Скот Уестърфийлд
Грозните (36)

Бягството

Никога досега Толи не беше карала сърф боса. Младите мъгляни си устройваха всякакъв вид състезания, летяха тежко натоварени или по двама на сърф, но никой от тях не беше чак толкова глупав.

При първия завой едва не падна, мяркайки под себе си новото трасе, което бяха прокарали с релсите от железопътната линия едва преди няколко дни. В мига, когато сърфът се наклони, мръсните й крака се плъзнаха по него и тя наполовина се надвеси извън дъската. Замаха отчаяно с ръце и някак успя да се задържи, прелитайки над селището и заешката кошара в края.

Отдолу се надигна хор нестройни викове, когато пленниците я видяха да се носи над тях и разбраха, че поне някой е успял да се спаси. Толи обаче бе твърде ангажирана с управлението на сърфа, за да погледне към тях.

Когато най-после си възвърна, баланса, тя осъзна, че не носи противоударните гривни. Този път всяко падане щеше да е фатално. Пръстите й се впиха в дъската и тя си обеща да вземе следващия завой по-плавно. Ако сутринта беше облачна, слънцето нямаше да успее да изсуши росата от сърфа на Крой. И сега тя щеше да лежи като безформена купчина в заешката кошара, най-вероятно със счупен врат. За късмет спеше със сензора на корема си, както правеха повечето млади мъгляни.

Зад гърба й ято автолети се вдигна над земята.

Толи знаеше само две трасета, по които можеше да се измъкне от Мъглата със сърф. Тя инстинктивно пое към старата железопътна линия, където работеше всеки ден. Долината изчезна зад нея и тя успя да направи остър завой над разпенената вода на бързеите, без да падне. Сега, без тежката раница и противоударните гривни, се чувстваше като гола.

Сърфът на Крой не беше толкова бърз като нейния, а и не познаваше стила й на управление. Да лети на него беше като да разтъпква нови обувки, само дето сега това бе на живот и смърт.

Водният облак над бързеите покри с пръски лицето, ръцете и краката й. Тя коленичи върху дъската, вкопчи се с мокрите си ръце в ръба и се опита да лети колкото се може по-ниско. Долу сигурно щеше да й е още по-трудно заради разпенената вода, но поне дърветата я криеха от погледите на преследвачите. Осмели се да погледне назад. Все още не се виждаше нито един автолет.

Докато се стрелкаше надолу по криволичещия поток, вземайки познатите завои, Толи си спомни как всеки път тримата с Давид и Шай се състезаваха на път за работа. Запита се къде ли е Давид сега. Дали е в селището, вързан и готов за транспортиране в града, който никога не беше виждал? Дали лицето му щеше да бъде изпилено и заменено с красива маска, а мозъкът му превърнат в каша, което според властите беше необходимата мярка срещу един отстъпник, отгледан сред дивата природа?

Тя тръсна глава, опитвайки се да прогони от мислите си този образ. Давид не беше сред заловените, оказали съпротива. Ако го бяха хванали, той не би им се оставил без борба. Значи трябва да е избягал.

Над главата й премина тътен от автолетите, а вълната от тяхното прелитане едва не я катурна от сърфа. Няколко секунди по-късно — тя знаеше, че са я видели — над леса отвъд реката се дочу как вият при обратния завой.

Над главата й премина сянка и с крайчеца на окото зърна два от автолетите да я следват, а витлата им святкаха като мечове на обедното слънце. Машините можеха да летят навсякъде, докато Толи беше ограничена от магнитите. Трасето към железопътната линия я държеше като в капан.

Спомни си първото пътуване към кабинета на д-р Кейбъл, страховитата подвижност и бързина на автолета и нейния шофьор, един от жестоките красиви. По права линия машината беше по-бърза от който и да е сърф. Нейното единствено предимство в момента бе, че познава трасето като петте си пръста.

За нещастие в този участък то представляваше почти права линия.

Толи се вкопчи с две ръце в сърфа и се отклони от реката към билото. Автолетите изчезнаха в далечината напред, без да разберат, че е тръгнала над желязната жила. Сега обаче се озова на открито, а поляните пред нея й се видяха безкрайни.

Мина й през ума, че времето е прекрасно, без нито едно облаче по небето.

Почти легна върху дъската, за да устои на насрещния вятър, и успя да вдигне максимална скорост. Въпреки това не й се вярваше, че ще се добере до следващото прикритие, преди автолетите да я настигнат.

Зачуди се как ли ще я хванат. Дали ще я зашеметят? Или ще използват мрежа? А може просто да падне от въздушната вълна на техния полет? При тази скорост и без противоударни гривни всичко можеше да я свали на земята, което означаваше смърт.

Сигурно точно това целяха.

Писъкът на витлата долетя отдясно и ставаше все по-силен.

Малко преди звукът да я настигне, Толи използва цялата си тежест, за да намали рязко скоростта на сърфа, което едва не я изхвърли от дъската. Двата автолета префучаха отгоре, изпреварвайки я с почти километър и половина, но вихрушката, образувана от витлата им, подхвана сърфа и го завъртя в кръг. Дъската подскочи, после се наклони отвесно и Толи се вкопчи в нея, докато светът се въртеше като луд наоколо.

Накрая успя да си възвърне контрола над сърфа и отново се понесе напред с пълна скорост, преди автолетите да са успели да се върнат обратно. Машините на извънредните може и да са бързи, но нейният сърф беше много по-маневрен от тях.

При наближаването на следващия завой преследвачите й вече бяха съвсем близо и караха много по-бавно, явно пилотите схванаха, че с висока скорост я губят при всяка маневра.

Нека сега се опитат да летят под нивото на дърветата, каза си тя.

Застанала на колене върху сърфа, стиснала дъската и с двете си ръце, Толи навлезе в следващия завой, спускайки се почти до мръсното дъно на пресъхнало речно корито. Чу воя на витлата постепенно да се усилва зад гърба й.

Откриха я твърде лесно, явно се ориентираха по температурата на тялото й, за да я следят под прикритието на дърветата, също както правеше охраната в града. Толи си спомни портативната грейка, която толкова пъти беше използвала, за да се измъкне от общежитието. Ех, ако сега беше с нея.

После се сети за разрушения железопътен тунел, който Давид й показа още първия ден след нейното пристигане в Мъглата. Дебелите студени скални стени щяха да прикрият топлината на тялото й.

Опита се да не обръща внимание на тътена от машините на преследвачите и продължи да се носи над пресъхналото речно корито, после се прехвърли над рудната жила и накрая над реката, която водеше към железопътната линия. Мина косо над водата; а автолетите останаха над дърветата, изчаквайки търпеливо да излезе от прикритието си.

Щом наближи завоя на железопътната линия, Толи увеличи скоростта, спускайки се съвсем ниско над водата, колкото й стигаше куражът. Взе завоя с максимална скорост и профуча над релсите.

Автолетите продължиха надолу по реката. Извънредните явно очакваха да се прехвърли над другия ръкав на реката, но внезапната поява на старата железопътна линия ги хвана неподготвени. Ако успееше да стигне планината преди онези да направят тромавия обратен завой, щеше да е в безопасност.

Точно навреме си спомни къде е участъкът с извадените релси и се подготви за свободно падане; стомахът й се качи в гърлото, докато прелиташе над дупката по високо извита траектория. Магнитите на сърфа скоро отново откриха метал и трийсет секунди по-късно тя рязко спря в края на линията.

Толи скочи от сърфа, обърна носа му в посоката, откъдето беше дошла, и го блъсна обратно към реката. Без противоударните гривни, които да го задържат близо до нея, той щеше да се носи по правата линия на железопътните релси, докато не стигне празното място и не падне на земята.

Надяваше се извънредните да си помислят, че е паднала преди това и да започнат издирването й в обратна на тунела посока.

Толи се промуши между скалните отломки, пропълзя в пещерата и влезе навътре в мрака. Отдалечи се колкото може повече от входа с надеждата каменната грамада над главата й да е достатъчно плътна, за да я скрие от извънредните. Когато светлината откъм отвора на пещерата намаля до размерите на човешко око, Толи се стовари обезсилена върху един камък, задъхана и с треперещи ръце след летенето, повтаряйки си отново и отново, че е успяла.

Но в какво всъщност беше успяла? Тя нямаше обувки, беше без сърф, без приятели, нямаше даже пречиствател или пакет СпагБол. Нито дом, където да се върне.

Беше съвсем сама.

— Аз съм свършена — каза тя високо.

Глас се разнесе в тъмнината:

— Толи? Това ти ли си?

Две ръце стиснаха раменете на Толи в тъмното.

— Ти успя! — Гласът беше на Давид.

За своя собствена изненада Толи не можа да проговори, но го притегли близо до себе си и зарови лице в гърдите му.

— Кой още е с теб?

Тя поклати глава.

— О! — прошушна Давид. А когато скалата затрепери над тях, прегръдката му стана още по-здрава. Ревът на автолетите бавно премина отгоре и Толи си представи как машините на извънредните претърсват всяка пукнатина в скалата в търсене на плячка.

Нима тя ги беше довела при Давид? Е, какво пък, това ще е последното й предателство.

Глухото боботене на преследвачите мина над тях още веднъж и Давид я поведе навътре в мрака по дълга и извита пътека, която ставаше все по-тъмна и все по-студена. Наоколо се възцари тишина, влажна и студена и Толи пак се сети за вагона със скелети на отдавна измрели ръждиви, затрупан сред скалите.

Застинаха смълчани и им се стори, че са стояли часове наред прегърнати, без да посмеят да заговорят, още дълго след като ревът на машините заглъхна.

Най-накрая Давид прошепна:

— Какво стана в Мъглата?

— Извънредните дойдоха тази сутрин.

— Знам. Видях ги. — Той я прегърна още по-силно. — Не можах да заспя, затова взех сърфа си и се качих високо в планината, за да посрещна изгрева. Минаха право над главата ми, двайсет автолета наведнъж прекосиха билото. После какво стана?

— Затвориха ни в заешката кошара и ни разделиха на групи. Според Крой се канят да ни върнат обратно по градовете.

— Крой, значи. Кого още видя?

— Шай, група нейни приятели. Шефа може и да е успял да се измъкне. Двамата заедно се опитахме да избягаме.

— Ами нашите?

— За тях не знам. — В този момент тя беше благодарна, че наоколо е непрогледен мрак. Страхът, който усещаше в гласа на Давид, й причиняваше достатъчно болка. Родителите му бяха създали Мъглата и знаеха тайната за операцията. Каквото и наказание да чакаше останалите мъгляни, то щеше да е стотици пъти по-страшно за тях двамата.

— Не мога да повярвам, че най-накрая това се случи — тихо каза той.

Толи трескаво търсеше някакви успокоителни думи, с които да облекчи мъката му. Но единственото, което виждаше в мрака, бе присмехулната усмивка на д-р Кейбъл.

— Ти как избяга? — попита той.

Тя протегна ръце, за да пипне той китките й, където все още бяха гривните от пластмасовите белезници.

— Освободих се от тях, покатерих се на покрива на търговския пункт и откраднах сърфа на Крой.

— Въпреки извънредния, който те е охранявал? Майка казва, че са суперчовеци. Втората операция усилва мускулите и нервната им система. Освен това са толкова страшни на вид, че повечето хора се стъписват само като ги видят за първи път. — Той я притисна още по-близо до себе си. — Но аз не трябваше да се съмнявам, че ти ще им се измъкнеш.

Толи стисна клепачи, което не беше кой знае колко по-различно от това да стои с отворени очи в пълния мрак. Прииска й се да останат така прегърнати завинаги, без да се налага да се връщат към онова, което е навън.

— Просто имах късмет.

Сама не можеше да повярва, че отново лъже. Ако още отначало му беше казала истината за себе си, мъгляните щяха да знаят какво да правят с медальона. Можеше да го завържат на някоя прелетна птица и сега д-р Кейбъл да е на път за Южна Америка, вместо да наблюдава унищожението на Мъглата от библиотеката.

Толи си даде сметка, че вече не може да му каже истината, не и сега. Давид никога повече не би й се доверил, не и след като по нейна вина беше разрушен домът и семейството му. Тя вече беше загубила Перис, Шай и новия си дом. Не би могла да понесе загубата и на Давид.

Пък и каква полза от една изповед в този момент? Давид щеше да остане сам, тя — също, точно когато имат най-голяма нужда един от друг.

Ръката му изпърха по лицето й.

— Ти продължаваш да ме изумяваш, Толи.

Тя усети, че трепери, а думите му я пронизаха като нож.

В този момент тя сключи сделка със самата себе си. Рано или късно ще трябва да каже какво е извършила, макар и против волята си. Не сега, но някой ден. Когато успее да поправи стореното и възстанови част от онова, което беше разрушила, може би тогава той би я разбрал.

— Ще ги последваме — каза тя. — Ще ги спасим.

— Кого? Моите родители ли?

— Те са дошли тук от моя град, нали така? Затова ще ги отведат обратно там. Шай и Крой също. Ще ги спасим всичките.

Давид горчиво се засмя.

— Само ние двамата ли? Срещу цяла орда извънредни?

— Те няма да ни очакват.

— Но как ще ги намерим? Никога не съм бил в град, но съм чувал, че са много големи. С повече от милион души население.

Толи си пое дълбоко въздух, припомняйки си отново първото посещение при д-р Кейбъл. Ниските, мръсно оцветени сгради в края на града отвъд зеления пръстен, сред фабриките. И един огромен безформен хълм наблизо.

— Знам къде ще ги заведат.

— Ама ти какво? — Давид се освободи от прегръдката й.

— Била съм там. В централата на „Извънредни ситуации“.

Настана минута мълчание.

— Мислех, че това е тайна. Повечето деца, които идват тук, даже не вярват, че извънредните наистина съществуват.

Тя продължи, ужасена от факта, че новата лъжа толкова лесно й дойде наум.

— Преди известно време направих един наистина гаден номер, който привлече специално внимание. — Тя отново вдигна глава срещу Давид, доволна, че не може да види доверчивото му изражение. — Промъкнах се в „Града на новите красиви“. Там живеят всички току-що оперирани и се забавляват през цялото време.

— Чувал съм за това. Там е забранено за грозни, нали?

— Да, това си е доста сериозно нарушение. Както и да е, аз носех маска и се натресох на едно парти. Те почти ме хванаха, затова свих една бънджи жилетка.

— Това пък какво е?

— Нещо като сърф, но го обличаш. Изобретено е за евакуация от горяща сграда, но новите красиви използват жилетките за забавление. Та, аз свих една жилетка, задействах противопожарната аларма и скочих от покрива. Доста народ пощуря от този номер.

— Вярно. Шай ми разказа цялата история, докато пътувахме насам и твърдеше, че ти си най-страхотната грозна на света — каза той. — Аз пък си мислех, че в града е голяма скука.

— Не си далече от истината.

— Но си се оставила да те хванат? Шай не ми каза това.

Новата лъжа се оформи в крачка, още докато говореше, но тя се опита да вмъкне в нея колкото може повече истина.

— И аз си мислех, че съм се отървала, но те са открили моя ДНК или нещо подобно. Няколко дни по-късно ме отведоха в „Извънредни ситуации“ и ме представиха на една ужасна жена. Мисля, че тя командваше там. Тогава за първи път видях извънредните.

— Наистина ли са толкова страшни отблизо?

Тя кимна в мрака.

— Те са красиви, без съмнение. Но видът им е жесток, тръпки да те побият. Първият път е най-зле. Макар че тогава само искаха да ме изплашат. Казаха, че лошо ще си изпатя, ако пак ме хванат. Или ако кажа на някого. Затова не го споменах пред Шай.

— Това обяснява много неща.

— За кое?

— За теб. Ти винаги си знаела колко опасно е тук, в Мъглата. Някак беше успяла да разбереш истинската същност на градовете, още преди родителите ми да ти кажат истината за операцията. От всички, които познавам, ти си единственият беглец, който наистина е схванал това.

Толи кимна. По-голямата част от всичко това беше истина.

— Така е.

— И въпреки това искаш да се върнеш там за моите родители и за Шай? Да рискуваш да те заловят отново? Да се изложиш на опасност да объркат мозъка ти?

В гласа й се прокрадна ридание.

— Трябва да го направя.

„Да го направя за теб.“

Давид я прегърна силно и се опита да я целуне. Наложи се тя да извърне лице, защото сълзите й най-сетне се бяха отприщили.

— Толи, ти си изумителна.