутер — обикновен човек, несъмнено прозаичен, но с чувство за отговорност, и също така несъмнено нуждаещ се от пари, като се имаха предвид заплатите в бизнеса с доставка на бенто. Попитах го дали иска лесно да изкара десет хиляди йени. Само трябваше да ми открие банкова сметка на името на Таро Ямада, японския еквивалент на Джон Смит, в тамошния клон на Тайо Банк. Щях да му дам парите, той щеше да подпише документите, десет хилядарки за петнайсет минути работа. Човекът не се поколеба. Приключи и яхна скутера си преди бентото му да изстине. После се обадих в една обществена телефонна служба и открих абонамент на името на някой си Джон Смит, като уредих плащането през новата банкова сметка.

След като подготвих необходимата инфраструктура, отидох с Танатос до „Аояма-ичоме“ и взех линията „Гинза“. По пътя си сложих дегизировката и когато слязох на „Гайенмае“, не забелязах никой да остава след потеглянето на мотрисата. Взех плика също като предишния път и залепих телефонния номер на новата си самоличност под седалката. Ако Миямото искаше да се свърже с наемния убиец, към когото го бях насочил, вече можеше да го направи. След десет минути пак пътувах с Танатос, с десет хиляди долара в чанта на рамото ми. Не беше зле.

Продължих за Акасака-мицуке, паркирах близо до „Ню Отани“ и извървях пеш останалото разстояние. Миямото още го нямаше. Вместо да го чакам във фоайето, се разходих около хотела, като си представях как ще си устроя засада, ако съм от противниковата страна. Полезна игра. Знаех, че трябва да се упражнявам, да опозная града така, както познавах джунглата.

Разбирах, че във въображението на Макгроу, или поне в надеждите му, моите срещи с Миямото винаги са обгърнати от свръхтайнственост. И отначало наистина бяха такива, донякъде. С времето обаче все повече се отпускахме. Затова ни най-малко не се разтревожих, когато Миямото влезе и ми махна с ръка, щом ме видя.

Приближи се и се поклони ниско.

— Пак ти благодаря за огромната услуга, която ми направи.

Естествено, престорих се на изненадан.

— Какво имаш предвид?

— Онзи… приятел, с когото ме запозна. Оказа се извънредно полезен. Действа професионално и дискретно.

— Наистина ли? Не ми е казвал нищо. Да, наистина е дискретен. Но се радвам, че ти е помогнал. Твоите хора останаха ли… доволни?

— Страшно са доволни. Явно сега съм заслужил много по-голямо уважение и дължа всичко това на тебе. Имам невероятен късмет, че те познавам.

Пак късмет. Защо ме смущаваше тази мисъл? Отново я пропъдих.

— Нищо не ми дължиш — отвърнах. — Само се надявам да не вземат да те повишат — срещите ни ще ми липсват.

Миямото се засмя.

— Имаш ли малко време? Градината на хотела е чудесна — на повече от четиристотин години е. Прекрасна гледка, която да съзерцаваш, докато пиеш чай.

И през следващия час ние се наслаждавахме на чая в салона, който гледаше към градината. Миямото отбеляза моето новоусвоено внимание, личащо по начина, по който отпивам и вкусвам ароматната течност. За него било чест, че съм се вслушал в неговите глупости. Отговорих, че всъщност за мен е чест, че той толкова търпеливо наставлява недостойна личност като мен. Когато станахме да си вървим, лесно разменихме чантите така, че да изглежда естествено. Обърнах се и понечих да тръгна към задния изход, но Миямото ме спря.

— Няма да забравя какво направи за мен и това, че ти дължа услуга.

— Наистина си прекалено любезен. Аз само те свързах с един човек, нищо повече.

— А ти си прекалено скромен. Длъжник съм ти.

— Добре, тогава другия път ти ще платиш чая.

Той се засмя.

— Това няма да е достатъчно. Но разбира се. До нови срещи.

През ума ми минаваше какво ли не, например тази странно смущаваща мисъл за късмета, и макар да я потисках през цялото време, докато си приказвахме с Миямото, сега исках внимателно да анализирам точно какво ме безпокои. Затова изминах с Танатос краткото разстояние до Дзенпукудзи, малък храм, построен през 824-та година — най-древното светилище в Токио след Сенсоджи в Асакуса. В Дзенпукудзи винаги цареше тишина. Наблизо растеше гигантско дърво, гинко билоба, за което твърдяха, че било старо колкото самия храм. Наоколо имаше гробове, почти всички от дълбока древност. Изобщо, подходящо място да подредя мислите си. От собствен опит знаех, че нищо не благоприятства повече трезвото и задълбочено разсъждение, откровения размисъл, от това да си единственият жив човек в обиталището на мъртвите.

Спрях мотора, качих се по каменната алея и тръгнах да се разхождам сред дърветата и древните надгробни камъни. Тук беше по-прохладно, листата хвърляха сянка и нямаше асфалт, който да отразява слънчевата топлина. И наистина беше тихо — храмът се намираше в достолепен квартал и градският трафик оставаше някъде далече. На известно разстояние видях монах с бръсната глава и черни одежди — напяваше нещо и кадеше благовония пред един от гробовете. Ветрецът донесе дима до мен и острата миризма ме върна към детството ми — както се случваше винаги и както, предполагах, винаги щеше да се случва. Замислих се за баща си, който почиваше в друго токийско гробище недалеч от това. Споменът за баща ми ставаше все по-далечен, лишен от емоции, нереален. Когато се сещах за него, все се чудех дали си спомням самия човек, или просто други спомени. Замислих се и за майка си, много по-жива рана, погребана на далечен континент, както бяха помолили нейните опечалени родители. Неохотно се бях съгласил, вярвайки, навярно глупаво, че първо сме отговорни към живите и че мъртвите, безкрайно търпеливи, ще ни разберат.

Едно от нещата, които се въртяха из ума ми, беше въпросът на Саяка дали не съм женен. От една страна това звучеше смешно, ала от друга ме изпълваше с дълбока тревога. Понеже бях наясно, че има неща, които никога няма да мога да й кажа, неща, които тя никога няма да разбере или приеме, неща, които и без това никога няма да искам да споделя с нея. Неща, които бях извършил не само през войната, но и в същия този град, преди броени дни… някои от тях следобеда преди през нощта да се любим за пръв път.

„Ти обаче й каза, че не можеш да говориш за някои неща, нали така?“

Да, бях й казал. И бях решил, че това е своеобразно признание. Но дали наистина беше така? На повърхността, да, ала малко по-дълбоко това всъщност беше най-лошата лъжа — лъжа, скрита под формата на истина, с която единият се облагодетелства и по-успешно заблуждава другия.

Не знаех какво да правя. Просто да избягам с нея? Имах десетте хиляди долара от поръчката на Миямото… дали щяха да стигнат, за да се установим в Америка? И даже да стигнеха, с какво щях да се занимавам после? Пак щях да съм все същият бивш войник, захвърлен на произвола на съдбата, без образование, без перспективи, без полезни умения за нещо, което бих могъл да обясня на Саяка — и на никой друг.

Поклатих глава. Какво щеше да си помисли тя, ако й кажех, че искам да избягаме заедно? Дали щеше да се съгласи? Сигурно щеше да реши, че просто съм влюбено хлапе.

Или пък нямаше? Не знаех. Имах усещането, че вече съм пресякъл границата, до която е можело да успокоя топката или да върна всичко назад. Не го бях предвидил, нито бях разбрал, че се случва, обаче ние като че ли се влюбвахме един в друг. А това означаваше, че Саяка се влюбва в човек, който… ако е знаела какъв е всъщност… Нямах представа какво ще настъпи в душата й. Не ми се и мислеше как ще й се отрази всичко това, след като ми се е доверила и ме е допуснала до себе си.

Най-доброто решение, единственото решение може би щеше да е просто да се справя с проблема с якудза и после да търся изход. Да не й казвам нищо. Нито на нея, нито на никого. И докато месеците преливат в години, а годините — в десетилетия, нещата, които бях извършил през последната седмица и преди това, през войната, постепенно щяха да губят силата си и да ми се струват все по-далечни, докато накрая се превърнат в бледи спомени, като звезди от някаква галактика, чиято светлина стига до Земята за хилядолетия, и дори тогава едва се виждат, ако изобщо се забелязват в нощното небе. Можех да постъпя така. Можех да държа тези два свята на разстояние един от друг. Досега късметът не ми изневеряваше, нали?

Пак късмет. Защо толкова ме смущаваше това? Тъй де, ако не бях случил най-подходящия момент пред дома на Фукумото…

Спрях и се замислих. Бях случил най-подходящия момент, нали така? Цяло чудо. Смятах, че проникването вътре ще е трудно, обаче в крайна сметка се оказа лесно.

От друга страна, естествено, цялата операция изобщо не беше лесна. В онази стая бях заварил четирима души, двама, от които въоръжени. За малко да ме изпреварят и да извадят пистолетите си. А връщането на съпругата вкъщи точно когато си тръгвах, това определено не можеше да се нарече късмет. Не, изведнъж осъзнах — глождеше ме фактът, че като че ли съм се появил там в идеалния момент. Бях отишъл да поразузная около къщата точно когато излизаше любовницата. Любовницата, която караше кабрио, която имаше дистанционно управление за вратата на гаража, която се отдалечи на съвсем малко разстояние и остави колата си така, че да мога да взема дистанционното.

А вътрешната врата на гаража? Знаех, че къщата очевидно е проектирана и най-вероятно купена с цел гарантиране на максимална безопасност. Оставянето на вътрешна врата отключена изглеждаше ужасно небрежно при тези обстоятелства. А съпругата… бях я чул да завърта ключа, тихо да изсумтява и пак да го завърта. Сега ми се струваше, че разбирам какво се е случило: тя очакваше вратата да е заключена и се опитваше да я отключи. И се озадачи, като видя, че е сбъркала. Иначе защо ще се озадачава, освен ако вратата обикновено не е заключена? И ако обикновено е заключена, защо я бях заварил отключена точно в момента на моята поява?

Да, откакто беше започнало всичко това, късметът често ме спохождаше. С Озава в обществената баня, с Мори пред клуба… разузнаването, необходимо за установяване на подходящия момент, можеше да отнеме дни, даже седмици. Но пък повечето хора са роби на навиците си. Озава трябваше да се къпе почти всяка вечер, особено през горещото и влажно японско лято. Мори обичаше да се забавлява в клуба си. По един или друг начин тези неща бяха главно въпрос на време и нямаше нужда чак от такъв късмет, за да бъде сведено разузнаването до минимум. И даже тези първи два удара да не бяха минали толкова гладко, общо взето пак щеше да е главно въпрос на малко повече чакане и анализиране. Нямаше да е много трудно. Обаче с Фукумото… там моментът беше идеален. Нямах представа кога или как е щяла да ми се удаде друга възможност, ако тогава не бях видял любовницата да напуска къщата.

Въздъхнах и продължих да се разхождам. Не бях искал да го призная, затова и не го бях премислил. Ала подсъзнанието ми въпреки това се беше опитвало да ми го каже. Бях пълен идиот, че съм се мъчил да пренебрегна инстинкта си. Поредното нещо, което в джунглата знаех, че не бива да правя, и на което отново трябваше се да науча в града.

„Добре. Да речем, че всичко е било инсценирано. Как?“

Е, да речем, че… някой е предупредил любовницата за моето пристигане. Може би някой паркирал на улицата и осъществяващ връзка по радиостанция. Нямаше как да разбера, там бяха паркирани доста коли. Не им бях обърнал сериозно внимание. Още един урок, осъзнах аз: бях се приближил до дома на Фукумото, без да имам представа как бих защитил терена, ако съм на мястото на онзи, който ме причаква. Преди малко бях постъпил различно при „Ню Отани“. Зачудих се дали подсъзнанието ми не се е опитвало да ми даде знак, че трябва да се съсредоточа. И все пак не се бях поставил адекватно на мястото на противника в квартала на Фукумото, не се бях погледнал през очите на потенциалния враг. Имах късмет, че съм останал жив, за да науча този урок, и оттук нататък винаги щях да го прилагам.

„Добре де, не е чак толкова трудно да разбера как. Обаче кой?!“

Отговорът беше очевиден: Макгроу. Кой друг можеше да е? Бях получил материалите от него. Бях му показал нетърпението си, нали така? Бях поискал първо да получа сведенията за онези от якудза. Знаех, че е забелязал сака, който нося, първо в китайския ресторант, а после и на другите места. Той беше умен и щеше да се досети — сакът означаваше, че бягам и съответно съм под напрежение, а оттук и че бързам да реша проблема колкото може по-скоро. Щеше да се досети, че ще се отправя към дома на Фукумото още щом получа информацията за местонахождението му.

„Но… защо?“

Дали искаше да ме прати в жилището на Фукумото, за да се натъкна на засада? Нямаше логика. Ако бяха имали наблюдател навън, който да предупреди любовницата, той също толкова лесно щеше да предупреди охраната на мафиотите вътре. Можеха да ме причакат в дъното на гаража и да ме очистят в мига, в който се затвори вратата. Даже нямаше да изцапат с кръв скъпите килими на Фукумото. Напротив, аз ги бях изненадал.

Като че ли някой ми беше подготвил терена. И независимо от това кой е, той явно желаеше смъртта на Фукумото. Но и в това нямаше логика. Нали смъртта му желаех аз? Аз бях предложил на Макгроу да реша по този начин проблема си с якудза. Идеята беше моя, не негова. Онази история с двамата чинпира в Юено беше чиста случайност, а после…

Поклатих глава. Шантава работа. Щом започнех да се съмнявам в едно, това поставяше под съмнение всичко.

„Значи сигурно просто си параноик. Някое и друго съвпадение, и толкова. Случва се“.

Не. Това приличаше на отхвърляне на фактите, действаше ми като наркотик. Естествено, нямах желание да се съмнявам във всичко — това изискваше прекалено много усилия, прекалено ме объркваше и плашеше. Само че смъртта щеше да е по-кофти, нали така? Нямаше значение как се чувствам. Трябваше да се абстрахирам от тези неща. Интересуваше ме единствено истината.

„Добре. Какво ти е известно? Не какво си мислиш, че ти е известно, а какво знаеш със сигурност? Започни оттам“.

Всъщност само едно: че Макгроу искаше смъртта на Озава. Тези сведения бяха доста подробни и ме бяха насочили първо към къщата, а после и към сенто. Макгроу ми предложи този удар и в замяна обеща да ми помогне с Фукумото. Анализирах нещата от всички възможни гледни точки и не успях да открия слабо място: досега ми беше известен единствено фактът, че Макгроу е искал смъртта на Озава.

Обаче някой искаше и смъртта на Фукумото. И този някой се бе погрижил да проникна в дома му. Кой друг можеше да е, ако не Макгроу? Но ако той наистина искаше смъртта на Фукумото, какво беше това шантаво съвпадение, че му го бях предложил самият аз?

„Не. Такива съвпадения няма“.

Разхождах се сред надгробните камъни. Бях ядосан, по гърба ми се стичаше пот. Усещах формата, контурите, ала не виждах детайлите.

„Добре де, а какво ще кажеш за това? Макгроу знаеше, че онази сутрин ще се срещнеш с Миямото в Юено за размяната. Той е пратил двамата чинпира да те предизвикат. Колко пъти ти е казвал, че знае за твоята избухливост? Знаел е какво ще направиш, че после ще имаш проблем с якудза, че ще му предложиш да го решиш, като ги убиеш. Накарал те е да си мислиш, че идеята е твоя, а всъщност просто те е манипулирал“.

Нещо не ми се струваше съвсем логично. Почти, но не съвсем. Да е знаел, че ще убия единия чинпира… прекалено несигурно. Макгроу си го биваше, бях се уверил в това, обаче не беше ясновидец. Трябваше да има нещо друго.

„Добре, а ако просто са искали да те ограбят? Ако планът е бил да те пипнат преди размяната, да те пребият, да вземат чантата и да избягат? Тогава щеше да дължиш петдесет бона на ЦРУ. Отчаяно щеше да убеждаваш Макгроу, че не си откраднал парите самият ти. И тогава той е щял да ти предложи начин да изплатиш дълга си: Убий ми този и този“.

Господи. А случилото се после… просто беше импровизирал. Нещата не се бяха развили според очакванията му и той бе измислил план Б, постигайки същия резултат.

„Ами Свинските очички в «Кодокан»? Той се мъчеше да те убие, в това няма съмнение. Ако беше успял, кой щеше да изпълни ударите на Макгроу?“

Продължих да се разхождам, да анализирам детайлите от различни ъгли, да ги претеглям и преподреждам, така че да се свържат в последователна картина.

Свинските очички… това сигурно беше част от първоначалната издънка. Не се е предполагало да убивам никого в Юено — просто е трябвало да ми направят засада и да ме ограбят. Само че аз бях убил човек. И после Бясното куче, който не е наясно с цялостния план на Макгроу или чиято гордост е толкова накърнена, че не му пука, събира хората си и тръгва подире ми. Макгроу не знае за това… и всъщност не го желае, защото ще обърка кроежите му. Да, затова изглеждаше изненадан, когато му разказах за случилото се в „Кодокан“. Че якудза са обявили награда за главата ми — това бяха пълни глупости, целящи да ме манипулират. И тогава аз бях отговорил: „Да, знам, те преди малко се опитаха да ме убият“. Което го изуми, макар и само за миг. И след това пак се върна в играта. Господи, наистина си го биваше.

Добре де, ами материалите за Фукумото? Те не бяха особено подробни. Ако Макгроу наистина бе искал смъртта му, защо не ми беше дал нужната информация, както бе направил с Озава?

„Защото, от гледна точка на Макгроу, ударът срещу Фукумото е трябвало да ти изглежда случаен и неподготвен. Ако ти беше дал детайлни сведения, може би щеше да заподозреш нещо. Той само е искал да те насочи към дома му и момичето е щяло да те вкара вътре. И ти си се подвел като пълен балама“.

Само че защо? Какво целеше Макгроу? Каква игра играеше? Нямах представа. Но каквато и да беше, играта му включваше отстраняването първо на Озава, председател на Изпълнителния съвет на ЛДП, после на Фукумото, бос на Гокумацу-гуми, най-мощната фамилия в якудза, и накрая на Бясното куче, син и най-вероятно наследник на Фукумото.

Спрях. Защо приемах, че Макгроу иска смъртта на Бясното куче? Ако той наистина щеше да наследи баща си, дали убийството на Фукумото-старши всъщност не целеше да отъпче пътя на сина?

Но тогава защо резидентът ще ме манипулира и ще ми предложи да очистя и Бясното куче?

„Не забравяй, че той е импровизирал. Това може да не е част от първоначалния план. Макгроу определяше поредността на материалите, които ти даваше, нали така? Първо Озава. После Фукумото-старши. След това Фукумото-младши. Оставил го е за накрая, понеже, за разлика от първите двама, той изобщо не иска смъртта на Бясното куче. Спомни си, че в «Инокашира» Макгроу се опитваше да те убеди да се откажеш от сина“.

Все още не разбирах. Защото в крайна сметка Макгроу все пак ми беше дал материалите. Бях ги взел и запаметил предишния ден. Дали не бяха празни приказки? За да ме пратят за зелен хайвер и да ми отвлекат вниманието?

„Или пък целта е да те пратят на дадено място в даден момент. Така лесно ще се отърват от онзи, който е очистил Озава и Фукумото. И никой няма да може да свърже убийствата с тях“.

Само че материалите за Бясното куче не бяха достатъчно конкретни. Прекалено общият характер, който щеше да ми попречи да се добера до Фукумото-младши, щеше да попречи да се доберат и до мен. Освен това, ако целяха да ме пратят срещу него, за да се натъкна на засада, защо Макгроу се опитваше да ме убеди изобщо да се откажа от удара?

Още веднъж обмислих въпроса и реших, че отговорът се крие в думите на самия Макгроу: той гледаше на мен като на куриер и нищо повече, полезен идиот, от когото спокойно можеше да се лиши. Тоест: манипулира ме и ме праща срещу Озава и Фукумото-старши. Ако възникне проблем, аз поемам негативите. Ако мине гладко, Макгроу ме отстранява. В първия случай отрича връзката, във втория я прерязва. И после се беше разколебал. Защо? Защото се бях справил по-добре, отколкото е очаквал. Беше осъзнал, че жив може да съм по-полезен за него и неговата програма, каквато и да бе тя, отколкото мъртъв. И когато се бях възпротивил, е решил: „Добре, така да е, връщаме се към план А“.

А именно?

„Да те манипулира да очистиш Озава и Фукумото-старши. След което онзи, когото очистват, си ти“.

Но тогава защо не го бе направил самият той? Бяхме се срещнали предишния ден в „Инокашира“. Макгроу знаеше, че ще съм там. И освен това знаеше и че час по-рано ще съм в „Ню Отани“. И на двете места нямаше да е особено трудно.

„Може да се е готвил да го направи в Инокашира“ и после да се е отказал, понеже е решил, че ще си по-полезен жив. Или по-скоро просто не иска да се замесва пряко. Това не е в неговия стил. Той манипулира други хора да си цапат ръцете в негова полза. Самият Макгроу не поема такива рискове.

„Поне ако не е абсолютно наложително“.

Едно беше ясно. Трябваше да променя играта си. Аз възприемах света така, сякаш в дълбините е същото, каквото предполага повърхността. Само че имаше пластове, които не бях усетил, връзки, които не бях осъзнал. Под света съществуваше друг свят, истинският. И трябваше да започна да живея в него, иначе щях да умра.

„Добре. Какъв ще е следващият ти ход?“

Следващият ми ход се изразяваше в това, че всеки път щом Макгроу поискаше да се срещнем или по друг начин направеше нещо, което можеше да ме прати на дадено място в даден момент, щях да го приемам като засада и да взимам съответните контрамерки. Бях извадил невероятен късмет, че още не ме е гръмнал. Как бяха онези думи на Чърчил? „Нищо в живота не е толкова ободряващо, колкото да стрелят по теб и да не улучат“. Точно така се чувствах. Сега номерът беше да престана да съм лесна мишена.

Запитах се дали не изпадам в параноя. През последните няколко дни бях убил шестима души. Дали сегашното ми състояние… просто не се дължеше на смутената дрямка на притъпената ми съвест?

„Добре, погледни го от следния ъгъл: ще изгубиш ли нещо, ако се отнасяш към Макгроу все едно безпокойството ти е напълно основателно?“

Май нямаше какво да губя.

„А ще изгубиш ли нещо, ако се отнасяш към Макгроу все едно винаги е честен с теб?“

Хмм. Май можех да изгубя живота си.

„Добре. Тогава решението е просто“.

Ако бях прав, Макгроу скоро щеше да направи някакъв ход. Бях изпълнил каквото искаше от мен. Оттук нататък за него щях да съм само бреме. Какво беше казал в „Тайхо“ онази вечер, когато за пръв път бях предложил, може би под негова манипулация, да убия Фукумото-старши и сина му? „Отношенията ни са чисто делови. Ти ми носиш известна изгода и ми струваш конкретен разход“. Е, вече му бях донесъл изгодата и сега идваше време за съкращаване на разходите. Трябваше адски да внимавам, ала осъзнах, че за момента имам едно предимство: Макгроу ме смяташе за тъп. Осъзнах и че сигурно наистина съм бил такъв, обаче започвах да поумнявам. Бях видял нещо и той не подозираше за това.

„Нали знаеш, проблемът със засадите е, че те са нож с две остриета“.

Действително. Макгроу можеше да предложи да се срещнем, да си мисли, че ми залага капан… а аз можех да го изненадам в гръб и да му гръмна лицето през тила. Този път нямаше да ми трябва камък. Имах броунинга на Мускула от якудза.

Само че се колебаех. Бях ли достатъчно сигурен, за да променя напълно мнението си за онова, което се случваше, и да взема съответните мерки за безопасност? По дяволите, да! Но бях ли достатъчно сигурен, за да очистя своя резидент от ЦРУ, без изобщо да знам какво е планирал или в какво ме е забъркал?

Не. Не бях. И можеше да се получи като в приказката — от трън, та на глог. Ако тръните станеха прекалено гъсти, можех да продължа в друга посока. Обаче още не бяха чак толкова гъсти. Трябваше да проявя хладнокръвие. И хитрост. И търпение. Макгроу щеше да направи ход. Предчувствах го. Просто не знаех какъв ще е този ход. Но щеше да е съвсем скоро.