Скот Уестърфийлд
Грозните (31)

Красиви умове

— Ние сме лекари — започна Аз.

— Пластични хирурзи, за да бъдем съвсем точни — добави Мади. — Правили сме операцията стотици пъти. А когато се запознахме, аз тъкмо бях избрана в Комитета за морфологични стандарти.

Толи се ококори.

— Комитетът по красотата?

Мади се засмя при това име. Градовете правеха всичко възможно да са независими едни от други, но Комитетът по красотата беше институция със световен авторитет, която се грижеше всички красиви да изглеждат приблизително по един и същ начин. Смисълът на всичко щеше да рухне, ако хората от един град изведнъж се окажеха по-красиви от всички останали.

Подобно на повечето грозни, Толи също се блазнеше от мисълта, че един ден ще бъде в този комитет и ще взема участие в решенията как да изглежда следващото поколение. В училище много се стараеха всичко това да изглежда ужасно досадно, с всичките графики и средни стойности и определянето на мерките на съучениците ти, само като ги погледнеш в лицето.

— По същото време аз работех върху собствени изследвания в областта на анестезиологията — каза Аз. — Опитвах се да направя операцията колкото се може по-безопасна.

— По-безопасна ли? — обади се Толи.

— Все още няколко души умират годишно по време на операция — каза той.

Толи прехапа устни. Никога не беше чувала за това.

— О!

— Установих, че се получават някои усложнения при използването на анестезия по време на операцията. Нарушават се най-миниатюрните връзки в мозъка. Те са почти невидими дори с помощта на съвършена техника.

С риск да я помислят за глупава, Толи попита:

— Какви връзки?

— Обикновено това са група клетки, които не са като останалите — обясни Аз. — Нещо като рана или раково образувание, нещо, на което мястото не му е там.

— Но ти не можеш със сигурност да определиш какво точно е това — каза Давид и демонстративно извърна очи към Толи. — Лекари.

Мади не обърна внимание на думите на сина си.

— Когато Аз ми показа резултатите, започнах разследване. Местният комитет имаше милиони метрични анализи в архива си. Не онова, което се пише по учебниците и медицинските книги, а необработени данни от красиви по цял свят. Аномалията с мозъчните връзки изскачаше отвсякъде.

Толи се намръщи.

— Искате да кажете, че хората се разболяват, така ли?

— На пръв поглед не би трябвало да е така. Пък и тази аномалия не е рак, защото не се разраства и не се разпространява. Почти всички я имат и тя винаги е на едно и също място. — И Мади посочи върха на главата си.

— Малко по-наляво, скъпа — каза Аз, пускайки едно бяло кубче в чая си.

Мади му благодари и продължи:

— Най-същественото е, че хората по цял свят имат тази аномалия. Ако тя представляваше опасност за здравето, симптомите щяха да се проявят при деветдесет и девет процента от населението.

— Но тази аномалия не е по рождение, нали? — попита Толи.

— Не. Само постоперативните — искам да кажа красивите — я имат — уточни Аз. — И не се среща при нито един от грозните. От което следва, че със сигурност е резултат от операцията.

Толи неспокойно се размърда на стола си. Гадеше й се от мисълта, че в мозъка на всички има нещо странно и мистериозно.

— Открихте ли какво я причинява?

Мади въздъхна.

— В определен смисъл, да. Двамата с Аз много внимателно проучихме негативните — тези малцина красиви, при които не се появиха аномалии — и се опитахме да разберем защо се различават от останалите. Какво ги е имунизирало срещу аномалията? Изследвахме кръвната група, пола, физическите размери, нивото на интелигентност, генетичния код, но нищо от това не беше общо за всички. Те не се различаваха с нищо друго от останалите.

— Докато не открихме едно странно съвпадение — каза Аз.

— Техните професии — допълни Мади.

— Професията ли?

— Всички негативни имаха един общ професионален показател — каза Аз. — Пожарникари, охранители, лекари, политици и всички останали, които работят за „Извънредни ситуации“. Тези хора нямаха аномалия, при всички останали красиви тя се проявяваше.

— Значи поне вие сте били добре.

Аз кимна.

— Прегледахме се и се оказахме негативни.

— В противен случай сега нямаше да сме тук — тихо каза Мади.

— Какво искате да кажете?

Тогава заговори Давид.

— Аномалията не е била инцидент, Толи. Тя е част от операцията, също като скулптирането на костите и кожния пилинг. Операцията те променя и в тази посока.

— Но нали казахте, че не всички имат аномалия.

Мади кимна.

— При някои красиви аномалията или просто изчезва, или се лекува — отнася се за всички професии, при които се изисква бърза реакция, като работата в спешното отделение или гасенето на пожар. Всички онези, които се сблъскват с конфликт или опасност.

— Хората, които трябва да приемат различни предизвикателства — каза Давид.

Толи изпъшка тихо, припомняйки си пътуването насам.

— Ами рейнджърите?

Аз кимна.

— Мисля, че в моите данни имаше и няколко рейнджъри. Всичките негативни.

Толи си припомни изражението върху лицата на рейнджърите, които я спасиха. Те излъчваха несрещана увереност и сигурност, също като Давид, и бяха съвсем различни от новите красиви, на които двамата с Перис се присмиваха.

Перис…

Толи преглътна и усети в устата си горчивина, много по-силна от тази на чая. Опита се да си припомни как се държеше Перис, когато се натъкна на него на купона в „Къщата на Гарбо“. Но тогава толкова се срамуваше от собственото си лице, че не й беше останал никакъв конкретен спомен от поведението на Перис. Тогава той изглеждаше толкова променен, във всяко отношение, и изглеждаше много по-голям и зрял.

Но двамата така и не успяха да установят връзка… Все едно се беше превърнал в съвсем различен човек. Дали единствената причината за това беше, че след операцията двамата вече живееха в различни светове? Или имаше и нещо друго? Тя се опита да си представи Перис тук, в Мъглата, как работи тежък ръчен труд и сам си шие дрехите. Предишният, грозният Перис би се зарадвал на това предизвикателство. Но дали и с красивия Перис щеше да е така?

Главата й се замая, сякаш бързо се спускаше с асансьор надолу.

— Какво причинява тази аномалия? — попита тя.

— Не сме съвсем наясно — отговори Аз.

— Но имаме няколко доста сериозни теории — каза Давид.

— Само подозрения — поправи го Мади. Аз неспокойно се взираше в чая си.

— Но тези подозрения са били достатъчно силни, за да ви накарат да избягате от града — каза Толи.

— Нямахме избор — каза Мади. — Малко след нашето откритие ни посетиха от „Извънредни ситуации“. Иззеха всичките ни архиви и казаха, че ако продължим изследванията, ще ни отнемат правата. Имахме избор или да избягаме, или да забравим какво сме открили.

— А това не беше нещо, което бихме могли да забравим — каза Аз.

Толи се обърна към Давид. Седеше до майка си със сурово изражение, а чашата чай стоеше недокосната пред него. Родителите му все още не се решаваха да разкрият подозренията си. Но по всичко личеше, че той намираше тази предпазливост за излишна.

— Ти какво мислиш? — попита го тя.

— Ти знаеш как са живели ръждивите, нали? — започна той. — С всичките тези войни, престъпления и бунтове.

— Разбира се. Били са напълно откачени. Едва не са унищожили света.

— Именно това убедило хората да зарежат градовете и да се върнат сред дивата природа, да заживеят природосъобразно — изрецитира Давид. — И сега всички са щастливи, защото всички изглеждат еднакво: те са красиви. Няма повече ръждиви, няма и войни. Така ли е?

— Аха. В училище казваха, че историята е малко по-сложна, но в общи линии това е основното.

Той се усмихна сурово.

— Може и да не е толкова сложно. Може причината войните, конфликтите и противоречията да изчезнат да е в това, че няма хора, които да искат някаква промяна. Има само тълпи от усмихнати красиви и шепа управници, които ги ръководят.

Толи си спомни как пресичаше реката до „Града на новите красиви“, за да наблюдава безкрайните им забавления. Тогава двамата с Перис се хвалеха, че никога няма да се държат така идиотски, толкова повърхностно. Но когато после го видя…

— Да се превърнеш в красив не означава да се промениш само външно — каза тя.

— Така е — отговори Давид. — Това променя и начина ти на мислене.