Скот Уестърфийлд
Красивите (18)

Трошачката

Халето не беше далече от болницата, край долното течение на реката в края на „Града на новите красиви“, където двата ръкава отново се събираха в едно. Толкова късно през нощта струговете, чертожните маси и леярските форми стояха неизползвани и почти цялото помещение беше пусто. Единствената светлина идваше от другия край на халето, където една красива втора степен издухваше разтопено стъкло.

— Тук можеш направо да замръзнеш — каза Толи. Виждаше как дъхът й излиза като кълба пара от устата в червеното зарево на аварийното осветление. Докато организираха кримитата за бягство, дъждът най-после спря, но въздухът още беше влажен и мразовит. Дори вътре в халето Толи, Фаусто и Зейн зиморничаво се свиваха в дебелите си якета.

— Пещите обикновено работят — каза Зейн — и някои от тези машини излъчват страшна жега. — Той посочи вратите в двата края на халето, които бяха отворени за през нощта. — Само че щом трябва вентилация, не може да има интелигентни стени, нали разбираш?

— Разбирам. — Толи се загърна още по-плътно в якето си и бръкна в джоба, за да увеличи максимално терморегулатора.

Фаусто посочи една машина, която приличаше на огромна преса.

— Ей, като грозен се забавлявах с една такава в часовете по индустриален дизайн — каза той. — Спомням си как на нея правехме големи плата за сервиране с плъзгачи на дъното, за да се пързаляме по снега.

— Затова ви доведох тук — каза Зейн и поведе двамата по бетонния под.

Долната част на машината представляваше метален плот, осеяна нагъсто с милион дребни вдлъбнатини. Успоредно над плота висеше масивен метален блок със същия размер.

— Какво?! Да не искаш да използваш трошачката? — вдигна вежди Фаусто. Зейн още не им беше казал какво се кани да прави, но на Толи никак не й се понрави вида на огромната машина.

Нито пък името й.

Зейн остави кофата, която носеше — в нея имаше бутилка шампанско и много лед, разплисквайки вода по пода. После извади от джоба си мемо карта и я пъхна в електронния четец на машината. Трошачката зачегърта, зареждайки данните, по края й започнаха да мигат светлини и подът под краката на Толи мощно завибрира.

По повърхността на плота премина вълна, сякаш твърдият метал изведнъж стана течен и оживя.

Когато движението утихна, Толи внимателно се вгледа в трошачката. Оказа се, че онова, което взе за малки дупчици, са всъщност фините краища на тънки метални пръчки, които се движат нагоре и надолу, образувайки различни форми. Тя прокара пръсти по плота, но пръчиците бяха толкова тънки и така съвършено подравнени, че създаваха илюзията за напълно гладка повърхност.

— За какво служи това?

— За щамповане на различни неща — отговори Зейн. Той натисна един бутон, машината отново оживя и в центъра на плота се надигнаха симетрично разположени издатини. Толи забеляза, че в горната част на трошачката се образуват идентични вдлъбнатини.

— Ей, това е моето плато за пързаляне — извика Фаусто.

— Разбира се. Да не мислеше, че съм забравил. Тия чудесии бяха идеални за пързаляне — каза щастливо Зейн. После измъкна един метален лист изпод машината, постави го върху плота и внимателно изравни краищата му.

— Вярно. Винаги съм се питал защо не ги пуснаха за масово производство — каза Фаусто.

— Защото щяхме прекадено да се газираме — подметна Зейн. — Но се обзалагам, че на всеки няколко години по някой грозен ги преоткрива. Внимавайте сега, пускам!

Толи и Фаусто предпазливо отстъпиха назад.

Зейн хвана двете дръжки в края на плота и ги стисна едновременно. Машината избоботи за част от секундата, после внезапно се задейства и горната половина се стовари върху плота с едно оглушително тряс! Ехото от удара прокънтя из цялото хале и още звънеше в ушите на Толи, когато двете челюсти на трошачката се разтвориха и освободиха металния лист.

— Не е ли готино? — възкликна Зейн. Той взе металния лист с напълно променена от натиска форма. Сега приличаше на плато за сервиране на храна, разделено на секции за салата, основно и десерт. Зейн го огледа от всички страни и прокара пръст по улеите на долната страна. — Леле, на ронлив сняг с това сладурче се стигат хиляда километра в час!

Лицето на Фаусто пребледня.

— Няма да стане, Зейн.

— И защо?

— Има много предпазни мерки. Дори някой от нас да…

— Да не си полудял, Зейн?! — извика Толи. — Нали нямаш намерение да си пъхнеш ръката тук? Това нещо направо ще я отхапе!

Зейн само се усмихна.

— Спокойно, няма да я отхапе. Както каза Фаусто, има прекалено много предпазни мерки. — Той извади мемо-картата и пъхна друга на нейно място. Повърхността на плота отново се раздвижи и образува остри издатини по края, които приличаха на зъби. Зейн постави лявата си ръка в металната челюст. — От ръкавицата е трудно да се разбере, но виждате ли къде машината ще скръцне белезницата?

— Ами ако не улучи мястото, Зейн? — попита Толи. Едва се удържаше да не изкрещи. Белезниците им както обикновено бяха заглушени, но тя не искаше красивата втора степен в другия край на халето да ги чуе.

— Няма да сгреши мястото. С тая машинария могат да се произвеждат даже части за секундомер.

— Изобщо няма да тръгне — заяви Фаусто. Той също пъхна ръка в металната челюст. — Пускай!

— Знам, знам — отговори Зейн, сграбчи ръчките и ги стисна.

— Какво?! — извика ужасена Толи, но машината не помръдна. По края й замига редица от жълти светлини и механичен глас с метален тембър произнесе: — Отдръпнете се, моля.

— Програмирана е да разпознава човешкото тяло по телесната температура — обясни Фаусто.

Толи преглътна сухо и сърцето й заблъска в гърдите, когато Фаусто измъкна ръката си от металните челюсти на машината.

— Не го прави!

— Но дори да успееш да я хакнеш, какъв е смисълът? — продължи Фаусто. — Тя ще смачка белезниците, а те ще премажат ръката ти.

— Не и с петдесет метра в секунда. Виж това. — Зейн се надвеси над плота и прокара пръст по металните зъби, които беше програмирал. — Острите краища ще срежат белезниците, или поне така ще ги разплескат, че да унищожат всичко в тях. Тогава от белезниците ще остане просто безформено парче студен метал.

Фаусто се наведе да погледна отблизо и Толи отклони очи, защото не можеше да понесе гледката на главите им, пъхнати между металните челюсти. Студен метал. Тя погледна към жената, която духаше стъкло в другия край на халето. Неподозираща за техните откачени планове, тя спокойно държеше парче стъкло в малка разпалена пещ и го въртеше равномерно над пламъка.

Толи тръгна в нейната посока, отдалечи се достатъчно от Зейн и Фаусто, за да не могат да я чуват, после отви белезницата си.

— Разговор с Шай.

— Невъзможно. Пинг?

Толи се намръщи, но въпреки това продължи.

— Да. Виж какво, Шай, зная, че това е осемнайсетото ми съобщение до теб за днес, но трябваше да ми отговориш. Съжалявам, че те проследихме, обаче… — Толи не знаеше какво още да добави, защото охраната — а може би и самите Извънредни — сигурно слушаха в момента. Едва ли е възможно да й каже, че всички ще избягат тази нощ. — Ние се притесняваме за теб. Обади ми се веднага, щом можеш. Трябва да поговорим очи в очи.

Толи въздъхна и отново уви шала около китката с белезницата. Шай, Хо и Таке — Нарязаните — бяха наложили пълно информационно затъмнение, отказвайки да отговарят на съобщенията. Най-вероятно Шай се цупеше, че тайната й церемония е разкрита. Надяваха се поне някой от кримитата да успее да ги открие и да им каже за бягството.

Цял следобед Толи и Зейн подготвяха останалите. Кримитата бяха екипирани и разположени на различни места из острова, готови да тръгнат при подаден от Толи и Зейн сигнал, че са вече свободни.

Майсторката на стъкло приключи с разтопяването му. Тя извади светещата топка от пещта и започна да я издухва през една дълга цев, придавайки сложна форма на лавообразната материя. Толи неохотно откъсна очи от тази гледка и се върна обратно при трошачката.

— Ами мерките за безопасност? — разпалено спореше Фаусто.

— Мога да елиминирам телесната си температура.

— Как?

Зейн подритна кофата с лед.

— Трийсет секунди в ледената вода и ръката ми ще е студена като парче метал.

— Да, обаче ръката ти не е парче метал — кресна Толи. — Нито пък моята. В това е проблемът.

— Виж, Толи, не те карам ти да си първа.

Тя разтърси глава.

— Аз изобщо няма да го направя, Зейн. Нито пък ти.

— Тя е права. — Фаусто гледаше втренчено металните зъби по края на плота, сравнявайки ги с огледалния им образ по горната част на машината. — Отличен уред за дизайн, но би било лудост да си пъхнеш ръката тук. Дори да си сгрешил изчисленията само със сантиметър, трошачката ще ти премаже костта. Обясниха ни това в часовете. Ударната вълна ще продължи нагоре по ръката ти, унищожавайки всичко по пътя си.

— Е, ако не уцели, после пак ще ме зашият. Но машината няма да сгреши. Даже съм направил специална програма за твоята ръка, Толи. — Той измъкна още една мемо карта. — Защото твоята белезница е по-малка.

— Ако нещо тук се обърка, никой няма да те зашие — тихо каза тя. — Дори в градската болница не са способни да възстановят сплескана ръка.

— Не сплескана — поправи я Фаусто. — Костите ти ще се втечнят, Зейн. Ударът ще ги размекне.

— Чуй, Толи — каза Зейн и посегна да вземе бутилката шампанско от кофата. — Аз също не изгарям от желание да го направя. Но тая сутрин получих пристъп, не помниш ли? — И той извади тапата.

— Какво си имал? — попита Фаусто.

Толи тръсна глава.

— Трябва да открием друг начин.

— Нямаме никакво време — отговори Зейн и отпи голяма глътка. — Е, Фаусто, ще ми помогнеш ли?

— Да ти помогне ли? — попита Толи.

Фаусто замислено кимна.

— Нужни са две ръце, за да се задейства трошачката. Това е още една мярка за безопасност — да не може едната от разсеяност да остане вътре. Затова се наляга някой от нас двамата да дръпне спусъка. — Фаусто сключи ръце на гърдите си. — Забрави.

— Аз също нямам намерение да ти помагам — каза Толи.

— Толи — въздъхна Зейн, — ако не тръгнем още тази нощ, има опасност следващия път да си пъхна главата вътре. Пристъпите започнаха да се появяват на всеки три дни и стават все по-свирепи. Трябва да се махнем.

Фаусто се намръщи.

— За какво говориш.

Зейн се обърна към него.

— Нещо не е наред с мен, Фаусто. Ето защо трябва да заминем още тази нощ. Според нас новите мъгляни могат да ми помогнат.

— Защо са ти? Какво не е наред с теб?

— Това, което не е наред с мен, е, че съм излекуван.

— Я пак!

Зейн дълбоко си пое въздух.

— Виж какво, ние взехме тези хапчета.

Толи изпъшка и се обърна с гръб като разбра, че за втори път ще нарушат тайната. Отначало Шай, сега и Фаусто. Тя се запита колко ли време остава, преди всички кримита да разберат за лечението. Това би ги принудило двамата със Зейн да избягат на всяка цена.

Толи с все по-нарастващо отчаяние наблюдаваше работата на стъкларката. Усети как недоверието на Фаусто постепенно се изпарява, когато Зейн му разказа какво са преживели последния месец: хапчетата, постоянното газирано състояние, което лечението поддържаше, парализиращите главоболия на Зейн.

— Излиза, че Шай е била права — каза накрая той. — Ето защо сте толкова различни сега.

Засега само Шай беше казала на Толи, че забелязва промяната в нея, но сигурно и останалите кримита я виждаха и се чудеха какво става. На тях също им се искаше да са постоянно газирани. Ето, сега и Фаусто знаеше за съществуването на лек и че той е просто едно хапче, което трябва да глътнеш, затова рискът тя и Зейн да останат с по една ръка явно вече не му се виждаше лудост.

Толи въздъхна. А може би изобщо не е лудост. Тази сутрин тя недопустимо отложи прегледа на Зейн в болницата, като пропиля скъпоценни минути под дъжда и рискува живота, а не само ръката на приятеля си.

Тя преглътна сухо. Каква дума беше използвал Фаусто? Втечняване?

В ръцете на жената стъклото се уголемяваше, набъбваше в невероятни форми, които преливаха от една в друга и изглеждаха толкова крехки, че счупят ли се, вече би било невъзможно да се възстановят. Затова жената пипаше с изключително внимание — има неща, които не могат да бъдат възстановени.

Толи си спомни бащата на Давид — Аз. Когато д-р Кейбъл беше решила да заличи спомените му, това го уби. Човешкият мозък е още по-крехка материя от ръката, а никой от тримата нямаше и най-малка представа какво се случва в главата на Зейн.

Тя сведе поглед към облечената си в ръкавица ръка, помръдвайки бавно пръстите един по един. Беше ли достатъчно решителна, за да пъхне ръка в челюстите на трошачката? Може би.

— Сигурни ли сте, че ще открием новите мъгляни, ако излезем извън града? — питаше в този момент Фаусто. — Мислех, че никой не ги е виждал от доста време насам.

— Грозните, които срещнахме тази сутрин, казаха, че са открили знаци за тяхното завръщане.

— И те могат да те излекуват?

Толи усети нещо в гласа на Фаусто — сякаш той сам себе си убеждаваше да пусне трошачката. В това имаше някаква жестока логика. Извън града, в дивото, съществуваше лечение за Зейн и ако не го заведат час по-скоро там, той ще умре така или иначе.

Рискът да изгуби ръката си беше нищо в сравнение с това.

Толи се обърна към тях и се намеси в разговора:

— Аз ще го направя. Ще дръпна ръчките.

Отначало двамата я зяпнаха онемели, после Зейн се усмихна.

— Хубаво. Предпочитам да си ти.

Тя преглътна мъчително.

— Защо?

— Защото ти имам доверие. И не искам това нещо да ме раздруса.

Толи си пое дълбоко въздух, едва сдържайки сълзите си.

— Сигурно трябва да ти благодаря.

За момент настана конфузно мълчание.

— Сигурна ли си, Толи? — каза Фаусто най-накрая. — Аз също бих могъл да го направя.

— Не. Аз трябва да съм.

— Добре тогава, няма какво повече да се мотаем. — Зейн хвърли якето си на пода. После отви шала, омотан около китката с белезницата, и свали ръкавицата. Лявата му ръка изглеждаше малка и уязвима на фона на мрачната грамада на трошачката. Той сви ръката си в юмрук, пъхна я в кофата с лед и се намръщи, когато студената вода започна да пие топлината на тялото му. — Бъди готова, Толи.

Тя погледна раниците им, оставени на пода, опипа пъпа си, за да се увери, че носи сензора, прегледа още веднъж сърфовете, подпрени в края на халето — жиците в долната им част бяха отделени една от друга и връзката с координатната система на града — прекъсната. Всичко беше готово за заминаване.

Толи погледна белезниците. Щом тази на Зейн бъде смачкана, сигналът й също ще изчезне и ще алармира охраната. Затова трябваше да махнат и нейната колкото може по-скоро. Имаха доста път, преди да излязат от пределите на града.

Из острова бяха пръснати двайсетина кримита, готови да ги последват в дивото и да отклонят преследвачите от тях. Всеки носеше сигнална ракета със специфична комбинация от цветове — пурпурно и зелено — за да разпространят вестта, че Зейн и Толи са вече на свобода.

Свободни.

Толи погледна към контролното табло на трошачката и сухо преглътна. Двете ръчки се набиваха на очи с веселия си яркожълт цвят, бяха изработени от пластмаса и приличаха на джойстик от видео игра. Когато ги хвана, усети как мощта на огромната машина тресе ръцете й, сякаш над главите им с рев преминава космическа совалка.

Опита се да си представи как дърпа ръчките и не успя.

Но вече нямаше никакви аргументи да възразява, а и времето за спорове беше изчерпано.

След трийсет дълги секунди в ледената вода Зейн си извади ръката.

— Затвори очи, ако металът се пръсне на парчета. От студа сигурно е станал трошлив — каза той с обичайния си тон. Вече няма значение дали белезниците го чуват, осъзна Толи. Докато някой се усети за какво говорят, те вече щяха да летят с пълна скорост към Ръждивите развалини.

Зейн постави китката си на ръба на плота и здраво стисна очи.

— Добре, давай!

Толи си пое дълбоко въздух, ръцете й се тресяха върху ръчките. Тя също затвори очи и си заповяда: „Добре, направи го сега!“.

Но пръстите не се подчиниха.

Главата й се зави от страх да не допуснат грешка. Представи си как отново лети със Зейн към болницата, а лявата му ръка е превърната на желе. Представи си как в този момент нахлуват Извънредните и ги спират, разбрали какво готвят. Запита се дали Зейн е направил точно всички изчисления и дали е съобразил, че белезниците ще се свият малко от ледената вода.

Когато съобрази това, Толи се вкамени. Трябва да го попита. Отвори очи. Мократа белезница проблясваше като злато под светлините на трошачката.

— Толи, направи го!

Студът кара метала да се свие, но жегата. Толи хвърли поглед към жената със стъклото в другия край на халето, потънала в щастливо неведение относно жестокото насилие, което предстоеше да се случи.

— Толи! — тихо се обади Фаусто.

Жегата ще накара белезниците да се разширят.

Жената държеше нажеженото до червено стъкло, оглеждайки го от всички страни. Как беше възможно да се държи разтопено стъкло?

— Толи — повтори Фаусто, — ако разрешиш, аз ще.

— Задръж малко — каза тя и вдигна ръце от дръжките на трошачката.

— Какво?! — извика Зейн.

— Стой тук. — Тя измъкна мемо картата от трошачката и без да обръща внимание на протестите им, хукна покрай масивните туловища на струговете към противоположния край на халето. Когато наближи жената, онази я погледна ведро с типичното за красивите втора степен спокойствие.

— Здравей, скъпа.

— Здрасти. Това е много красиво — каза Толи.

Сега Толи виждаше ясно ръцете на жената и забеляза, че те проблясваха сребристо на заревото на пещта.

— Носите ръкавици, нали?

Жената се разсмя.

— Разбира се! В тая пещ е доста горещо, както сигурно се досещаш.

— Само че жегата не стига до вас.

— Не и през ръкавиците. Доколкото знам, материята е изобретена първоначално за космическите совалки, които навлизат обратно в земната атмосфера. Може да се справи с температура от две хиляди градуса.

Толи кимна.

— Но въпреки това са съвсем тънки, нали? От другия край на халето изобщо не ги забелязах.

— Точно така. — Жената закима щастливо. — Структурата на разтопеното стъкло се усеща съвсем добре през тях.

— Леле! — Толи пусна една типична за красивите усмивка. Ръкавиците лесно можеха да минат под белезниците, вече беше сигурна в това. — Къде мога да си набавя един чифт?

Жената кимна към един шкаф. Толи го отвори и откри десетки чифтове, натъпкани вътре — сребристата им материя просветваше като току-що навалял сняг. Тя измъкна два чифта.

— Всичките един размер ли са?

— Да, разтягат се, докато ти станат, даже могат да стигнат до лакътя — отговори жената. — Само че трябва да ги изхвърлиш след употреба. Втория път не предпазват толкова добре.

— Няма проблем. — Толи се отдалечи, стиснала здраво ръкавиците и усети как я залива вълна на облекчение — вече не се налагаше да наблюдава как трошачката смазва ръката на Зейн. В главата и като часовников механизъм зацъка нов план — вече знаеше точно къде ще открие достатъчно мощен пламък.

— Почакай малко, Толи — извика жената зад нея и в гласа й се усети тревога.

Толи замръзна като разбра, че жената я е разпознала. Естествено, всички, които гледат новини, вече познаваха по лице Толи Янгблъд. Тя започна трескаво да търси невинна причина за оправдание да вземе ръкавиците, но всичко, което й хрумна, изглеждаше напълно несъстоятелно.

— Ъ, да?

— Взела си само две леви ръкавици — засмя се жената. — Няма да са ти от особена полза, независимо какъв номер замисляш сега.

Толи се усмихна и си позволи дори да изхихика. Само ти така си мислиш. Въпреки това обаче се върна при шкафа и извади двете десни ръкавици. Няма да й навреди, ако и двете ръце са защитени.

— Благодаря за помощта — каза тя.

— Пак заповядай. — Жената се усмихна красиво, обърна се и отново се зае да оформя парчето разтопено стъкло. — Само бъди внимателна.

— Не се безпокойте — отговори Толи. — Винаги внимавам.