Джеймс Грейди
Шестте дни на Кондора (8)

ПОНЕДЕЛНИК, ОТ СУТРИНТА ДО СРЕДАТА НА СЛЕДОБЕДА

„На война не войниците, а войникът е от значение.“

Наполеон

Резкият звън на червения телефон изтръгна Пауъл от неспокойната му дрямка. Той сграбчи слушалката, преди телефонът отново да иззвъни. Другите агенти в стаята започнаха да проследяват и да записват разговора. Пауъл съсредоточено слушаше и само с крайчеца на окото си виждаше припрените им движения на сутрешната светлина. Той си пое дълбоко дъх и каза:

— 493–7282.

Приглушеният глас от другата страна изглеждаше много далече.

— Обажда се Кондора.

Пауъл подхвана внимателно обмисления разговор.

— Чувам те, Кондор. Слушай внимателно. Управлението е „заразено“. Не сме сигурни от кого, но сме почти уверени, че не си ти. — Пауъл прекъсна наченките на протест. — Не си губи времето да ме убеждаваш в невинността си. Приемаме това за работна хипотеза. А сега, защо стреля по Уедърби, когато той дойде да те вземе?

Гласът от другата страна бе недоверчив.

— Врабец IV не ви ли каза? Онзи човек — Уедърби — пръв стреля по мен! Беше паркирал пред сградата на дружеството в четвъртък сутринта. И колата беше същата.

— Врабец IV е мъртъв, застрелян в уличката.

— Не съм…

— Известно ни е. Ние смятаме, че това е работа на Уедърби. Знаем за теб и момичето. — Пауъл почака думите му да проникнат в съзнанието на Малкълм. — Следите ти ни отведоха в нейния апартамент и намерихме трупа. Ти ли го застреля?

— Едва успях. Той почти ни бе видял сметката.

— Ранен ли си?

— Не, само тялото малко ме боли и леко съм замаян.

— В безопасност ли си?

— За момента, да, сравнително.

Пауъл се наведе напрегнато и зададе безнадеждния и най-важен въпрос.

— Имаш ли представа защо бе унищожена групата ти?

— Да. — Потната ръка на Пауъл се вкопчваше все по-здраво в слушалката, докато Малкълм му разказваше набързо за липсващите книги и финансовите несъответствия, които Хайдегер бе открил.

Когато Малкълм спря, Пауъл попита озадачено:

— Но ти нямаш никаква представа какво означава това, така ли?

— Не, нямам. А сега, какво смятате да предприемете по отношение на нашата безопасност?

Пауъл направи решителна крачка.

— Виж, има един малък проблем. Не само защото не искаме да ти устроят клопка и да те унищожат, а защото не говориш с управлението.

Наоколо десетина километра от Пауъл, в една телефонна будка в „Холидей Ин“, стомахът на Малкълм взе да се свива. Преди да успее да каже нещо, Пауъл продължи:

— Не мога да навлизам в подробности. Просто ще трябва да ни се довериш. Тъй като в управлението е „заразено“, и то навярно на много високо ниво, ние поехме нещата в свои ръце. Включихме се към „горещата“ линия и засякохме обаждането ти. Трябва да разкрием двойния агент в управлението. И да разберем какво всъщност става. Само ти можеш да го направиш и ние искаме да ни помогнеш. Нямаш избор.

— Глупости, човече! Може да си от друга разузнавателна служба, а може и да не си. Дори и да си, защо, по дяволите, трябва да ви помагам? Това не е по моята специалност! Аз само чета за тези неща, не ги върша.

— Помисли си за другите възможности. — Гласът на Пауъл бе безучастен. — Късметът все някога ще ти изневери, а освен нас има едни доста решителни и способни хора, които те издирват. Както сам каза, това не е по твоята специалност. Все някой от тях ще те открие. Без нас можеш само да се надяваш този някой да е от „добрите“. Ако ние сме „добрите“, тогава всичко е наред. Ако не сме, поне знаеш какво искаме от теб. По-добре е, отколкото да действаш на сляпо, нали? Ако не ти харесват инструкциите ни, просто не ги изпълнявай. И още един последен довод. Ние контролираме линията ти за свръзка с управлението. Имаме свой човек дори на „горещия телефон“. (Това беше лъжа.) Единственият друг начин да си отидеш у дома, е да си отидеш лично в Лангли. Привлича ли те идеята да се появиш там просто ей така?

Пауъл изчака, но не получи отговор.

— И аз мислех, че няма да искаш. Би било твърде опасно. Всъщност това, което искаме от тебе, е преди всичко да продължиш да се криеш и да дразниш лъва. А сега ето с какво разполагаме до този момент. — Пауъл осведоми накратко Малкълм за всички факти, които бяха научили. Точно когато свършваше, човекът, който проследяваше обаждането, дойде при него и сви рамене. Озадачен, Пауъл продължи: — Има и друг начин, по който можем да влизаме във връзка. Знаеш ли как се работи с книжен шифър?

— Ами… Май е по-добре пак да ми обясниш.

— Добре. Първо си намираш книгата „Женската мистика“ с меки корици. Има само едно издание. Разбра ли? Добре. Когато поискаме да влезем във връзка с теб, ние ще дадем обява в „Пост“. Тя ще се появи в първата колона под заглавие „Днешните печеливши номера от лотарията «На слука» са:“, последвано от поредица от цифри с тирета помежду им. Първата цифра във всяка поредица отговаря на страницата, втората — на реда, а третата — на думата. Ако не можем да намерим думата, която ти трябва в книгата, ще използваме най-обикновен шифър — цифра-буква. А е номер едно, Б — номер две и така нататък, когато има дума, зашифрована по този начин, първите цифри ще бъдат едно и три. „Пост“ ще ни препраща всяко известие от теб, стига да го адресираш до себе си чрез лотария „На слука“, пощенска кутия 1, „Вашингтон Пост“. Запомни ли?

— Да. Мога ли все пак да използвам „горещия телефон“?

— Бихме предпочели да не го правиш. Твърде е рисковано.

Пауъл видя, че мъжът от проследяването на другия край на стаята шепне нервно по другия телефон. Той каза:

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. А сега какво искате от мен?

— Можеш ли отново да се обадиш на номера на управлението от същия телефон?

— Разговорът толкова дълъг ли ще бъде?

— В никакъв случай. Няма да отнеме повече от минута-две.

— Мога, но предпочитам да се преместя на друг телефон. Ще ми трябва поне половин час.

— Добре. Позвъни им отново и ние ще пропуснем обаждането ти. Ето какво искаме да им кажеш. — Пауъл обясни плана. Когато и двамата останаха доволни, Пауъл каза: — И още нещо. Избери си квартал, в който няма да ти се налага да се появяваш.

Малкълм си помисли.

— Чеви Чеиз.

— Добре — каза Кевин. — Точно след един час ще се получи сведение, че си бил забелязан в Чеви Чеиз. Тридесет минути по-късно един полицай ще бъде ранен, докато преследва мъж и жена, отговарящи на вашето описание. Това ще накара всички да съсредоточат силите си в Чеви Чеиз и ще ви даде свобода на действие. Времето достатъчно ли е?

— Нека да бъде час по-късно, става ли?

— Дадено.

— И още нещо. С кого говоря, имам предвид поименно?

— Наричай ме Роджърс, Малкълм. — Разговорът прекъсна. Веднага щом Пауъл остави слушалката, мъжът от подслушването изтича при него.

— Знаеш ли какво е направил този дивак? Знаеш ли какво е направил? — Пауъл само поклати глава в отговор. — Ще ти кажа какво, дивакът му с дивак! Обиколил е града и е свързал маса улични телефони помежду им, после се е обадил и ги е скачил така, че по всички линии е вървял един и същ разговор, но всеки от телефоните е прехвърлял разговора през централата. Открихме първия телефон за малко повече от минута. Групата ни за наблюдение отиде там незабавно. Намерили празна телефонна будка, саморъчно направена табела „Повреда“ и поставените от него жици. Наложи им се да се обадят отново тук, за да им дадем друг номер. Вече проверихме три от номерата, а сигурно има и други, диването му с диване!

Пауъл се облегна назад и се засмя за пръв път от дни насам. Когато намери абзаца в досието на Малкълм, в който се споменаваше, че е работил едно лято в телефонна компания, той отново се засмя.

 

Малкълм излезе от телефонната будка и се отправи към паркинга. Във взетия под наем пикап с регистрационен номер от Флорида седеше гърдеста блондинка със слънчеви очила и дъвчеше дъвка. Малкълм постоя в сянката няколко минути, докато оглеждаше паркинга. После отиде до колата и се качи в нея. Той вдигна към Уенди палеца си и се засмя.

— Хей — обади се тя, — какво става? Какво толкова смешно има?

— Ти, глупачето ми.

— Та нали идеята за перуката и сутиена с подплънките беше твоя! Какво съм виновна аз, че…

Ръката му затвори протестиращата й уста.

— Но това не е всичко — каза той, като продължаваше да се смее. — Само да можеше да се видиш.

— Не съм виновна, че си ме бива. — Тя се отпусна на седалката. — Какво ти казаха?

Докато караха към друга телефонна будка, Малкълм й разказа.

Мичъл дежуреше на „горещия телефон“ още от първото обаждане. На няколко крачки от бюрото бе разпънато походното му легло. Не беше излизал на въздух от четвъртък. Не се бе къпал. Когато отиваше в тоалетната, вземаше телефона със себе си. Началникът на Извънредния отдел обмисляше дали да не нареди да му направят инжекции за ободряване. Заместник-директорът бе решил да остави Мичъл на телефона, тъй като беше по-вероятно да разпознае Малкълм, ако той се обади отново, отколкото някой нов човек. Мичъл се чувстваше уморен, но все още се държеше. В момента той беше един не само издръжлив, но и твърдо решен мъж. Чашата с кафе бе почти до устните му, когато телефонът иззвъня. Той се поля, докато сграбчваше слушалката.

— 493 — 7282.

— Обажда се Кондора.

— Къде, по дяволите…

— Млъкни! Знам, че проследявате това обаждане, така че нямаме много време. Бих останал на телефона, но управлението е „заразено“.

— Какво!

— Някой там е двоен агент. Мъжът в уличката — Малкълм почти се изпусна и щеше да каже „Уедърби“ — пръв стреля по мен. Познах го, понеже бе паркирал пред дружеството. Другият трябва да ви е разказал, въпреки че… — Малкълм се позабави, очаквайки да бъде прекъснат. Не се излъга.

— Врабец IV е бил застрелян. Ти…

— Не съм го направил аз. Защо ще го правя? Значи не сте знаели?

— Всичко, което знаем, е, че имаме двама мъртъвци в повече, отколкото преди да се обадиш за първи път.

— Може да съм убил мъжа, който стреля по мен, но не съм убивал Мароник.

— Кого?

— Мароник, мъжа с псевдоним Врабец IV.

— Врабец IV не се казваше така.

— Нима? Мъжът, когото застрелях, извика „Мароник“, след като падна. Мислех, че Мароник е Врабец IV. (По-полека, каза си Малкълм, не преигравай.) Няма значение, времето лети. Дружеството бе унищожено, за да бъде прикрито нещо, което Хайдегер знаеше. Той ни каза, че се е натъкнал на нещо странно в архивите. Канеше се да докладва за това в Лангли. По тази причина смятам, че има двоен агент. Хайдегер е информирал не когото трябва.

Виж, оказах се забъркан в някаква история. Мисля, че мога да разбера и други работи. Открих нещо в апартамента на Хайдегер. Струва ми се, че мога да го разнищя, ако ми дадете време. Знам, че сигурно ме издирвате. Страхувам се да дойда или да ви оставя да ме намерите. Може ли да ме оставите малко на мира, докато разбера какво е това, което знам и което кара противника да желае смъртта ми?

Мичъл изчака две-три секунди. Мъжът от проследяването неспокойно му замаха да продължи да държи Малкълм на телефона.

— Не знам дали е възможно. Може би, ако…

— Нямам време. Ще ви се обадя отново, когато разполагам с повече информация. — Разговорът прекъсна. Мичъл погледна към човека от прослушването и получи едно отрицателно кимване.

— Какво, по дяволите, мислиш, че беше това? Мичъл обърна очи към говорещия — пазач от охраната. Мъжът в инвалидната количка поклати глава.

— Не знам и не ми е работа да се мъча да разбера. — Мичъл се огледа наоколо. Погледът му се спря върху един мъж, за когото си спомни, че е агент-ветеран. — Джейсън, името Мароник говори ли ти нещо?

Незабележимият човек на име Джейсън бавно кимна с глава.

— Не е като да не съм го чувал.

— И аз — каза Мичъл. Той вдигна телефона. — Архивът ли е? Искам всичко, което имате за хората с име Мароник, както и да се пише. Сигурно ще ни трябват няколко екземпляра преди края на деня, така че се поразмърдайте.

Той прекъсна връзката, а после набра номера на заместник-директора.

Докато Мичъл чакаше да се свърже със заместник-директора, Пауъл се обади на възрастния човек.

— Нашето момче се справи чудесно, сър.

— Радвам се да чуя това, Кевин, много се радвам.

С по-лек тон Пауъл каза:

— Точно колкото трябва истини, примесени с няколко пикантни факта за стръв. Това ще накара управлението да се размърда в правилна посока, но да се надяваме, че няма да ни подушат. Ако сте прав, нашият приятел Мароник може да започне да нервничи. Ще им се прииска повече отвсякога да хванат Кондора. Нещо ново при вас?

— Не. Нашите все още ровят в миналото на всички, които са имали отношение към тази история. Освен нас само полицията знае за връзката между Малкълм и убития в апартамента на момичето. В полицията убийството и изчезването на момичето са регистрирани като обикновен криминален случай. Когато му дойде времето, тази дреболия ще попадне в ръцете на когото трябва. Доколкото мога да определя, всичко върви по плана. А сега, предполагам, ще трябва да отида на още едно досадно съвещание и да подбутвам леко нашите приятели в правилната посока с невъзмутим вид. Мисля, че ще бъде най-добре да останеш на телефона — само ще подслушваш, няма да се намесваш, но бъди готов да се задействаш във всеки момент.

— Слушам, сър. — Пауъл затвори. Той погледна към ухилените мъже в стаята и се отпусна на стола си с чашка кафе в ръка.

— Дяволите да ме вземат, ако мога да разбера какво става! — Капитанът от флотата тропна с юмрук по масата, за да подчертае думите си, а после се облегна на големия тапициран стол. В стаята бе задушно. Под мишниците на капитана се разливаха петна от пот. Точно сега ли трябваше да се развали климатичната инсталация, помисли си той.

Заместник-директорът каза търпеливо:

— И ние не сме напълно сигурни какво означава това, капитане. — Той си прочисти гърлото и се накани да продължи от мястото, където го бяха прекъснали. — Както казвах, освен информацията, получена от Кондора — независимо от точността й, — всъщност сме там, където бяхме и миналия път.

Капитанът се наведе надясно и постави представителя на ФБР до себе си в неудобно положение, като му прошепна:

— Защо тогава свикваме това идиотско събрание? — Изпепеляващият поглед на заместник-директора не му оказа никакво въздействие.

Заместник-директорът продължи:

— Както знаете, досието на Мароник липсва. Изискахме копие от англичаните. То трябва да пристигне със самолет на военновъздушните сили до три часа. Бих искал да чуя вашите забележки, господа.

Мъжът от ФБР се обади незабавно:

— Мисля, че Кондора отчасти е прав. ЦРУ е „заразено“. — Колегата му от управлението се размърда. — Но според мен би трябвало да говорим в минало време и да казваме „е било заразено“. Очевидно Уедърби е бил двоен агент. Той навярно е използвал дружеството като нещо от рода на куриерска служба и Хайдегер се е натъкнал на това. Когато Уедърби разбрал, се е наложило дружеството да бъде унищожено. Кондора е бил хлабавото болтче, което е трябвало да бъде завинтено. Уедърби е сгафил. Сигурно наоколо продължават да се навъртат хора от групата му, но, струва ми се, съдбата запуши дупката, от която изтичаше информация. Така, както аз виждам нещата, най-важното за нас в момента е да си приберем Кондора. С помощта на информацията, която той може да ни даде, бихме могли да опитаме да заловим тези няколко останали мъже — включително и Мароник, стига да съществува — и да разберем колко информация е изтекла.

Заместник-директорът се огледа наоколо. Точно когато се канеше да закрие съвещанието, възрастният мъж улови погледа му.

— Мога ли да изложа няколко свои разсъждения, господин заместник-директор?

— Разбира се, сър. Вашите бележки винаги са били добре дошли.

Мъжете в стаята леко се размърдаха, за да вникнат по-добре. Капитанът също се размърда, въпреки че явно го направи само от учтивост.

Преди да заговори, възрастният мъж погледна малко странно представителя на ФБР.

— Трябва да заявя, че не съм съгласен с колегата от бюрото. Неговото обяснение звучи правдоподобно, но в него има едно-две несъответствия, които ме притесняват. Ако Уедърби е главният агент, тогава как и защо умря? Знам, че въпросът продължава да бъде спорен, поне докато лабораторията не приключи с подробните изследвания, които правят. Убеден съм, че ще открият, че е бил убит. Подобна заповед би следвало да идва от по-високо място. Освен това имам усещането, че има нещо погрешно в цялото обяснение за двойния агент и куриерската служба. Не мога да го твърдя със сигурност, просто интуиция. Мисля, че трябва да продължим да действаме горе-долу по същия начин с две малки изменения.

Първо, трябва да проучим миналото на всички засегнати и да потърсим дали пътищата им не се пресичат някъде. Кой знае какво можем да открием? Второ, хайде да дадем на Кондора шанс да полети. Може пък да попадне на нещо. Нека да поотслабим хайката и да съсредоточим усилията си върху събирането на факти. Имам и някои други идеи, които бих искал да разработя за следващата ни среща, ако не възразявате. Това е всичко за момента. Благодаря ви, господин заместник-директор.

— И аз ви благодаря, сър. Разбира се, господа, окончателното решение ще бъде взето от директора на управлението. Но ми бе дадено уверение, че нашите препоръки ще бъдат взети под внимание. Докато не стигнем до окончателно решение, смятам да продължаваме по същия начин.

Възрастният мъж погледна заместник-директора и каза:

— Можете да бъдете сигурен, че ще ви помогнем, с каквото можем.

Незабавно представителят на ФБР се намеси грубо.

— Това се отнася и за нас! — Той изгледа предизвикателно възрастния мъж, който му отвърна със загадъчна усмивка.

— Господа — каза заместник-директорът, — бих искал да благодаря на всички ви за помощта, която получаваме и сме получавали от вас. Благодаря ви за присъствието. Ще бъдете уведомени за следващото съвещание. Довиждане.

Докато си тръгваха, представителят на ФБР хвърли един поглед към възрастния мъж и се озова под прицела на две светли, любопитни очи. Мъжът от ФБР побърза да напусне стаята. На излизане капитанът от флотата се обърна и промърмори на представителя на Министерството на финансите:

— Господи, как ми се иска да си бях останал строеви офицер! Тези досадни съвещания ме побъркват. — Той изсумтя, сложи си фуражката и излезе от стаята. Заместник-директорът си тръгна последен.

— Това никак не ми харесва.

Двамата мъже се разхождаха край Капитолия по краищата на движещите се тълпи. Следобедният приток на туристи започваше да спада, а някои държавни служители си тръгнаха по-рано от работа. Понеделник е муден ден за Конгреса.

— И на мен не ми харесва, скъпи ми приятелю, но трябва да се примиряваме със ситуацията такава, каквато е, а не каквато би ни се искало да бъде.

По-възрастният от двамата мъже огледа впечатляващия си придружител и продължи:

— И все пак поне знаем малко повече от преди. Например знаем колко важно е Кондора да умре.

— Мисля, че не само той. — Необичайният вашингтонски ветрец довя думите на мъжа с впечатляващата външност до другия, който потрепера въпреки топлото време.

— Какво искаш да кажеш?

В отговора на мъжа с впечатляващата външност се долавяше отвращение.

— Нещо не се връзва. Уедърби бе изпечен, опитен агент. Въпреки че бе ранен, той успя да застреля Врабец IV. Наистина ли вярваш, че такъв човек ще извика моето име? Дори и да се е изпуснал, защо ще вика именно мен? Нещо не се връзва.

— Умолявам те, кажи ми тогава кое се връзва.

— Не съм сигурен. Но става нещо, за което не знаем. Или поне нещо, за което аз не знам.

Гласът на изискания мъж потрепера от нерви и изненада:

— Да не би да мислиш, че не те информирам за всичко?

Вятърът запълни проточилата се пауза. Мароник-Левин отговори бавно:

— Не знам. Съмнявам се, но такава възможност съществува. Не си прави труда да протестираш. Аз не се осланям на възможности. Но искам да не забравяш последния ни разговор.

Мъжете повървяха няколко минути. Те напуснаха района на Капитолия и започнаха да се разхождат, без да бързат, край Върховния съд на „Южнокапитолийска“. Най-накрая по-възрастният мъж наруши мълчанието:

— Нашите хора разполагат ли с нещо ново?

— Не. Подслушваме каналите на полицията и тези за свръзка между управлението и бюрото. Само трима сме и не можем да вършим кой знае колко оперативна работа. Планът ми е да причакаме групата, която открие Кондора, преди да успеят да го заведат на сигурно място. Можеш ли да уредиш да бъде заведен на определено място, или поне да откриеш какви са предварителните им планове? Това доста ще увеличи шансовете ни. — По-възрастният мъж кимна и Мароник продължи: — Още нещо ми се вижда нередно — Лойд. Доколкото мога да преценя, полицията засега не го свързва с тази история. Би следвало из целия апартамент да има отпечатъци от пръстите на Кондора и все пак полицията или не ги е открила, в което се съмнявам, или не е съобщила за това по националната мрежа за издирване. Това никак не ми харесва. Не пасва. Би ли проверил този въпрос, без да ги накараш да се разшават?

По-възрастният мъж отново кимна. Двамата продължиха да се разхождат като хора, които се прибират от работа. Отдалечили се бяха на три пресечки от Капитолия и вървяха из жилищен квартал. Две преки по-долу от тях един автобус спря до тротоара, изпусна облак изгорели газове и остави група пътници на улицата. Докато автобусът отминаваше, двама от слезлите пътници се отделиха от групичката и се насочиха към Капитолия.

Малкълм се бе колебал дали да върне наетия пикап. Той им осигуряваше сравнително недостъпно за чуждите погледи средство за придвижване, но биеше на очи. Из Вашингтон не се срещат често пикапи, при това украсени с надпис „Пренос-превоз“ „Алфонсо“, Майями Бийч. Пък и гореше твърде много бензин, а Малкълм искаше да спести колкото може от парите за всеки случай. Той реши, че общественият транспорт е достатъчно подходящ за няколкото придвижвания, които планираше. Уенди се съгласи с половин уста. Харесваше й да се вози в пикапа.

Всичко се случи, когато се изравниха с двамата мъже, които вървяха в обратната посока от другата страна на улицата. Повеят на вятъра се оказа твърде силен за фибата, с която бе хваната широката перука на Уенди. Той внезапно помете русата купчина коса от главата й и я захвърли на улицата. Перуката спря да се търкаля и остана да лежи позорно почти по средата, на пътя.

Възбудена и изненадана, Уенди извика:

— Малкълм, перуката ми! Вземи я, вземи я! — Пронизителният й глас надви шума от лекия ветрец и движението. От другата страна на улицата Левин-Мароник дръпна внезапно човека до себе си да спре.

Малкълм знаеше, че Уенди допусна грешка, като извика името му. Той я накара да млъкне с едно движение, мина между паркираните коли и стъпи на улицата да прибере перуката. Забеляза, че двамата мъже отсреща го наблюдават, затова си придаде нехаен, може би малко притеснен от поведението на съпругата си вид.

Левин-Мароник премина в действие бавно, но обмислено, докато острият му поглед се взираше в двойката на другата страна, а мозъкът му сравняваше всеки детайл. Беше достатъчно опитен, за да пренебрегне шока от фантастичното съвпадение и да се съсредоточи върху момента. С крайчеца на окото си и подсъзнанието Малкълм видя и мислено отбеляза това, но вниманието му бе погълнато от купчината коса пред него. Уенди дойде точно когато той се изправяше с перуката в ръка.

— По дяволите, сигурно за нищо вече не става. — Уенди грабна оплетената купчина от Малкълм. — Радвам се, че не ни остава още много да вървим. Следващия път ще използвам две…

Спътникът на Мароник твърде отдавна не бе участвал в истински операции. Той стоеше на тротоара и гледаше втренчено двойката отсреща. Напрегнатият му поглед привлече вниманието на Малкълм точно в момента, когато мъжът изумено произнесе една дума. Малкълм не бе сигурен каква е тя, но разбра, че нещо не е наред. Той пренесе вниманието си към спътника на мъжа, който изникна иззад една паркирана кола и започна да прекосява улицата. Малкълм забеляза разкопчаното палто и изчакващата ръка, притисната към стомаха.

— Бягай! — Той отблъсна Уенди от себе си и скочи през паркирания спортен автомобил. Докато падаше, се надяваше, че постъпва глупаво.

Мароник не беше толкова наивен, че да изтича през откритото пространство и да връхлети един навярно въоръжен мъж, който се крие зад непроницаемата за куршумите преграда. Той искаше да накара жертвата си да излезе и да я свали чисто. Знаеше също, че има опасност другата жертва да му избяга. Това не биваше да се допуска. Когато ръката му престана да се движи, тялото му бе застанало в класическата поза за стрелба — напрегнато и балансирано. Късият револвер в ръката му излая веднъж.

Уенди направи четири припрени крачки, преди да й мине през ума, че всъщност не знае защо бяга. Това е глупаво, помисли си тя, но забави съвсем малко темпото си. Тя се вмъкна между две паркирани коли и премина в лек тръст. На четири крачки от прикритието на редицата туристически автобуси тя обърна глава през лявото си рамо и се огледа за Малкълм.

Облеченият в стомана куршум улучи основата на черепа й. Той я повдигна и я изви бавно, като кукла-балерина, която се върти на мъничкото си краче.

Малкълм знаеше какво означава изстрелът, но все пак трябваше да погледне. Той застави главата си да се обърне наляво и видя странната, отпусната фигура на тротоара на двадесет крачки от себе си. Тя беше мъртва. Сигурен бе, че е мъртва. Беше видял достатъчно много мъртъвци през последните няколко дни, за да не разпознае това изражение. Едно ручейче кръв потече надолу по улицата към него. Ръката й все още стискаше перуката.

Малкълм извади оръжието си. Той вдигна глава и револверът на Мароник отново изтрещя. Куршумът пропищя край гюрука на автомобила. Малкълм се сниши. Мароник започна да се придвижва под ъгъл през улицата. Оставаха му още четири куршума и той изстреля два от тях, за да не остави жертвата си да си поеме дъх.

Капитолийският хълм притежава две качества, изпълнени с ирония: той има едно от най-високите нива на престъпност и на концентрация на полиция. Изстрелите на Мароник и писъците на уплашените туристи предизвикаха появата на един регулировчик, който дойде тичешком. Беше нисък, пълен мъж на име Артър Стебинс. След пет години смяташе да се пенсионира. Той дотърча на мястото на евентуалното престъпление с пълното убеждение, че поне десетина колеги ще пристигнат секунди след него. Първото нещо, което видя, бе един мъж, който се придвижваше странично по улицата с оръжие в ръка. Това всъщност бе и последното, тъй като куршумът на Мароник го улучи право в гърдите.

Мароник знаеше, че е в трудно положение. Беше се надявал, че полицията няма да пристигне поне още една минута. По това време Кондора щеше да бъде мъртъв, а той отдавна щеше да е някъде далече. А сега видя още две сини униформи на една пряка по-долу. Те разкопчаваха кобурите си. Мароник бързо прецени шансовете си, после се обърна и потърси как да се измъкне.

В този момент един доста отегчен секретар от Конгреса, запътил се към къщи от „Рейбърн Хаус“, се появи с колата си от страничната уличка точно зад Мароник. Секретарят спря червения си „Фолксваген“-костенурка, за да провери дали има коли по главната улица. Подобно на много други шофьори той рядко обръщаше внимание на местата, през които минаваше. Той почти не разбра какво се случи, когато Мароник дръпна вратата на колата му, измъкна го от нея, удари го с пистолета през лицето и бързо подкара червената костенурка.

Спътникът на Мароник стоя, без да помръдне, по време на цялата случка. Когато видя, че Мароник се измъкна, той също тръгна да се спасява. Изтича по „Южнокапитолийска“. На по-малко от петдесет крачки от мястото на събитието той седна зад кормилото на черния си мерцедес и припряно потегли. Малкълм вдигна глава точно навреме и успя да види регистрационния номер на колата му.

Малкълм погледна към полицаите по-надолу по улицата. Те се бяха скупчили около тялото на своя колега. Един от тях предаваше описанието на Мароник и червения фолксваген по радиостанцията и поиска да изпратят подкрепление и линейка. Малкълм изведнъж осъзна, че те или не са го забелязали, или просто го смятат за един от минувачите, станали свидетели на убийството на полицая. Той се огледа. Хората, сгушени зад паркираните коли и край подстриганата трева, бяха твърде уплашени, за да се развикат, преди да се е скрил от погледа им. Той бързо тръгна в посоката, от която се бе появил фолксвагенът. Точно преди да завие зад ъгъла, погледна назад към отпуснатата фигура на тротоара. Един полицай се бе навел над неподвижното тяло на Уенди. Малкълм преглътна и се обърна напред. Три пресечки по-надолу той се качи в такси и се насочи към центъра. Докато седеше на задната седалка, тялото му леко се Тресеше, но главата му гореше.