Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (25)

25.

Потеглих към хотела в Угуисудани. Колкото повече го наближавах, толкова по-нервен ставах. Бяхме прекарали вълшебна нощ, но после всеки от нас се беше върнал към своя живот. Дали и Саяка изпитваше същото като мен? За какво си мислеше? Дали нямаше да ни е неловко? Сигурно и тя си задаваше същите въпроси за мен. Или не? Това щеше да е по-лошо, много по-лошо.

Но в същото време тези тревожни мисли за Саяка ми носеха облекчение. Сякаш се отдалечавах от някой друг, от някаква друга част от собствената ми личност, и я оставях зад себе си. Мислите за Саяка ме караха да се чувствам такъв… какъвто си ме представяше тя. Какъвто искаше да съм. С нея бях различен. Беше го казала самата тя и аз също го усещах. Исках да направя така, че единият свят да няма нищо общо с другия. И с пристъпването си в този свят да затварям вратата към другия. Струваше ми се възможно. Струваше ми се чудесно.

Тя беше на рецепцията. Усмихна ми се, ала и в нейното изражение се долавяше напрежение.

— Здравей — казах аз. — Добре изглеждаш.

Това като че ли я поотпусна.

— Наистина ли? Ти също.

Наложи се да пропъдя образа на Мори, но успях.

— Ей, стига си флиртувала с клиентите.

Тя се засмя. Последва неловко мълчание.

Прокарах пръсти през косата си.

— Нощес…

— Знам.

Усетих, че се изчервявам.

— Та ти нямаш и представа какво щях да кажа! — Всъщност нямах и аз.

Саяка отново се засмя.

— Прав си, извинявай.

— Щях да кажа, че… беше страхотно. Цял ден си мисля за това. — И категорично беше за предпочитане пред всичко друго, което ми се въртеше из ума, обаче последното го запазих за себе си.

Тя се усмихна.

— И аз. Нямах търпение да настъпи вечерта. Да де, всъщност утре сутрин. Когато се освободя.

— Сигурна ли си, че не можеш да се измъкнеш за един специален и адски лоялен клиент?

— От тук ли? Даже да можех, а не мога, нямаше да го направя. Работя тук само за да си плащам сметките. Нищо друго.

— Добре, ще почакам. Може ли да те целуна за лека нощ?

Тя нервно се озърна.

— Но гледай да е бързо — наистина не искам някой пиян чиновник да ни види да се натискаме и да остане с впечатлението, че съм тук за това.

Отключи вратата и аз се вмъкнах при нея. Сериозно възнамерявах само да я целуна за лека нощ, ала намерението ми моментално отстъпи място на нещо повече. Тя задъхано се откъсна от мен.

— Изчезвай оттук, изкушаваш ме!

— Господи, ти също!

Излязох пред гишето.

— Трябва да ти взема пари — каза Саяка. — От камериерката ще разберат, че стаята е използвана. Иначе нямаше.

— Не се безпокой. Не искам да те вкарвам в неприятности. — Платих и взех ключа. — По кое време да сляза?

— Свършвам в седем. Само че не ме чакай тук. Не искам да ни виждат заедно. Просто ела вкъщи след седем и половина. Става ли?

— Нямам търпение.

Тя се усмихна.

— И аз.