Джеймс Грейди
Шестте дни на Кондора (7)

НЕДЕЛЯ

„Там, където има много светлина, има и много сенки.“

Гьоте

— А, Кевин, като че ли напредваме. Твърдият жизнерадостен глас на възрастния човек не успя да прогони вцепенението, обзело мозъка на Пауъл. Цялото тяло го болеше, но това бе дребна неприятност. Той бе свикнал да понася много по-големи натоварвания, отколкото липсата на почивка за известно време. Ала през трите месеца на възстановяване Пауъл си бе създал навика да си поспива до късно в неделя сутрин. Нещо повече, безплодността на поставената му задача го дразнеше. До този момент участието му бе само постфактум. Цялата полза от двете му години обучение и десетгодишния му опит бе, че го пращаха да изпълнява разни поръчения и да събира информация. Всяко ченге би се справило с това и много от тях наистина го правеха. Пауъл не споделяше оптимизма на възрастния мъж.

— По какъв начин, сър? — Въпреки огорчението му тонът на Пауъл бе почтителен. — Да не би да са попаднали на следите на Кондора или на момичето?

— Не, все още не. — Независимо от прекараната безсънна нощ възрастният човек преливаше от енергия. — По всичко изглежда, че е купила онази кола, но оттогава не са я виждали. Не, напредваме в друга посока. Установихме самоличността на мъртвия мъж.

Мислите на Пауъл се проясниха. Възрастният мъж продължи:

— Нашият приятел някога се е казвал Калвин Лойд, сержант от морските сили на САЩ. През 1959 той доста внезапно напуска флотата — по това време бил изпратен р Корея като съветник във военноморските сили на Южна Корея. Възможно е да е бил замесен в убийството на съдържателка на публичен дом — корейка — и едно от момичетата. Флотата не открила никакви улики, но там смятат, че съдържателката на дома и той са изпращали момичета по базите и са се скарали за процентите. Скоро след намирането на телата Лойд се самоотлъчва. Флотата не си дала много труд да го издирва. През 1961 морското разузнаване получава доклад, сочещ, че е починал внезапно в Токио. А после, през 1963, той бива разпознат като един от няколкото търговци на оръжие в Лаос. Очевидно работата му е била да дава технически съвети. По това време се установява и връзката му с някой си Винсент Дейл Мароник. Подробностите за Мароник по-късно. Лойд се загубва някъде през 1965 и до вчера се е смятал отново за мъртъв.

Възрастният мъж спря за малко. Пауъл си прочисти гърлото, давайки му знак, че иска да се намеси. След като получи любезно кимване с глава, той каза:

— Е, поне нещо знаем. Но освен отговора на едно малко кой, какво друго ни дава това?

Възрастният мъж вдигна левия си показалец във въздуха.

— Търпение, момчето ми, търпение. Да вървим стъпка по стъпка и да видим кои пътища къде се пресичат.

Аутопсията на Уедърби даде една засега само вероятна причина за смъртта му, но като се основавам на това, което се случи, съм склонен да й отделя доста голямо внимание. Възможно е смъртта му да е била причинена от мехурче въздух в кръвта, но патолозите не са готови да се закълнат в това. Лекарите му настояват, че причината е била външна — и следователно вината не е в тях. Склонен съм да се съглася с мнението им. От наша гледна точка е жалко, че няма да можем да разпитаме Уедърби, но за някого това е голям късмет. Много голям, ако питат мен.

Уверен съм, че Уедърби е бил двоен агент, въпреки че нямам представа на кого още е служил. Документацията, която продължава да липсва, нашият приятел с удостоверението, който събира сведения из града преди нас, инсценировката при нападението над дружеството… Всичко това намирисва на вътрешна информация. Ако Уедърби е бил ликвидиран, може да се заключи, че той е бил източникът, който е станал прекалено опасен за някого. А и цялата тази история с престрелката зад театрите. Вече сме я обсъждали, но ми хрумна нещо ново.

Наредих телата на Врабец IV и Уедърби да бъдат изследвани от специалиста ни по балистика. Който е прострелял Уедърби, почти е ампутирал крака му с куршума. Според нашия човек това е бил най-малкото „Магнум-357“ с меки оловни куршуми. Но Врабец IV има само една малка кръгла дупчица на гърлото си. Нашият специалист по балистика не смята, че по тях е стреляно от едно и също оръжие. Това заедно с факта, че Уедърби не е бил убит, прави цялата тази работа да изглежда съмнителна. Според мен нашият Малкълм по една или друга причина е стрелял по Уедърби, а после е побягнал. Уедърби бил ранен, но не толкова тежко, че да не може да ликвидира свидетеля Врабец IV. Това обаче не е най-интересната новина.

От 1958 почти до края на 1969 Уедърби е служил в Азия, отначало предимно в база Хонконг с отделни пребивавания в Корея, Тайван, Лаос, Тайланд, Камбоджа и Виетнам. Издига се в йерархията от специален оперативен агент до шеф на централа. Забележи, че е бил там по същото време като нашия мъртъв пощальон. А сега едно малко, но много интересно отклонение. Какво знаеш за човек на име Мароник?

Челото на Пауъл се набръчка.

— Мисля, че е някакъв специален агент. Самостоятелно действащ, доколкото си спомням.

Възрастният мъж се усмихна доволно.

— Много добре, въпреки че не съм сигурен дали разбирам какво искаш да кажеш с това „специален“. Ако имаш предвид изключително способен, прецизен, внимателен и преуспяващ, значи си на прав път. Ако имаш предвид отдаден на работата си и предан на една страна, много грешиш. Винсент Мароник бе и е, освен ако не греша, най-добрият самостоятелно действащ агент от много години насам, може би най-добрият на века в своята област. По отношение на краткосрочните операции, изискващи коварство, жестокост и голяма предпазливост, той нямаше равен на себе си. Беше изключително висококвалифициран. Не съм сигурен къде е получил подготовката си, въпреки че определено беше американец. Отделните му качества не бяха толкова изключителни, че да няма друг като него. Имало е и има и по-добри мозъци, по-добри стрелци, по-добри пилоти, по-добри диверсанти, по-добри почти във всичко. Но той притежаваше настойчивост и предприемчивост, твърдост, която издигаше тези му качества много над равнището на съперниците му. Той е много опасен човек, един от хората, от които бих могъл да се страхувам.

В началото на шестдесетте се появява на служба при французите и работи предимно в Алжир но, моля, забележи, поема грижата за техните интереси и в някои райони на Югоизточна Азия. От 1963 попада на вниманието на хората в нашия бранш. В различни моменти е работил за Великобритания, комунистически Китай, Италия, Южна Африка, Конго, Канада, дори на два пъти е вършил работа на управлението. Бил е нещо, като консултант на ИРА и ОАС (срещу бившите си работодатели — французите). Винаги се е представял добре и няма сведения за негови провали. Струвал е доста скъпо. Говори се, че чакал големия удар. Защо точно е влязъл в професията, не е ясно, но според мен това е била единствената област, в която е можел да използва най-пълноценно способностите си и да прибира наградата си полузаконно. А ето и най-интересното.

През 1964 Мароник работел за генералисимуса в Тайван. Привидно са го използвали за действия, насочени срещу континентален Китай. Генералисимусът имал проблеми с местното население и някои дисиденти сред собствената му група емигранти. Мароник бил нает, за да помогне за запазването на реда. На Вашингтон не се харесвали някои от насоките във вътрешната политика на правителството. Те се страхували, че методите на генерала може да се окажат твърде деспотични и да ни навредят. Генералът отказва да се съгласи и тръгна по свой път. По същото време Мароник започна да ни тревожи. Беше твърде добър и твърде лесно бе да го наемеш. До този момент не бе работил срещу нас, но това бе само въпрос на време. Управлението реши да премахне Мароник като превантивна мярка и същевременно като деликатен намек към генерала. И кой, мислиш, е бил резидент в Тайван, когато пристига заповедта за ликвидирането на Мароник?

Пауъл бе 90 процента сигурен, затова каза:

— Уедърби?

— Абсолютно си прав. Уедърби ръководел операцията по премахването му. Той докладвал, че е минала успешно, но се е получила малка засечка. Средството било бомба в квартирата на Мароник. Мароник и китайският агент, който я поставил, били убити. Естествено, експлозията унищожила и двете тела. Уедърби потвърдил изпълнението на задачата в качеството си на свидетел.

А сега да се върнем малко назад. Кого, предполагаш, е използвал Мароник за помощник в поне пет различни операции?

Не беше необходимо да гадае. Пауъл отговори:

— Нашия мъртъв пощальон, сержант Калвин Лойд.

— Отново си прав. А сега още един неоспорим аргумент. Никога не сме разполагали с кой знае колко информация за Мароник, но все пак имахме няколко мътни снимки, непълни описания и разни други. Познай чие досие липсва? — Възрастният мъж дори не даде възможност на Пауъл да си отвори устата, преди да отговори на собствения си въпрос: — Досието на Мароник. Сержант Лойд също не фигурира в картотеките ни. Чиста работа, а?

— Да, наистина. — Пауъл все още беше озадачен. — Какво ви кара да мислите, че Мароник е замесен?

Възрастният човек се усмихна.

— Просто следвам интуицията си и си вадя заключения. Прерових мозъка си за човек, който би могъл да се справи и би се наел с подобно нападение като това над дружеството. Когато се оказа, че именно досието на Мароник липсва, любопитството ми се събуди. Морското разузнаване установи самоличността на Лойд, а в досието му бе отбелязано, че е работил с Мароник. Нещо в главата ми прищрака. Когато и двамата се оказаха свързани с Уедърби, лампичката светна. Прекарах една много ползотворна сутрин, измъчвайки бедния си мозък да работи, вместо да храня гълъбите и да вдъхвам миризмата на черешовите цветчета.

В стаята настъпи мълчание, докато възрастният човек си почиваше, а Пауъл размишляваше. Пауъл каза:

— Значи смятате, че Мароник ръководи някаква операция срещу нас и Уедърби е бил негов агент, поне за известно време?

— Не — каза възрастният човек тихо, — не мисля така.

Отговорът му изненада Пауъл. Той само отвори широко очи и изчака тихия глас да продължи.

— Първият и най-очевиден въпрос е защо? Предвид всичко, което се случи, и начина на извършване не мисля, че към този въпрос може да се подходи практично и с логика. А след като не може да се подходи логично, значи тръгваме от грешно предположение — предположението, че ЦРУ е основната цел на нападението. Кой е платил — и то доста скъпо, струва ми се, за услугите на Мароник, предателството на Уедърби и помощта най-малкото на Лойд, за да ни удари по този начин? Дори ако се вземе предвид онази фалшива бележка от чехите, не се сещам за никого. Това, разбира се, ни връща на въпроса защо и ние само се въртим в кръг, без да стигнем доникъде. Не, мисля, че въпросът, който трябва да си зададем, е не кой или защо, а какво. Какво всъщност става? Ако можем да си отговорим на това, другите въпроси и отговори ще възникнат от само себе си. В момента единственият ключ към загадката „защо“ е нашето момче Малкълм.

Пауъл въздъхна уморено.

— Значи отново сме там, откъдето тръгнахме — търсим нашия изгубен Кондор.

— Не съвсем точно там, откъдето тръгнахме. Няколко от моите хора извършват доста обширни проучвания в Азия и се опитват да намерят нишката, която свързва Уедърби, Мароник и Лойд. Може да не открият нищо, но не се знае. Имаме и по-добра представа срещу кого сме изправени, и част от моите хора издирват Мароник.

— При целия този апарат, който можете да задвижите, би следвало да подплашим поне един от двамата — Малкълм или Мароник, звучи почти като име на водевилна двойка, нали?

— Няма да прибягваме до апарата, Кевин. Ще използваме само себе си плюс това, което успеем да изпросим от вашингтонската полиция.

Пауъл се озадачи.

— Дяволите го взели! Вие разполагате с петдесет подчинени, а ченгетата едва ли могат да ви отделят много хора. Управлението има стотици служещи, който работят по този случай в момента, без да броим бюрото и НАСА, и другите. Ако им кажете това, което разказахте на мен, те биха могли…

Търпеливо, но твърдо мъжът го прекъсна:

— Кевин, помисли малко. Уедърби е бил двойният агент в управлението, на когото са служили още няколко дребни риби от по-ниските ешелони. Той, предполагам, е осигурявал фалшивите удостоверения, необходимата информация и дори сам е участвал в акциите. Но ако той е бил двойният агент, кой тогава е организирал ликвидирането му, кой е знаел добре пазената тайна къде се намира и е бил достатъчно запознат с обстановката, за да вмъкне и измъкне убиеца (вероятно способния Мароник) в болницата? — Той спря и потърси по лицето на Пауъл знак, че започва да схваща. — Точно така, друг двоен агент. И ако догадката ми е правилна, много високопоставен при това. Не можем да си позволим ново изтичане на информация. А след като не можем да се доверим на никого, ще трябва да свършим всичко сами.

Пауъл се намръщи и се поколеба, преди да заговори:

— Мога ли да предложа нещо, сър? Възрастният мъж нарочно се престори на изненадан.

— Но, разбира се, момчето ми! Ти трябва да използваш чудесния си ум, нищо, че се боиш да не обидиш началника си.

Пауъл леко се усмихна.

— Знаем или поне предполагаме, че отнякъде изтича информация, при това от високопоставен източник. Защо не продължим да издирваме Малкълм, но да съсредоточим усилията си върху спирането на това изтичане? Можем да се доберем до хората, които са имали достъп до подобна информация, и да ги проверим. Ако ги поставим под наблюдение, ще ги хванем дори и досега да не са оставяли следи. Напрежението ще ги накара да предприемат нещо. Най-малкото, те трябва да поддържат връзка с Мароник.

— Кевин — отвърна възрастният мъж спокойно, — логиката ти е безупречна, но условията, от които си вадиш заключенията, правят плана ти неизпълним. Ти предполагаш, че можем да определим групата хора, които биха могли да бъдат източник на информация. Един от проблемите в нашата система на разузнаване — всъщност една от причините за съществуването на моя отдел — е, че всичко е толкова голямо и сложно, че подобна група лесно може да наброява над петдесет човека, навярно дори над сто, и може дори да стигне до двеста. И това в случай, че източникът на информацията съзнателно е допуснал изтичането й. Нашият информатор може да е бил недостатъчно внимателен в присъствието на секретарката си или пък човекът му за свръзка да е двоен агент.

Дори изтичането да няма вторичен характер — чрез някоя секретарка или техник, — подобно наблюдение би било твърде всеобхватно, макар и да не е невъзможно. Ти сам посочи какви са ограниченията, с които трябва да се съобразявам. За да приведем в изпълнение твоето предложение, ще трябва да потърсим разрешение и помощ от хора, включени в групата на заподозрените. А това не бива да се допуска.

Самото естество на групата хора, с които би ни се наложило да се занимаем, ще ни създаде друг проблем. Те са професионалисти в разузнаването. Мислиш ли, че няма да забележат, че ги следят? А дори и те да не се досетят, всеки от отделите им си има своя система за сигурност, от която ще трябва да се пазим. Например офицерите от разузнаването на военновъздушните сили могат да бъдат подлагани на внезапни проверки, включващи следене и подслушване на разговорите. Това се прави, за да се провери дали са лоялни и дали някой друг не ги следи. Ще трябва да се съобразяваме с проверяващите групи и в същото време — с предпазлив и опитен заподозрян.

Изправени сме — каза възрастният мъж и събра връхчетата на пръстите си — пред един от класическите проблеми в разузнаването. Разполагаме с навярно най-голямата разузнавателна организация, която по ирония на съдбата се е посветила на две задачи — да спре изтичането на информация от страната и да увеличи притока на такава в нея. За броени минути сме в състояние да съберем стотина добре обучени мъже и да им възложим да разнищят един толкова нищожен факт като поставен не на място етикет за багаж. Можем да ги пуснем по следите на която и да е малка групичка хора и в разстояние на няколко дни ще знаем с подробности всяко тяхно действие. Можем да упражним огромен натиск по всеки въпрос, който намерим за добре. И в това е проблемът: кой е въпросът. Знаем, че има изтичане на информация в системата, но докато не успеем да изолираме приблизителния източник, не можем да разложим системата на части и да се опитаме да определим точното му местонахождение. Подобно начинание почти със сигурност би се оказало безплодно, дори опасно, да не говорим, че би поставило всички в доста неудобно положение. А и веднага щом започнем издирванията си, противникът ни ще разбере, че ние знаем за изтичането на информация.

Ключът за целия този проблем е Малкълм. Той навярно би могъл да ни отведе при информатора или поне да ни даде някаква посока. Ако го направи или пък ние самите попаднем на някакви връзки между Мароник и човек от разузнаването, ние, разбира се, плътно ще се залепим за заподозрения. Но докато не разполагаме с неоспорима връзка, подобна операция би била необмислена, опипване в тъмното. Не харесвам такъв начин на работа. Той е неефикасен и обикновено непродуктивен.

Пауъл прикри смущението си зад официалния тон.

— Извинете, сър, изглежда, не разсъждавах.

Възрастният мъж поклати глава.

— Точно обратното, момчето ми — възкликна той, — ти мислеше и това е добре. Има едно нещо, на което не успях да науча нашите хора и което тези огромни организации не насърчават, и това е мисленето. Предпочитам да разсъждаваш и да предлагаш планове, да кажем, недостатъчно добре замислени, които да се преценяват тук, зад бюрото, отколкото да бъдеш робот на улицата, който действа сляпо. Това въвлича всички в неприятности и е добър начин да свършиш в моргата. Продължавай да мислиш, Кевин, но бъди малко по-прецизен.

— И така, планът остава същият — да открием Малкълм и да го заведем на сигурно място, нали?

Възрастният мъж се усмихна.

— Не съвсем. Доста си мислих за нашето момче. Той е ключът ни. На тях, които и да са те, много им се иска да го видят мъртъв. Стига да успеем да запазим живота му и да направим така, че да им създаде достатъчно грижи, за да насочат всичките си усилия към унищожаването му, ще превърнем Кондора в ключ. А Мароник и сие, като се съсредоточат върху Малкълм, сами ще се превърнат в ключалка. И ако бъдем внимателни и мъничко ни провърви, ще можем да използваме ключа, за да отворим ключалката. Е, все още ни остава да намерим нашия Кондор, и то бързо, преди някой друг да го е сторил. Взел съм някои допълнителни мерки и в това отношение. Но когато го открием, веднага ще го вкараме в действие. След като си починеш, моят помощник ще ти донесе указанията и всички сведения, които получим до момента.

Пауъл се надигна да си върви и каза:

— Можете ли да ми дадете някакви материали за Мароник?

— Един приятел от френските секретни служби ще ми изпрати копие от тяхното досие със самолета от Париж. Но той ще пристигне най-рано утре. Можех да го получа и по-бързо, но не исках да тревожа противника. Освен това, което вече знаеш, мога само да ти кажа, че според сведенията Мароник физически е много впечатляващ мъж.

Малкълм започна да се събужда в момента, когато Пауъл излезе от стаята на възрастния мъж. Няколко секунди той лежа неподвижно, припомняйки си всичко, което се бе случило. После един мек глас прошепна в ухото му:

— Буден ли си?

Малкълм се обърна на другата страна. Уенди се бе подпряла на лакът и го гледаше плахо. Гърлото му беше по-добре и гласът му прозвуча почти нормално, когато каза:

— Добро утро.

Уенди се изчерви.

— Аз… съжалявам за вчера. Задето бях толкова несправедлива. Аз просто… просто никога не съм виждала или правила такива неща и потресението…

Малкълм й затвори устата с целувка.

— Няма нищо. Беше доста ужасно.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Не знам със сигурност. Мисля, че трябва да се скрием тук поне за ден-два. — Той огледа слабо мебелираната стая. — Може би ще бъде малко скучно.

Уенди вдигна очи към него и се засмя.

— Е, не чак толкова скучно. — Тя го целуна леко, а после повтори. Придърпа устата му към малките си гърди.

Половин час по-късно те все още не бяха решили нищо.

— Не можем да правим това през цялото време — каза Малкълм най-накрая.

Уенди направи кисела физиономия и каза:

— Защо пък не? — Но после въздъхна примирено. — Знам какво ни трябва! — Тя се наведе наполовина извън леглото и започна да тършува по пода. Малкълм я хвана за ръката, за да не падне.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той.

— Търся си чантата. Донесох някои книги, които можем да си четем на глас. Ти каза, че обичаш Йейтс. — Тя поровичка под леглото. — Малкълм, не мога да ги намеря, те не са тук. Всичко останало е в чантата ми, но книгите ги няма. Трябва да съм… Ох! — Уенди се дръпна обратно на леглото и с труд се измъкна от внезапно стисналия ръката й Малкълм. — Малкълм, какво правиш? Боли…

— Книгите. Липсващите книги. — Малкълм се обърна и я погледна. — Има нещо около тези липсващи книги, което е важно! Те трябва да са причината!

Уенди бе озадачена.

— Но това бяха просто стихосбирки. Можеш да ги купиш навсякъде. Сигурно съм забравила да ги взема.

— Не тези книги, а книгите на дружеството, ония, които Хайдегер откри, че липсват! — Той й разказа историята.

Малкълм усети как възбудата му нараства.

— Ако успея да им кажа за липсващите книги, ще има за какво да се хванат. Причината за нападението над нашия отдел трябва да е в книгите. Те са разбрали, че Хайдегер рови из стари документи. Наложило се е да унищожат всички, да не би някой друг да знае за това. Ако дам на управлението тези парченца, може би ще успеят да възстановят цялата картина. Поне ще разполагам с нещо повече за тях, отколкото факта, че където отида, започва да се стреля. Подобни неща не им харесват.

— Но как ще съобщиш на управлението? Спомни си какво се е случило последния път, когато си им се обадил.

Малкълм се намръщи.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Но миналия път те посочиха мястото на срещата. Дори ако противникът е проникнал в управлението, дори и да знае какво се говори по „горещия телефон“, все пак мисля, че всичко ще бъде наред. Предполагам, че при сегашното развитие на събитията хората, които участват в операцията, са десетки. Поне някои от тях трябва да са чисти. Те ще предадат съобщението ми. То би трябвало да предизвика някаква реакция. — Той спря за момент. — Хайде, връщаме се във Вашингтон.

— Ей, почакай малко! — Протегнатата й ръка не успя да сграбчи Малкълм, който скочи от леглото и отиде в банята. — Защо ще се връщаме там?

Душът бе пуснат.

— Трябва. Междуградските разговори се проследяват за броени секунди, за градските е нужно повече време. — Скоростта на падащата вода по металните стени се увеличи.

— Може да ни убият!

— Какво?

Уенди извика, но се опита да не вдига много шум.

— Казах, че може да ни убият!

— Това може да стане и тук. Ела да ми изтриеш гърба, г аз ще изтрия твоя.

 

— Много съм разочарован, Мароник. — Острите думи разсякоха изпълнения с електричество въздух между двамата. Мъжът с изискания вид разбра, че е сгрешил, когато видя погледа в очите на другия.

— Казвам се Левин. Запомни това. Предлагам ти да не правиш повече такива грешки. — Резките думи на мъжа с впечатляващата външност подкопаха увереността на първия, но той се опита да скрие смущението си.

— Моята грешка е нищо в сравнение с другите, които се случват напоследък — каза той.

Обикновеният наблюдател не би открил следа от емоция по лицето на мъжа, който искаше да го наричат Левин. По-наблюдателните, които го познаваха от известно време, може би биха забелязали лекото зачервяване, породено от безсилен гняв и неудобство.

— Операцията още не е приключила. Получиха се някои спънки, но нищо не е загубено. Ако не беше така, нито един от нас двамата нямаше да е тук. — И сякаш за да подчертае смисъла на думите си, той посочи тълпите, които пъплеха около тях. В неделя Капитолия гъмжи от туристи.

Изисканият мъж си възвърна самоувереността. Той твърдо прошепна:

— И все пак имаше засечки. Както ти проницателно отбеляза, операцията не е приключила. Няма нужда да ти напомням, че трябваше да завърши преди три дни. Три дни! Много неща могат да се случат за три дни. Въпреки цялата каша, която забъркахме, имахме голям късмет. Колкото по-дълго продължи операцията, толкова по-голям става рискът някои неща да изплуват на повърхността. И двамата знаем колко пагубно би било това.

— Правим всичко възможно. Трябва да чакаме нов случай.

— И ако не ни падне друг случай? Тогава какво, скъпи ми приятелю, какво?

Левин се обърна и го изгледа. Мъжът отново усети безпокойство. Левин каза:

— Ще рискуваме.

— Твърдо се надявам, че няма да има повече… засечки.

— Не предвиждам такива.

— Добре. Ще те държа в течение за всичко, което става в управлението. Надявам се и ти да го правиш. Мисля, че няма какво друго да си кажем.

— Има още нещо — каза Левин спокойно. — Операции от този род понякога страдат от подобни вътрешни засечки. Обикновено тези… засечки стават с определени изпълнители. Те се планират от водещите операцията като теб и предназначението им е да бъдат окончателни. Общият термин за такива засечки е двойна игра. Ако аз бях водещ на операцията, щях много да внимавам да няма засечки, не си ли съгласен?

Побелялото лице на мъжа подсказа на Левин, че по въпроса има пълно съгласие. Той се усмихна, кимна за сбогом и си тръгна. Изисканият мъж го гледа как крачи по мраморните коридори, докато Левин се скри от погледа му. Той потрепера леко, а после си отиде вкъщи, където го чакаше неделният обяд със съпругата, сина и неспокойната му, отскоро доведена снаха.

Докато Малкълм и Уенди се обличаха, а двамата мъже си тръгваха от Капитолия, един камион на телефонната служба спря пред външния портал на Лангли. След проверка на документите той продължи към центъра и свръзка. Двамата телефонни техници се придружаваха от специален офицер от службите за сигурност, временно прехвърлен от друг отдел. Повечето от служителите на управлението издирваха човек, наречен с името Кондора. Офицерът от охраната носеше документи, в които бе представен като майор Дейвид Бърос. Истинското му име бе Кевин Пауъл и двамата техници, които дойдоха с него под претекст, че са изпратени да проверят устройството за проследяване на телефонни обаждания, бяха висококвалифицирани експерти по електроника от военновъздушните сили, доведени със самолет от Колорадо преди по-малко от четири часа. След приключването на задачата те щяха да бъдат поставени под карантина за три седмици. Те не само провериха уредбата за проследяване на телефонни обаждания, а и инсталираха някакво ново оборудване и извършиха сложни промени в електрическата инсталация на старото. И двамата мъже се постараха да запазят сериозния си вид, докато работеха по схеми, с обозначението „Строго секретно“. Петнадесет минути след като започнаха работа, те подадоха електронен сигнал на един трети мъж в телефонна будка на четири мили от тях. Той набра някакъв номер, почака, докато не получи друг сигнал, после затвори и бързо си тръгна. Един от експертите кимна на Пауъл. Тримата мъже събраха инструментите си и си тръгнаха така дискретно, както бяха пристигнали.

Един час по-късно Пауъл седеше в малка стаичка в центъра на Вашингтон. Двама цивилни полицаи пазеха пред вратата. Трима от колегите му агенти се изтягаха в пръснатите из стаята столове. До бюрото на Пауъл имаше два стола, но единият от тях не бе зает. Пауъл говореше по единия от двата телефона пред себе си.

— Включихме се и сме готови да започваме, сър. Два пъти изпитахме устройството. Задействахме го оттук и нашият човек в „горещата“ стая каза, че там нищо не са разбрали. Отсега нататък всички обаждания от Кондора на „горещия“ номер ще минават оттук. Ако е нашето момче, ще се включим към линията. Ако не е той… Е, да се надяваме, че няма да ни усетят. Разбира се, винаги можем просто да махнем приспособлението и само да слушаме.

Гласът на възрастния мъж издаваше задоволството му.

— Великолепно, момчето ми, великолепно. А какво става с останалото?

— Мариан смята, че до един час ще сме се споразумели с „Пост“. Надявам се, наясно сте, че с това, което направихме, си поставяме главите в торбите. Един ден ще трябва все пак да кажем на управлението, че сме подслушвали „горещата“ им линия, и на тях това никак няма да им се хареса.

Възрастният мъж се изсмя.

— Не се тревожи, Кевин. И друг път сме си слагали главите в торбата и пак ще го правим. Освен това те се пекат на същия огън и сигурно няма да ни се разсърдят чак толкова, стига да ги измъкнем от това положение. Нещо ново от терена?

— Няма. Никой не е виждал нито Малкълм, нито момичето. Когато нашето момче реши да се покрие, наистина го прави.

— Да, и на мен ми мина горе-долу същото през ум. Не мисля, че противниците ни са го хванали. Направо се гордея с досегашните му постижения. Знаеш ли къде да ме търсиш?

— Да, сър. Ще ви се обадим, ако се случи нещо.

Възрастният мъж затвори, а Пауъл се настани удобно, надявайки се, че чакането няма да продължи дълго.

 

Уенди и Малкълм пристигнаха във Вашингтон точно на залез слънце. Малкълм мина през центъра на града. Той паркира колата близо до мемориала на Линкълн, свали багажа и заключи внимателно автомобила. На път за Вашингтон се бяха отбили в Бетесда, Мериленд. Там купиха някои тоалетни принадлежности, дрехи, руса перука и голям „визуално коригиращ и отвличащ вниманието“ сутиен с подплънки за Уенди, една ролка изолирбанд, някакви инструменти и кутия патрони за „Магнум-357“.

Малкълм поемаше добре пресметнат риск. Ръководейки се от принципа на „Откраднотото писмо“ на Едгар Алън По, той и Уенди се качиха на автобуса за Капитолийския хълм. Наеха си стая за туристи на „Южно-капитолийска“, на по-малко от петстотин метра от дружеството. Съдържателката на западналото евтино хотел-че се зарадва на двойката младоженци от Охайо. Повечето от клиентите й си бяха тръгнали и пътуваха към домовете си след съботно-неделната разходка. Какво от това, че нямаха пръстени, а окото на момичето бе синьо? За да изглеждат като истински влюбени младоженци (или поне така каза Малкълм на Уенди шепнешком), младата двойка се прибра в стаята си рано.