Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (21)

Глава 21

През живота си съм правил и по-умни неща. Веднъж например се хвърлих от движеща се кола, за да се кача на камион, пълен с ликантропи. Не беше кой знае колко по-умно, но поне тогава бях сигурен, че ако се наложи, ще успея да ги убия.

Което изобщо не можеше да се сравнява с настоящата ситуация. Вече бях убил Кошмара — или поне бях помогнал при убиването му. Това изобщо не ми се струваше честно. Трябва да има някакъв закон срещу нуждата да убиваш нещо повече от веднъж.

Дъждът се лееше като из ведро и в очите ми се стичаха струйки вода. Налагаше се непрекъснато да бърша веждите си и да изтръсквам водата, но само след миг очите ми се пълнеха отново. Започвах сериозно да се замислям какво ли е усещането да се удавя на тротоара.

Минах напряко през улицата и се приближих до оградата на гробището. Високата два метра тухлена стена се издигаше и спускаше стъпаловидно, следвайки наклона на улицата. Изведнъж забелязах някакво черно петно, забавих крачка и се приближих предпазливо до него. Тухлите бяха разкъсани като хартия и лежаха натрошени покрай дупката в стената. Опитах се да надникна през нея, но видях само дъжд, зелена трева и сенките, които дърветата хвърляха над грижливо поддържаните парцели.

Поколебах се. Почувствах някаква притъпена, нервна енергия, каквато се получава в три часа сутринта при смесването на умората и кофеина. Тя се плъзна по кожата ми и аз дочух, наистина дочух през шумоленето на дъжда шепнещи гласове, десетки, хиляди призрачни шепоти. Опрях дланта си в стената и усетих напрежението в нея. Около гробищата винаги има огради. Винаги, независимо дали са каменни, или телени. Това е едно от онези неписани правила, на които хората не обръщат внимание, а просто ги вършат инстинктивно. Всяка стена представлява бариера не само във физическия смисъл. Много неща притежават смисъл, който не се ограничава единствено във физическата им функция.

Стените държат разни неща навън. Стените около гробищата държат разни неща вътре.

Погледнах назад с надеждата Майкъл да ме е последвал, но не можех да видя нищо заради дъжда. Все още се чувствах слаб, разтърсен. Гласовете шепнеха, струпваха се около слабата точка в стената, където Кошмара си беше пробил път навътре. Дори само една на всеки хиляда смърти да беше довела до появата на призрак (а в действителност бяха много повече), значи, из гробището бродеха десетки неспокойни духове, някои от които бяха толкова силни, че можеха да бъдат усетени дори от непрактикуващите магия хора.

Тази вечер не ставаше дума за десетки. Щях да съм истински късметлия, ако беше така. Когато затворех очи, усещах енергията им; въздухът потреперваше от присъствието на стотици духове, които с лекота преминаваха отсам от Небивалото. Коленете ми се разтрепериха, стомахът ми се сви — и от раните, нанесени ми от Кошмара, и от чисто първичното чувство на страх от тъмнината, от дъжда, от мястото на мъртвите.

Жителите на „Грейсленд“ почувстваха страха ми. Започнаха да се тълпят около дупката в стената и аз започнах да чувам реални, физически стонове.

— По-добре да почакам тук — промърморих на себе си, треперейки под дъжда. — Трябва да изчакам Майкъл. Така ще е най-разумно.

Някъде в тъмните дълбини на гробището изпищя жена. Чарити.

Какво ли не бих дал в този момент, за да мога да си върна Талисмана на мъртвеца. Мамка му…

Стиснах жезъла си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите ми побеляха, и извадих стрелящата пръчка. После се изкатерих по съборените тухли, минах през дупката и навлязох в тъмнината.

Усетих ги веднага щом влязох в гробището, в мига, когато кракът ми стъпи на земята. Призраци. Сенки. Духове. Наричайте ги както искате, но всички те бяха мъртви и не смятаха повече да се примиряват с това. Всеки един от тях беше слаб дух, от който в някоя обикновена нощ дори нямаше да настръхна — но тази нощ не беше обикновена.

В костите ми проникна студ като при първи зимен вятър. Пристъпих напред и усетих съпротивление, но не като онова, когато някой се опитва да ви избута назад. Напомняше ми повече на сцените, които бях виждал по филмите — когато туристите се опитват да си пробият път сред тълпите от просяци по прашните улици на близкоизточните градове. Точно това изпитвах и аз, по един смразяващ, призрачен начин — тълпите се блъскаха в мен, опитвайки се да изкопчат нещо, което не бях сигурен, че притежавам. Но дори да им го дадях, не мисля, че това щеше да ми помогне особено.

Събрах волята си и свалих майчиния талисман от врата си. Вдигнах го високо в лепкавата влажна тъмнина и влях енергия в него.

Талисманът засия със синя магическа светлина, но не толкова силно, колкото обикновено. Сребърният пентаграм беше символ на вярата ми — ако предпочитате да я наречете така — в магията. В идеята, че силата може да бъде контролирана, насочвана, използвана за съзидателни цели. За миг се зачудих дали нараняванията ми са причина за слабата светлина, или това е свързано по някакъв начин с вярата ми. Опитах се да мисля за това, колко често през последните години ми се е налагало да паля разни неща, колко пъти е трябвало да взривявам нещо. Или да събарям сгради. С две думи — да създавам опустошение.

Пръстите на двете ми ръце не стигнаха да преброя всичко и аз потреперих. Може би беше време да започна да действам по-внимателно.

Призраците отстъпиха от светлината, но онези, които се бяха струпали около мен, продължаваха да шепнат в ушите ми. Не им обръщах внимание и изобщо не се вслушвах. Това може да доведе до лудост. Проправих си път напред, влагайки повече вяра, отколкото физически усилия, и започнах търсенето.

— Чарити! — извиках аз. — Чарити, къде сте?

Чух кратък вик вдясно от мен, но той секна бързо. Извърнах се в тази посока и се затичах предпазливо, вдигнал светещия пентаграм над главата си като факлата на Диоген. Небето отново прогърмя. Тревата вече беше подгизнала от дъжда и пръстта под краката ми беше мека и податлива. В съзнанието ми за кратко изникна образът на мъртвите, пробиващи си път нагоре през омекналата пръст, и това ме накара да потръпна от страх, а десетина призрака побързаха да се струпат около мен, сякаш за да се нахранят с него. Отблъснах страха и невидимите лепкави пръсти и ускорих крачка.

Намерих Чарити в една мраморна постройка, която напомняше на древногръцки храм без покрив. Съпругата на Майкъл лежеше по гръб върху платформата за ковчега, сплела пръстите на ръцете си върху подутия си корем, с оголени в злобна гримаса зъби.

Над нея се беше надвесил Кошмара. Тъмната ми мокра коса беше прилепнала към лицето му, тъмните ми очи отразяваха сиянието на моя пентаграм. Едната си ръка държеше протегната над корема на Чарити, а другата — над гърлото й. Наклонил леко глава настрани, той наблюдаваше приближаването ми. В краищата на магьосническата ми светлина се движеха сенки, призраците се стрелкаха като молци.

— Магьоснико — каза Кошмара.

— Демоне — отвърнах аз.

Не ми хрумна нищо по-остроумно.

Създанието се усмихна, оголвайки зъбите си.

— Значи, това съм аз — рече той. — Интересно. Не бях сигурен. — После отмести ръката си от гърлото на Чарити, насочи пръста си към мен и промърмори: — Сбогом, магьоснико. Fuego.

Усетих прилива на енергия, преди огънят да се появи и да се стрелне към мен през дъждовната завеса. Вдигнах пред себе си жезъла, който държах с лявата ръка, и безразсъдно влях цялата си сила в издигането на щит:

— Riflettum!

Огън и дъжд се сблъскаха пред жезъла ми сред яростно съскане и облаци пара. Мисля, че дъждът ми помогна. Никога не бих постъпил толкова глупаво — да се опитам да подпаля някого при подобен порой. Пламъците биха угаснали бързо.

Чарити се размърда в момента, в който Кошмара насочи вниманието си към мен. Завъртя се с крака към него и надавайки яростен вик, заби с всичка сила токчетата на двете си обувки в гърдите му.

Чарити не е някоя слабачка. Създанието изпъшка и отлетя назад. Силата на удара беше достатъчна, за да изтласка и нея от платформата. Тя падна на една страна, извика и се сви на кълбо, опитвайки се да защити нероденото си дете.

Изтичах напред.

— Чарити — извиках аз. — Махайте се оттук! Бягайте!

Жената се обърна към мен и тогава разбрах колко е разярена. За миг оголи гневно зъби срещу мен, но после се смръщи объркано.

— Дрезден? — попита тя.

— Няма време! — извиках аз. От другата страна на платформата Кошмара вече се изправяше. Очите му вече не бяха черни, а пламтяха в аленочервено. Затичах се към него, без да се замислям. — Бягайте, Чарити!

Знаех, че сблъсъкът с нещо, което току-що е разбило тухлена стена, е равносилен на самоубийство — освен това разбирах, че и по отношение на магията не съм му кой знае каква конкуренция. Ако запратеше срещу мен още едно заклинание, не вярвах, че ще успея да го отбия. Затова стиснах жезъла с двете си ръце, опрях единия му край в платформата и скочих, засилвайки и двата си крака към лицето на Кошмара.

Изненадата беше на моя страна. Изритах го силно и той залитна назад. Жезълът се изплъзна от ръцете ми, ударих болезнено хълбока си в мраморната плоча и си одрах ребрата, но продължих напред, озовавайки се на пода до тъмната твар. Загубих концентрация и синята магьосническа светлина угасна, потапяйки всичко в пълен мрак.

Паднах на земята, изхриптях и запълзях назад. Ако сега Кошмара ме спипаше, край с мен. Тъкмо бях достигнал ръба на мраморната платформа, когато нещо се вкопчи в крака ми, точно под коляното, и ме стисна като с менгеме. Опитах се да се изтегля назад, но освен хлъзгавия от дъжда мрамор нямаше нищо друго, в което да се захвана.

Кошмара се изправи и проблесналата над главите ни светкавица ми разкри тъмните му очи и лицето — същото като моето. Той се усмихваше.

— Така свършва всичко, магьоснико — каза създанието. — Най-после ще се отърва от теб.

Опитах се да се измъкна, но Кошмара просто ме вдигна за крака във въздуха и ме завъртя над главата си. След това полетях и видях как една от колоните се приближава стремително към мен.

После избухна ярка светлина и остра болка прониза челото ми. Последвалият удар в земята беше вторично усещане, което, в сравнение с първото, можеше да мине дори за приятно.

Щях да се радвам, ако бях изпаднал в безсъзнание. Но студеният дъжд продължи да ме държи буден достатъчно дълго, за да изпитам всяка агонизираща секунда от засилващата се болка в черепа ми. Опитах се неуспешно да размърдам крайниците си и за миг си помислих, че съм си счупил врата. Но с крайчеца на окото си забелязах, че пръстите на ръката ми потрепват, и с униние отбелязах, че за мен краят на битката още не е приключил.

С цената на огромни усилия успях да опра ръката си в земята. Следващото такова усилие ми помогна да се надигна, от което ми се зави свят и вътрешностите ми се преобърнаха. Облегнах се на колоната и си поех дъх, поглъщайки заедно с него и дъжда, и се опитах да събера силите си.

Не ми отне много време — просто не ми бяха останали кой знае колко сили. Отворих очи и бавно фокусирах погледа си. Усещах остър метален дъх в устата ми. Докоснах с ръка устните си, бузата и пръстите ми се оцветиха с нещо тъмно и топло. Кръв.

Опитах се да се изправя — и не можах. Просто не можах. Всичко пред очите ми се въртеше адски бързо. Вледеняващата вода се изливаше върху мен, събираше се на локва в основата на малката могилка, върху която се издигаше мавзолеят с вид на гръцки храм, и се изтичаше в мощна струя към пълноводния поток.

— Толкова много вода — разнесе се мъркащ женски глас край мен. — И отнася толкова много предмети. Чудя се дали всичките са за изхвърляне.

Извърнах главата си настрани и видях моята кръстница, облечена в зелената си рокля. Кожата на Лий очевидно се беше изцелила от пораженията от призрачния прах, който бях хвърлил върху нея във владението на Агата Хагълторн. Златистите й котешки очи ме гледаха с познатата топлина, косата й падаше по раменете като грива и изглеждаше недокосната от дъжда. Роклята й обаче беше подгизнала от водата, ала това като че ли не я притесняваше. Прилепналият към тялото й плат обрисуваше извивките му и подчертаваше идеалните й гърди. Когато коленичи до мен, зърната й ясно изпъкнаха през копринената тъкан.

— Какво правиш тук? — избъбрих аз.

Тя се усмихна, протегна ръка и прокара пръст по челото ми, след което го поднесе към устата си и го облиза внимателно. Очите й се затвориха и от устните й се откъсна продължителна, трепетна въздишка.

— Какво сладко момче. Винаги си бил истинско сладурче.

Опитах се да се изправя на крака и не успях. Сякаш нещо в главата ми беше счупено.

Тя продължаваше да ме гледа с все същата блага усмивка.

— Силата ти отслабва, миличък. А на това място, което принадлежи на мъртвите, може напълно да те напусне.

— Не се намираш в Небивалото, кръстнице — изпъшках аз. — Тук нямаш никаква сила.

Тя сви устни — при някоя смъртна жена това би изглеждало като съблазнително цупене. Кръвта ми ги правеше да изглеждат още по-тъмни.

— Миличък, знаеш, че това не е истина. Дошла съм просто да взема онова, което ми се полага. За което честно и почтено съм заплатила.

— Значи, си тук, за да ме убиеш — озъбих й се аз.

Тя отметна глава назад и избухна в плътен смях.

Да те убия? Тази мисъл никога не ми е минавала през ума, миличък, с изключение на моментите, когато наистина ме дразниш. Сделката ни беше за живота ти — не за смъртта.

От тъмното изникна една от хрътките й и легна до нея, втренчвайки в мен тъмните си очи. Лий я погали по широката глава и хрътката потрепери от удоволствие.

Докато гледах звяра, почувствах как ми става още по-студено.

— Ти не ме искаш мъртъв. Искаш ме…

Не можах да завърша изречението.

— Укротен. — Лий се усмихна и доволно почеса хрътката зад ушите. — Но не по този начин. — Устните й се изкривиха в презрителна усмивка. — Не така, както изглеждаш сега. Жалък. Наистина, Хари, как можа да позволиш да те изядат. Мислех, че двамата с Джъстин сме те обучили по-добре.

Някъде наблизо Чарити отново извика. Разнесе се гръм.

Изпъшках и отново се опитах да стана. Лий ме наблюдаваше със златистите си, котешки очи, заинтригувана и без капчица съчувствие. Накрая успях да се изправя, но ми се наложи да се облегна на колоната. През дъждовната завеса виждах смътната фигура на Чарити, която беше паднала на колене. Над нея се беше надвесил Кошмара и стискаше косата й с едната си ръка. Другата протягаше към главата й. Тя се опита неуспешно да я отблъсне, треперейки от студ. Пръстите му потънаха в черепа й и Нарити внезапно утихна.

Изпъшках и се оттласнах напред, за да се приближа до нея, да направя нещо. Светът около мен се завъртя и аз отново се строполих на земята.

— Миличък — въздъхна Лий. — Горкото ми дете. — Тя отново коленичи до мен и ме погали по косата. Стана ми приятно, въпреки болката и гаденето. Според мен обаче точно те бяха успели да намалят съблазнителната сила на докосването й. — Искаш ли да ти помогна?

Успях да помръдна глава и да я погледна в прекрасното лице.

— Да ми помогнеш ли? — попитах аз. — К-как?

Очите й проблеснаха.

— Мога да ти дам онова, което ти е нужно, за да спасиш дамата на Белия рицар.

Втренчих се в нея. Цялото тяло ме болеше ужасно от раните, ужаса и гадния дъждовен студ. Чух хълцането на Чарити. Бях се опитал. По дяволите, бях направил всичко възможно, за да помогна на жената. А тя дори не ме харесваше. Ако умреше, вината нямаше да е моя, нали? Бях направил всичко по силите си.

Нали?

Преглътнах гадния вкус на жлъчка и киселини и попитах:

— Какво ще искаш в замяна, кръстнице?

Тя потрепна и бързо си пое дъх.

— Каквото винаги съм искала, миличък. Сделката няма да е по-различна от онази, която сключихме преди години. Всъщност дори е част от нея. Ще ти дам сила. А в замяна получавам теб. — Очите й проблеснаха. — Искам думата ти, магьоснико. Искам да ми обещаеш, че когато тази жена е в безопасност, ти ще дойдеш при мен. Ще приемеш ръката ми. Тук, тази вечер.

— Искаш да се върна с теб от другата страна — прошепнах аз. — Но едва ли ще ме приемеш в това ми състояние, кръстнице. Разкъсан. Празен отвътре.

Тя се усмихна и потупа по главата адската хрътка.

— Да. С времето ще се изцелиш. А аз ще се погрижа то да мине бързо, миличък. — Лий се наведе към мен. Златистите й очи горяха. — Ще те науча на такива развлечения! Никой мъж не би могъл да си пожелае по-приятно прекарване. — Тя вдигна глава и погледна към платформата, която скриваше Чарити и Кошмара от погледа ми. — Сега дамата на Белия рицар вижда такива неща… Скоро ще се озове в същия капан като жената от полицията.

— Откъде знаеш за Мърфи? — попитах настоятелно аз.

— Знам много неща. Знам, че ако не направиш нищо, може да умреш, миличък. Може да умреш тук, измръзнал и самотен.

— Въобще не ме интересува. Аз…

Дочух задавеното хълцане на Чарити. Лий се усмихна и промърмори:

— Времето лети, дете. То не чака никого, нито човек, нито ший, нито магьосник.

Лий ме беше хванала на мушката. Ако потвърдях договора ни, ако се обвържех допълнително, щях да й се поднеса на тепсия. Но не можех да се изправя. Не можех да направя нито едно проклето нещо, за да спася Чарити, без да получа помощ отстрани.

Затворих очи и видях малката дъщеричка на Майкъл. Представих си я как расте без майка.

По дяволите.

— Приемам сделката, кръстнице.

Щом произнесох думите, почувствах как нещо край мен помръдна и се запечата.

Лий ахна, потрепери и затвори очи, след което отново ги отвори, но в тях вече проблясваха диви пламъчета. Тя се наведе към мен и промърмори:

— Отговорът, миличък, е около теб.

После ме целуна по челото и се изгуби в сенките.

Установих, че отново мога да мисля ясно. Все още усещах болка при движение — бога ми, как болеше! — но поне успявах да се движа. Изправих се на крака, облегнах се на платформата и поднесох лицето си под дъжда, за да се измие кръвта от очите ми.

Отговорът е около мен. Що за идиотски съвет беше това? Огледах се, но видях само поляни, дървета и гробове. Много гробове. Обикновени надгробни камъни и мраморни паметници, гробове с езерца край тях, гробове с фенери, гробове с малки фонтани. Мъртви хора. Това имаше около мен.

Фокусирах погледа си върху Чарити и Кошмара и усетих как в мен се надига леден гняв. Заобиколих платформата, опитвайки се да възстановя равновесието и устойчивостта си, и извиках:

— Хей, ти! Грозник!

Кошмара се обърна към мен и примигна изненадано. След това се усмихна отново и каза:

— Още не си мъртъв. Колко интересно.

После пусна Чарити. Пръстите му се измъкнаха плавно от главата й също както при Мърфи и жената се свлече безчувствено на земята.

— С нея мога да се разправя по всяко време. Но с теб, магьоснико, трябва да приключа веднъж завинаги, и то още сега.

— Дрън-дрън — промърморих аз. После се наведох, взех жезъла си и се изправих отново, като го стиснах с двете си ръце. — Хората вече не говорят така — изрекох, имитирайки акцента му. — Феите поне успяват да са в час с диалекта, по дяволите.

Кошмара ме погледна намръщено и направи крачка към мен. После още една. Над главата ми засия бялата светлина на Аморакус и Майкъл каза:

— Мисля, че няма да стане.

Извърнах се и го стрелнах с поглед.

— Имаш перфектен усет за времето — изпъшках аз.

Зъбите му проблеснаха в неприятна, жестока усмивка.

— Съпругата ми?

— Жива е — отвърнах аз. — Но най-добре да я махнем по-бързо оттук.

Майкъл кимна.

— Аз ще го убия пак — рече той и ми подаде нещо твърдо и хладно: разпятие. — Ти я вземи. Дай й това.

Кошмара рязко спря и ни погледна с присвити очи.

— Ти — каза той на Майкъл. — Знаех си, че ще се стигне до това.

— О, я млъквай! — извиках аз, вбесен. — Майкъл, убивай го вече това нещо!

Майкъл тръгна напред, а белият огън на меча осветяваше нощта като халогенни фарове. Кошмара изкрещя яростно и се метна встрани, избягвайки острието, след което се втурна срещу Майкъл, разперил хищно пръсти. Майкъл се гмурна под тях, заби рамото си в корема на създанието и го отблъсна настрани, след което се завъртя и замахна с меча към него. Аморакус се вряза в диафрагмата му и от раната бликнаха бели пламъци.

Изтичах покрай Майкъл към Чарити. Тя вече се беше размърдала и се опитваше да седне.

— Дрезден — прошепна жената. — Съпругът ми?

— Зает е да сритва задници — отвърнах аз и сложих разпятието в ръката й. — Ето, вземете това. Можете ли да вървите?

— Внимавайте какво говорите, господин Дрезден. — Тя сграбчи разпятието и за миг отпусна глава. — Не знам. О, Боже, помогни ми. Мисля…

Цялото й тяло се напрегна и тя изпъшка тихо, притискайки ръце към корема си.

— Какво? — попитах аз. Ранена ли беше? Чувах пъшкането на Майкъл зад гърба ми, виждах белия огън на Аморакус, който караше сенките да танцуват. — Чарити, какво има?

Тя отново изпъшка.

— Бебето. Ох, мисля, че… мисля, че водите ми изтекоха по-рано. Когато паднах.

Лицето й се изкриви, пламнало в яркочервено, и тя отново изпъшка.

— О — казах аз. — О. О, не! Не, това не може да се случва. — Притиснах обратната страна на ръката към челото си. — Това просто не е редно. — Погледнах обвиняващо небето. — Някой там горе има доста извратено чувство за хумор.

— Ааагггррррх! — изстена Чарити. — Боже опази, господин Дрезден, не разполагам с много време.

— Не. — Въздъхнах. — Естествено.

Наведох се да я вдигна и едва не паднах по лице. Успях да се отместя и да не се просна върху нея, но когато отново се изправих, се олюлявах. Чарити не беше някоя фина мацка. В никакъв случай нямаше да успея да я изнеса оттук.

— Майкъл! — извиках аз. — Майкъл, имаме проблем!

Майкъл се метна зад една от платформите миг преди излетелият от тъмното камък да се разбие в нея.

— Какъв?

— Чарити! — извиках аз. — Бебето излиза!

— Хари! — изкрещя Майкъл. — Внимавай!

Обърнах се и от тъмнината зад мен изникна Кошмара, който се движеше толкова бързо, че едва успях да го видя. Създанието се наведе и просто изтръгна един мраморен паметник от земята, вдигайки го във въздуха. Хвърлих се между него и Чарити, макар още тогава да знаех, че е безполезно — тази твар беше толкова силна, че щеше да успее да размаже и нея заедно с мен. Но така или иначе, го направих.

— Сега! — изкрещя Кошмара. — Хвърли меча, рицарю! Хвърли го или ще ги размажа и двамата!

Майкъл тръгна към нас с пребледняло лице.

— Нито крачка по-близо — изръмжа Кошмара. — Нито стъпка.

Майкъл спря и погледна към Чарити, която отново изпъшка, стиснала здраво очи.

— Х-хари? — заекна той.

Можех да се отместя от пътя на създанието. Сигурно можех да отвлека вниманието му. Но ако помръднех, то просто щеше да размаже Чарити. Тя нямаше никакъв шанс.

— Мечът — каза студено Кошмара. — Хвърли го.

— О, господи — прошепна Майкъл.

— Не го прави, Майкъл — казах аз. — Той така или иначе, ще ни убие.

— Замълчи! — изръмжа Кошмара. — Разправията ми е с теб, магьоснико, и с рицаря. Жената и детето й не представляват нищо за мен, стига вие двамата да сте ми в ръцете.

Известно време се чуваше единствено шумоленето на дъжда. После Майкъл затвори очи.

— Хари — каза той и отпусна големия меч. После нежно го бутна настрани, оставяйки го да падне на земята. — Съжалявам. Не мога да го направя.

Кошмара улови погледа ми със сияещите си в червено очи и устните му се изкривиха в презрителна усмивка.

— Магьоснико — прошепна той. — Приятелят ти трябваше да те послуша.

Видях как надгробният камък започна да се спуска над мен.

Ръката на Чарити рязко се вдигна нагоре, стиснала здраво разпятието, което й бях дал. Символът проблесна и пламна в бял огън, в чиято светлина лицето на Кошмара се превърна в черно-бяла маска от филм на ужасите. Той се извъртя и с писък отскочи от светлината, а надгробният камък се стовари върху влажната и мека почва.

Всичко като че ли започна да се движи по-бавно и придоби кристално ясни очертания. Виждах отчетливо цялото гробище, сенките на дърветата. Чувах гласа на Чарити, която мърмореше до мен нещо на латински, а с крайчеца на окото си виждах неспокойните сенки, сновящи наоколо. Можех да почувствам бръснещата студенина на дъжда, да почувствам стичащата се по мен вода, която се събираше в малки ручейчета и потоци и се вливаше в близкото езерце.

Течаща вода. Отговорът беше навсякъде около мен.

Скочих върху Кошмара. Той замахна към мен с ръка и се опита да се вкопчи в рамото ми, но ръката му се плъзна надолу. Блъснах се с цялото си тяло в него и двамата се затъркаляхме надолу по склона, право към новообразувалия се поток.

Чували ли сте някога легендата за Слийпи Холоу? Помните ли онази част, в която горкият стар Икабод препуска като вихър към покрития мост и към спасението? Течащата вода притежава магическа енергия. Създанията от Небивалото, призрачните тела, не могат да я прекосят, без да изгубят цялата енергия, която е необходима в нашия свят за запазването на телесната им обвивка. Това беше отговорът.

Търкалях се надолу по хълма заедно с Кошмара и усещах как ръцете му се вкопчват в мен. Паднахме заедно в потока точно когато успя да се вкопчи в гърлото ми и да ми спре дъха.

И после той започна да крещи. Гърчеше се върху мен в дълбоката двайсетина сантиметра течаща вода и пищеше. Тялото на създанието започна да се топи като захар във вода, в посока от краката нагоре. А аз наблюдавах себе си как се разпадам и изпитвах нездраво удоволствие от гледката. Тварта се гърчеше, мяташе се и размахваше ръце.

— Магьоснико — рече тя с бълбукащ глас, — това не е краят. Нищо не е свършило. Когато слънцето отново залезе, магьоснико, аз ще се върна за теб!

— Защо не се стопиш най-после — промърморих аз.

И секунди след това Кошмара изчезна, оставяйки след себе си само лепкава слуз по шлифера и гърлото ми.

Надигнах се от водата, подгизнал до кости и треперещ, и бавно се изкачих по склона. Майкъл беше отишъл при жена си и коленичи до нея. После подпъхна ръце под тялото й и я вдигна с лекота, сякаш тя беше просто някакъв кош с пране. Както вече споменах, Майкъл е силен като вол.

— Хари — каза той. — Мечът.

— Ясно — отвърнах аз. После се затътрих до мястото, където беше паднал Аморакус, и го вдигнах от земята. Голямото оръжие тежеше повече, отколкото очаквах, а скритата в него енергия караше пръстите ми леко да вибрират. Ножницата му не беше в мен, затова просто го метнах на рамо, с надеждата, че няма да падна и да си отрежа главата или нещо друго. Намерих и останалите си принадлежности и се обърнах, за да тръгна след Майкъл.

И точно тогава пристигна Лий — появи се точно пред мен, придружавана от три адски хрътки.

— Миличък — каза тя. — Време е да изпълниш своята част от уговорката.

Извиках и отскочих по-надалеч от нея.

— Не — казах аз. — Не, почакай. Победих това нещо, но то все още е на свобода. Утре вечер пак ще може да се върне тук от Небивалото.

— Това вече не е моя грижа — каза Лий, свивайки рамене. — Сделката ни беше да спасиш жената с онова, което ти дам.

— Ти не ми даде нищо — отвърнах аз. — Само притъпи донякъде болката. Не ти създаде водата, кръстнице.

Раменете й помръднаха и тя се усмихна.

— Семантика. Но ти подсказах какво да направиш, нали?

— Сам щях да се досетя — казах аз.

— Сигурно. Но ние сключихме сделка. — Тя леко наведе глава и очите й проблеснаха, златисти и опасни. — Пак ли ще се опиташ да избягаш?

Бях дал дума. А неизпълненото обещание само щеше да ми навлече нови неприятности. Но Кошмара все още не беше победен. Изпратен обратно в Небивалото, да, но следващата нощ щеше да се върне отново.

— Ще дойда с теб — казах аз. — След като победя Кошмара.

— Ще дойдеш сега. — Лий се усмихна. — В този момент. Или ще си платиш.

Трите адски хрътки пристъпиха към мен и мълчаливо ми се озъбиха.

Пуснах на земята всичко, което държах в ръцете си, с изключение на меча, който стиснах здраво. Не знаех нищо за бойните оръжия, но това беше тежко и остро и бях повече от сигурен, че дори да не притежаваше необятната си сила, пак щях да поразя поне една от хрътките.

— Не мога да го направя — отвърнах й аз. — Все още не.

— Хари! — извика Майкъл. — Чакай! Не може да бъде използван така!

Едната от хрътките скочи напред и аз вдигнах меча. Проблесна светлина и ръцете ми бяха пронизани от силна болка. Острието се изплъзна от захвата ми и падна на земята. Адската хрътка се стрелна към мен и аз отстъпих назад. Ръцете ми висяха безчувствени и безполезни.

Смехът на Лий се разнесе между гробовете като звук от сребърни камбанки.

— Да! — пропя тя, пристъпвайки напред. Наведе се и с едно небрежно движение вдигна големия меч. — Знаех си, че отново ще се опиташ да ме измамиш, миличък. — Тя ми се усмихна и кучешките й зъби проблеснаха в мрака. — Трябва да ти благодаря, Хари. Никога нямаше да успея да докосна това нещо, ако онзи, който го държи, не го беше използвал не по предназначение.

Ядосах се на собствената си глупост.

— Не — избъбрих аз. — Почакай. Не може ли да го обсъдим, кръстнице?

— Ще го обсъдим, миличък. Съвсем скоро отново ще се срещна с вас.

Лий се засмя с блеснали очи. След това се обърна, последвана от хрътките си, направи крачка напред и изчезна в нощта. Мечът изчезна заедно с нея.

Стоях неподвижно под дъжда и се чувствах изморен, измръзнал и глупав. Майкъл впери в мен ококорените си, изпълнени е ужас очи. Чарити се беше притиснала към него, трепереше и тихо стенеше.

— Хари — прошепна той. Мисля, че плачеше, но не можех да видя сълзите заради дъжда. — О, господи. Какво направи?