Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (7)

Глава 7

Майкъл подпря брадичката си с ръце и въздъхна.

— Не мога да повярвам, че ни вкараха в затвора.

— За нарушаване на обществения ред — изсумтях аз, докато крачех напред-назад из малката арестантска килия. — Влизане в чужд имот. Ха! Ако не се бяхме появили, тогава щяха да видят истинско нарушаване на реда. — Измъкнах от джоба си снопче призовки. — Погледни само. Превишаване на разрешената скорост, неспазване на пътните знаци, опасно и безразсъдно шофиране на превозно средство. А тази тук е най-впечатляващата. Незаконно паркиране. Ще ми вземат книжката!

— Не можеш да ги обвиняваш, Хари. И без това няма как да им обясним случилото се по разбираем за тях начин.

Изритах ядосано решетката и веднага съжалих за това, защото кракът ми беше прорязан от остра болка — първото нещо, което направиха след ареста ми, бе да ми вземат ботушите. В допълнение към натъртените ми ребра, раната на главата и вдървените ми пръсти, това ми дойде в повече. Седнах на пейката до Майкъл и въздъхнах.

— До гуша ми е дошло от всичко това — казах аз. — Хора като теб и мен се изправят срещу неща, които тези смешници — направих широк жест с ръка — дори не могат да си представят, че съществуват. Никой не ни плаща за това, дори едно благодаря рядко получаваме.

— Такава е природата на занаята — отвърна Майкъл с невъзмутим, философски тон.

— Не ми пука особено. Просто мразя да ми се случват подобни неща. — Отново се изправих и закрачих ядосано напред-назад из килията. — Онова, което наистина ме дразни, е, че все още не знаем защо светът на духовете е толкова неспокоен напоследък. Тук става въпрос за нещо голямо, Майкъл. Ако не разберем какво го причинява…

— Кой го причинява.

— Да, вярно. Ако не разберем кой го причинява, никой не знае какво може да се случи.

Майкъл се подсмихна.

— Господ никога няма да ни натовари с нещо, което раменете ни няма да издържат, Хари. Остава ни само да бъдем готови за всичко и да не губим вяра.

Изгледах го сърдито.

— В такъв случай ще имам нужда от по-широки рамене. Очевидно в моя случай някой в счетоводството е объркал сметките.

Майкъл се засмя дрезгаво и с топлота поклати глава, и полегна на пейката, подлагайки ръце под главата си.

— Направихме каквото беше редно. Това не е ли достатъчно?

Замислих се за всички онези бебета, които сумтяха и издаваха сладки жалостни гукания, докато сестрите се суетяха наоколо, събираха легълцата им и след като проверяха дали всички са добре, ги отнасяха при майките им. Едно от тях, малко и пухкаво, като излязло от реклама за бебешки пюрета, просто се оригна звучно и веднага заспа на рамото на носещата го сестра. Дузина мънички животи, пред всеки от които се разкриваше необятно бъдеще — което за миг щеше да изчезне, ако не се бях намесил. Почувствах как ъгълчетата на устата ми потрепват в усмивка и в гърдите ми се надигна, макар и слабо, чувство на удовлетворение от работата ми, което дори ядът не бе успял да изтрие. Обърнах гръб на Майкъл, за да не види усмивката ми, и се постарах гласът ми да прозвучи спокойно.

— Но дали е достатъчно? Предполагам, че трябва да го приемем такова, каквото е.

Майкъл отново се засмя. Погледнах го намръщено и това само го развесели още повече, затова се отказах да се преструвам и просто се облегнах на решетката.

— Дали ще ни пуснат скоро, как мислиш?

— Досега никога не съм попадал в затвора — рече Майкъл. — Ти би трябвало да знаеш по-добре.

— Хей — възразих аз, — какво би трябвало да означава това?

Усмивката на Майкъл се стопи.

— Чарити изобщо няма да е доволна — предположи той.

Потрепнах. Това беше съпругата на Майкъл.

— Да, сигурно. Остава ни само да бъдем готови за всичко и да не губим вяра, нали?

Майкъл изсумтя, успявайки по някакъв начин да прозвучи шеговито.

— Ще се помоля на свети Юда.

Облегнах главата си на решетката и затворих очи. Усещах болка дори на места, за които не знаех, че могат да болят. Можех да задремя още сега, тук.

— Искам само да се прибера, да се изкъпя и да се наспя — казах.

Някъде след около час се появи един цивилен полицай, отвори вратата и ни уведоми, че гаранцията ни е платена. Стомахът ми се сви от притеснение. Провлачвайки крака, двамата с Майкъл се измъкнахме от килията и отидохме в съседната чакалня.

Там ни очакваше една жена, облечена в свободна рокля и дебела жилетка, скръстила ръце над корема си — съдейки по обема му, тя беше бременна в седмия или осмия месец. Беше висока на ръст, с великолепна, копринена руса коса, която падаше до кръста й като лъскава завеса, с нежни черти на лицето и тъмни очи, в които проблясваше затаен гняв.

— Майкъл Джоузеф Патрик Карпентър — изрече рязко тя и закрачи към нас. Всъщност вървеше, поклащайки се като пате, но изпънатите й рамене и решителното изражение на лицето й придаваха решителност и целеустременост. — Здравата си я загазил. Така се получава, когато се събереш с лоша компания.

— Здравей, ангелче — измънка Майкъл и се наведе напред, за да целуне жената по бузата.

Тя прие целувката с нежната търпимост на комодски дракон.

— Хич не ме ангелосвай. Знаеш ли през какво трябваше да премина, за да намеря бавачка, да дойда чак до тук, да събера парите и да прибера меча ти от полицаите?

— Здравейте, Чарити — казах приветливо аз. — Боже, и аз се радвам да ви видя. Кога се видяхме за последно — преди три години? Или четири?

— Пет години, господин Дрезден — отвърна жената, стрелвайки ме с яростен поглед. — И ако Господ пожелае, надявам се да минат още пет, преди отново да се наложи да се разправям с глупостите ви.

— Но аз…

Тя обърна издутия си корем към мен като таран към древногръцка бойна галера.

— Всеки път, когато започнете да душите наоколо, забърквате Майкъл в някаква неприятност. Сега пък го вкарахте в затвора! Какво ще си помислят децата?

— Вижте, Чарити, това наистина беше важ…

— Мисис Карпентър — изръмжа тя. — При вас всичко винаги е важно, господин Дрезден. Знайте, че мъжът ми се захваща с важни дела и без вашата, ако мога така да я нарека, „помощ“. Но ми се струва, че само когато сте с него, той се прибира у дома облян в кръв.

— Хей — възмутих се. — И аз съм ранен.

— Чудесно — отвърна тя. — Може пък това да ви накара да проявявате повече предпазливост в бъдеще.

Погледнах намръщено жената.

— Ако искате да знаете…

Тя ме сграбчи за ризата и придърпа лицето ми към своето. Беше изненадващо силна и успяваше да ме изпепели с поглед, без да ме поглежда право в очите.

— Бих искала вие да знаете — рече тя със стоманен глас, — че ако някога забъркате Майкъл в някоя неприятност, която да му попречи да се прибере у дома, при семейството си, аз лично ще ви накарам да съжалявате за това.

В очите й за миг проблеснаха сълзи, които нямаха нищо общо със слабостта, и тя потрепери от гняв. В този момент трябваше да призная, че се стреснах от заплахата — въпреки бременността й и всичко останало.

Най-накрая тя ме пусна и се обърна към съпруга си, докосвайки нежно тъмната синина на лицето му. Майкъл я обгърна с двете си ръце и с тихо изхълцване тя също го прегърна, зарови лице в гърдите му и заплака беззвучно. Майкъл я притисна към себе си изключително внимателно, сякаш се страхуваше да не я счупи, и я погали по косата.

Стоях до тях, без да помръдвам от мястото си, като пълен глупак. Майкъл ме погледна и за миг задържа погледа ми. После се обърна и тръгна към изхода, обгърнал съпругата си през раменете.

Изпратих ги с поглед как се отдалечават заедно, оставяйки ме съвсем сам. После пъхнах ръце в джобовете си и се обърнах. Досега не бях забелязвал колко си подхождаха един с друг — Майкъл, с тихата си сила и неизменна благонадеждност, и Чарити, с нейната вихрената страст и непоклатимата си вярност към съпруга си.

Женените двойки. Понякога ги гледам и се чувствам като някой, излязъл от Дикенсов роман, който стои навън на студа и гледа към масата с коледната вечеря. Моите връзки никога не са се получавали. Мисля, че причината за това са донякъде всичките демони, призраци и човешки жертвоприношения.

Докато стоях замислен на мястото си, усетих присъствието й — още преди да подуша парфюма й, долових топлината и енергията, които бях започнал да разпознавам за времето, през което бяхме заедно. Сюзан се спря на вратата на чакалнята и погледна през рамо. Не свалях очи от нея. Никога не се изморявах да я гледам. Смуглата й кожа беше загоряла още повече през уикенда, който бяхме прекарали заедно на плажа; гарвановочерната й коса беше подстригана малко над раменете. Беше слаба, но извивките на тялото й бяха достатъчно апетитни, за да привлекат възхитения поглед на дежурния полицай, докато тя стоеше на прага, облечена с кокетна мини пола и къса блузка, която оставяше пъпчето й открито. Телефонното ми обаждане я беше хванало точно в момента, когато се беше запътила за срещата ни.

Сюзан се обърна към мен и ме погледна с шоколадовите си, изпълнени с тревога и топлина очи. После кимна с глава към коридора, където се отдалечаваха Майкъл и Чарити.

— Красива двойка са, нали?

Опитах се да се усмихна в отговор, но не се получи много добре.

— Отношенията им са стъпили на добра основа.

Сюзан огледа изпитателно раните по лицето ми и тревогата в очите й се засили.

— Нима? И каква е тя?

— Той я спаси от един огнедишащ дракон.

Тръгнах към нея.

— Колко красиво — каза тя, пресрещна ме насред стаята и ме прегърна нежно и продължително, от което ме заболяха натъртените ребра. — Добре ли си?

— Ще се оправя.

— Пак сте гонили призраци с Майкъл. Каква е историята му?

— Не е за публикуване. Гласността може да му навреди. Той има деца.

Сюзан се намръщи, но кимна.

— Добре — каза тя, добавяйки капка мелодраматизъм към гласа си. — Та какъв е той? Някакъв вид вечен боец? Може би е някой артуриански рицар, който е бил събуден в тази отчаяна епоха, за да се изправи срещу силите на злото?

— Доколкото знам, е дърводелец.

Сюзан ме погледна и недоверчиво повдигна вежди.

— Който се бие с призраци. Той да не би да има някакъв вълшебен пистолет за пирони или нещо подобно?

С усилие сдържах усмивката си. Боляха ме мускулите в ъгълчетата на устата ми.

— Не съвсем. Той е добродетелен.

— Наистина изглежда доста мил.

— Не, не в този смисъл. Праведник. Наистина. Той е честен, лоялен, изпълнен с вяра. Живее според идеалите си. Те му дават сила.

Сюзан се намръщи.

— На мен ми изглежда напълно нормален. Аз бих очаквала… Не съм сигурна какво. Нещо. По-различно поведение.

— Защото е и скромен — отвърнах аз. — Ако го попиташ дали е праведник, той ще се присмее на думите ти. Предполагам, че това е част от същността му. Досега не съм срещал никой като него. Той е добър човек.

Сюзан сви устни.

— А мечът му?

— Аморакус — додадох аз.

— Дал е име на меча си. Колко фройдистко от негова страна. Но съпругата му едва не докопа онзи чиновник за гърлото, за да си го върне.

— Мечът е важен за Майкъл — казах аз. — Той вярва, че това е едно от трите оръжия, които Бог е дал на човечеството. Три меча. Във всеки от тях има по един гвоздей, за който се смята, че е от Кръста. Може да бъдат носени само от истинските праведници. Онези, които се наричат Рицари на Кръста. Други ги наричат Рицари на Меча.

Сюзан се намръщи.

— Онзи Кръст? — попита тя. — С голямо „К“, от Разпятието?

Свих смутено рамене.

— Откъде да знам? Майкъл вярва, че е така. Подобна вяра има своя собствена сила. Може би това е достатъчно. — Поех си дълбоко дъх и смених темата. — Така или иначе, колата ми е конфискувана. Наложи се да карам бързо и това не се хареса на полицаите.

Тъмните й очи проблеснаха.

— Нещо, за което си заслужава да пиша?

Засмях се уморено.

— Ти никога ли не се отказваш?

— И това момиче трябва да си изкарва хляба — отвърна тя и тръгна редом с мен към изхода, улавяйки ме за ръка.

— Може би утре? Сега ми се иска да се прибера у дома и да поспя.

— Значи, срещата ни се проваля.

Тя ме погледа и се усмихна, но аз видях как лицето й се изопва.

— Съжалявам, аз…

— Знам. — Тя въздъхна. Забавих леко крачките си, а тя ускори ход, макар никой от нас да не вървеше бързо. — Знам, че онова, което правиш, е важно, Хари. Просто понякога ми се иска да…

Тя замълча и се намръщи.

— Да какво?

— Нищо. Наистина. Просто егоизмът ми говори.

— Да какво? — повторих аз.

Хванах ръката й с подутите си пръсти и лекичко я стиснах.

Тя въздъхна, спря се и се обърна с лице към мен. После ме улови за двете ръце и сведе поглед.

— Просто ми се иска и аз да съм също толкова важна за теб.

Усетих как нещо ме жегва право в гърдите. Ох. От думите й наистина ме заболя.

— Сюзан — заекнах аз. — Хей, дори не си помисляй, че не си важна за мен.

— О — рече тя, без да вдига очи, — не е в това работата. Както вече казах, просто егоизмът ми говори. Ще го преживея.

— Просто не искам да се чувстваш… — Намръщих се и си поех дълбоко дъх. — Не искам да си мислиш, че не… Искам да кажа, че аз…

Те обичам. Не би трябвало да е трудно за произнасяне. Но думите заседнаха в гърлото ми. Досега не ги бях казвал на хора, които не бях загубил, и винаги когато се опитвах да накарам устата ми да ги произнесе, нещо се изпречваше на пътя им.

Сюзан вдигна глава и погледът й пробяга по лицето ми. Тя протегна ръка и докосна превръзката на челото ми; пръстите й бяха леки, нежни, топли. В коридора се възцари неловка тишина. Аз стоях пред нея и я гледах глупаво.

Най-накрая се наведох и я целунах силно, сякаш се опитвах да изтикам думите от безполезната ми уста в нейната. Не знам дали ме разбра, но тя притисна към мен горещото си меко тяло, което ухаеше на канела, и меките й устни се разтопиха под моите. Едната ми ръка се плъзна по талията й към гладките, заоблени мускули от двете страни на гръбнака и това я накара да се притисне още по-силно към мен.

В коридора се разнесоха нечии стъпки. Двамата се усмихнахме и устните ни се разделиха. Край нас мина една полицайка, която се подсмихна многозначително, и аз усетих как бузите ми пламват.

Сюзан свали ръката ми от гърба си и нежно целуна подутите ми пръсти.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш толкова лесно, Хари Дрезден — каза тя. — Ще те накарам да говориш, колкото и да ти е трудно.

Въпреки това не продължи да ме притиска; двамата прибрахме жезъла ми и си тръгнахме.

Заспах още в колата по пътя към къщи, но се събудих, когато чух хрущенето на чакъла под гумите. Паркингът се намираше до каменното стълбище, което водеше към бърлогата ми в сутерена на един стар пансион. Слязохме от колата, аз се протегнах и намръщено се огледах в летния сумрак.

— Какво има? — попита Сюзан.

— Мистър — отвърнах аз. — Обикновено когато се прибирам, той тича да ме посрещне. Сутринта го пуснах рано навън.

— Той е котка, Хари — рече Сюзан с усмивка. — Може да си е уредил среща.

— А ако го е блъснала кола? Или го е спипало някое куче?

Сюзан се разсмя, заобиколи колата и се приближи до мен. Либидото ми реагира на начина, по който поклащаше бедрата си в късата поличка, с ентусиазъм, от който измъчените ми мускули възмутено запротестираха.

— Той е голям колкото кон, Хари. Жал ми е за кучето, което ще опита нещо такова.

Пресегнах се и взех жезъла и пръчката от колата, след което обгърнах раменете й с ръка. Беше невероятно хубаво в края на този дълъг ден да усетя топлината на тялото й и аромата на канела, който излъчваше косата й. Но някак си не ми се струваше правилно Мистър да не изтича към мен и да не ме приветства с отъркване в пищялите.

Това би трябвало да е достатъчно, за да ми подскаже, че нещо не е наред. В моя защита ще пледирам умора, болка и сексуална възбуда. Затова изпитах същински шок, когато почувствах вълната студена енергия в лицето ми и същевременно видях сенчестата фигура, която се надигна от стъпалата, водещи надолу към апартамента ми. Замръзнах и отстъпих назад, само за да видя как иззад ъгъла на сградата се появява друга безмълвна фигура и тръгва към нас. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Сюзан ги забеляза секунда или две, след като магьосническите ми сетива ме бяха предупредили.

— Хари — промълви тя. — Какво има? Кои са те?

— Запази спокойствие и извади ключовете от колата — казах. Двете фигури ни наближаваха и потокът ледена енергия се засилваше. Светлината на отдалечената улична лампа се отрази в огромните черни очи на намиращия се по-близо до нас. — Трябва да се махаме оттук. Това са вампири.