Скот Уестърфийлд
Грозните (44)

Измъкването

— Дай ми нож. — Мади протегна ръка, без да обръща внимание на потресеното изражение на сина си.

Толи затършува в раницата. Измъкна отвътре мултифункционалния си нож и го подаде на Мади, която издърпа късото острие и отряза парче от ръкава на гащеризона си. Когато асансьорът стигна покрива, плъзгащата врата се отвори само наполовина и спря с мъчително скърцане, достигайки до вдлъбнатината, която Толи беше направила, за да влязат. Промъкнаха се един по един през отвора и тичешком стигнаха до ръба на покрива.

Толи видя сърфовете на стотина метра от тях да кръжат над ограждението, откликвайки на сигнала на нейните противоударни гривни. Сега всички аларми вече бяха задействани и пищяха неистово около тях. Ако по някакво чудо извънредните още не бяха забелязали бягството им, то явно някой от оставените без контрол сърфове беше докачил мрежата.

Толи се заоглежда, търсейки Давид. Видя го да сплита крака след групата като в полусън. Тя го хвана за рамото.

— Толкова съжалявам.

Той кимна с глава. Не на нея, нито на нещо определено наоколо.

— Не зная какво да правя, Толи.

Тя взе ръката му.

— Трябва да се измъкнем. Това е единствената ни задача в момента. Върви след майка си.

Той я погледна в очите с диво изражение.

— Добре. — Опита се да каже още нещо, но думите бяха заглушени от режещ звук, сякаш огромен нокът дращеше върху метал. Някой напираше да освободи кръглия отвор за автолети от нанолепилото и целият покрив се тресеше.

Мади, която излезе последна от асансьора, беше огънала вратата му докрай с помощта на лоста. Гласът на асансьора повтаряше непрекъснато: „Повикване за асансьор.“

До покрива обаче водеха и други изходи. Мади се обърна към Давид:

— Залепи и тези капандури, за да не могат да излязат.

Погледът му се избистри за момент и той кимна.

— Ще прибера сърфовете — каза Толи и притича към края на покрива. Щом стигна ръба, се хвърли в празното пространство, надявайки се бънджи жилетката все още да има останал някакъв заряд.

След едно премятане вече тичаше долу. Сърфовете бяха прихванали сигнала от противоударните гривни и се носеха към нея.

— Толи! Внимавай!

Тя погледна през рамо при вика на Крой. От другата страна на двора към нея се носеше отряд извънредни, извирайки от отворена врата на нивото на земята. Тичаха със свръхчовешка скорост, скъсявайки разстоянието помежду им с дълги отсечени крачки.

Сърфовете я побутнаха с носове по прасците като кучета, готови за игра. Толи скочи отгоре, олюлявайки се, с по един крак върху всяка двойка сърфове. Зачуди се дали някой някога беше управлявал четири сърфа наведнъж. Но нямаше време много да размишлява, защото най-близкият от жестоките красиви беше едва на три крачки от нея.

Толи плесна с ръце и бързо се издигна във въздуха.

Агентът от „Извънредни ситуации“ скочи с поразителна мощ и пръстите на протегнатата му нагоре ръка пернаха носа на сърфовете. От удара те се разклатиха под краката на Толи. Беше все едно да стоиш върху трамплин, когато някой току-що е скочил от него. Другият извънреден я наблюдаваше от земята, очаквайки всеки момент да падне.

Толи обаче възстанови равновесието си и се приведе напред, устремявайки се обратно към сградата. Сърфовете набраха скорост и секунда по-късно Толи скочи на покрива, побутвайки две от дъските към Крой. Той ги раздели, докато тя правеше същото с останалите два.

— Вървете — каза Мади. — И вземи това.

Тя подаде на Толи парче оранжев плат с едва видима окръжност от едната страна. Толи забеляза, че Мади беше отрязала по парче от ръкавите на всички гащеризони.

— На това парче има проследяващо устройство — каза Мади. — Хвърли го някъде, за да ги заблуди.

Толи кимна и се огледа за Давид. Той тичаше към тях със сурово изражение, стиснал празната туба лепило в едната си ръка.

— Давид… — започна тя.

— Върви! — извика Мади, без да й позволи да довърши и бутна Шай на сърфа зад нея.

— Ами, нямам противоударни гривни — каза Шай, стъпвайки неуверено на дъската. — А това не беше единственото парти тази вечер, да знаеш.

— Знам. Дръж се — каза Толи и се стрелна далече от покрива.

Двете се залюляха върху сърфа, почти изгубили равновесие. Толи обаче се закрепи и усети ръцете на Шай здраво да я държат през кръста.

— Ей, Толи! Намали малко!

— Ти само се дръж.

Толи се наклони да направи завой. Едва не й прилоша от люлеенето на дъската. Не стига, че трябваше да управлява с Шай зад гърба, ами и нейните некоординирани движения я подлудяваха.

— Не помниш ли как се балансира върху сърф?

— Разбира се, че помня! — отговори Шай. — Само малко съм загубила тренинг, Кьорчо. Пък и тая вечер имаше доста пиячка.

— Само гледай да не паднеш. Доста ще боли.

— Я чакай! Някой да те е молил да ме спасяваш?

— Не, не си ме молила. — Толи погледна надолу, докато се носеха над Града на трошливите и пресичаха зеления пояс, устремени обратно към реката. Ако Шай паднеше на земята при тази скорост, щеше да пострада много повече от обикновен удар. Просто щеше да умре.

Като бащата на Давид. Толи се замисли как ли е умрял. Дали се е опитал да се измъкне на извънредните като Шефа? Или пък д-р Кейбъл му е направила нещо? Една мисъл се загнезди в главата й и не й даваше мира: както и да е станало, това беше по нейна вина.

— Шай, ако тръгнеш да падаш, вземи и мен със себе си.

— Какво?

— Просто се дръж здраво за мен и не ме пускай, каквото и да става. Нося бънджи жилетка и противоударни гривни. Би трябвало да ни удържат. — Поне се надяваше на това. Стига жилетката да не я дръпне в една посока, а гривните — в противоположната. Или жилетката и гривните да не удържат на удвоената тежест.

— Просто ми дай гривните, глупаче.

— Нямаме време да спираме.

— Предполагам, че е така. Нашите приятели от „Извънредни“ сигурно са сърдити като оси. — И Шай се притисна още по-силно към нея.

Стигнаха почти до реката, а зад тях нямаше и следа от преследвачи. Явно нанолепилото им беше създало доста проблеми. „Извънредни ситуации“ обаче разполагаха с още автолети — трите, които видяха да излитат по-рано същата вечер, пък и охраната на града също имаше въздушен транспорт.

Толи се зачуди дали извънредните ще повикат на помощ и другите охранители, или ще запазят инцидента в тайна. Какво биха си помислили останалите за подземния затвор? Дали градските власти знаеха какво правят извънредните с мъгляните и какво бяха причинили на Аз?

Под краката й проблесна вода и при следващия завой Толи хвърли парчето оранжев плат долу. Въздушното течение го понесе плавно към реката. Тя щеше да го върне обратно към града, в противоположна на тяхната посока.

Толи и Давид се бяха уговорили да се срещнат нагоре по реката, далече отвъд руините, където преди години той беше открил пещера. Пред входа й падаше водопад, който щеше да ги предпази от топлинните сензори. Оттам можеха да отскочат до руините, за да приберат останалата част от екипировката си, а после…

После да възстановят Мъглата? Само седмината? С Шай като красив бонус. Толи си даде сметка, че не бяха планирали нищо за след тази нощ. До този момент бъдещето им изглеждаше далечно и неясно.

Е, все още не беше изключено да ги заловят всичките.

— Мислиш ли, че е истина? — извика Шай зад гърба й. — Онова, дето Мади го каза.

Толи си позволи да погледне назад към Шай. Красивото й лице изглеждаше разтревожено.

— Аз си беше съвсем наред, когато го посетих преди няколко дни — продължи Шай. — Мислех, че ще го направят красив. Не че ще го убиват.

— Не знам. — Но това едва ли беше нещо, за което Мади би излъгала. Имаше обаче надежда просто да греши.

Толи се наклони силно напред, префучавайки ниско над реката, като се опитваше да преодолее хватката на студената ръка, която стискаше сърцето й. Пръски зашибаха лицата им, когато се врязаха в мъглата над бялата вода. Шай най-после се беше закрепила стабилно на сърфа и сега се накланяше плавно на завоите.

— Ей, това го помня! — извика тя.

— Спомняш ли си изобщо нещо отпреди операцията? — опита се да надвика шума на водата Толи.

Шай приклекна зад нея, когато отново се врязаха в стена от водни пръски.

— Разбира се, глупаче.

— Ти ме мразеше. Защото ти откраднах Давид. И защото издадох Мъглата. Помниш ли?

Шай мълчеше, наоколо се чуваше единствено рева на бялата вода и свистенето на вятъра. Най-накрая се приведе към Толи и тя чу замисления й глас в ухото си.

— Знам какво имаш предвид. Но това са стари работи, които вълнуват само грозните — луда любов, ревност, желание да се опълчиш на града. Всяко дете обича такива неща. Но накрая всеки пораства.

— Значи си пораснала благодарение на операцията, така ли? Това не ти ли се струва странно?

— Не е заради операцията.

— Защо тогава?

— Зарадвах се, когато се върнах тук, Толи. Чак тогава си дадох сметка каква лудост е бил целият живот в Мъглата.

— Ами ритането и хапането?

— Трябваха ми няколко дни, докато се укротя.

— Преди или след като стана красива?

Шай отново замълча. Толи се зачуди дали можеш да убедиш някого, че има мозъчна аномалия.

После извади джипиес навигатора от джоба си. Докато стигнат координатите на пещерата им оставаше още половин час. Погледна през рамо, но не видя никакви автолети зад тях, поне засега. Ако всеки от четирите сърфа беше поел в различна посока, извънредните трябваше доста да се потрудят тази нощ.

Толи се запита колко ли грозни са видели огнения надпис в „Града на новите красиви“, колко от тях знаеха какво е Мъглата и дали вече не измислят свои истории, за да си обяснят загадъчното послание. Може би двамата с Давид бяха създали една нова легенда с тази малка диверсия.

Когато стигнаха по-спокоен участък от реката, Шай се обади.

— Ей, Толи?

— Да?

— Защо искаш да те мразя?

— Не искам да ме мразиш, Шай — въздъхна Толи. — Или пък искам, кой знае. Предадох те и сега се чувствам ужасно заради това.

— Мъглата нямаше да съществува вечно, Толи. Независимо дали ти си ни предала, или не.

— Не съм ви предала — извика Толи. — Не и нарочно. А всичко това с Давид стана случайно. Не съм искала да те наранявам.

— Разбира се. Ти просто си объркана.

— Аз ли съм объркана? — изпъшка Толи. — Ти си тази, която е…

После се отказа. Как можеше Шай да не усеща, че е била напълно променена при операцията?! И че е получила не само красиво лице, но и… красив ум. Нищо друго не би могло да обясни тази внезапна и коренна промяна — да изостави приятелите си от Мъглата заради купони и горещ душ, също както беше направил Перис преди няколко месеца.

— Ти обичаш ли го? — попита Шай.

— Давид ли? Аз, ъ… може би.

— Колко сладко.

— Това не е сладко. То е истинско!

— Тогава защо се срамуваш?

— Аз не се… — заекна Толи. За момент загуби концентрация, задната част на сърфа заора във водата и ги обля със студен душ. Шай извика и се хвана още по-здраво. Толи стисна зъби и вдигна сърфа малко по-високо.

Когато най-накрая спря да се смее, Шай си пое въздух и каза:

— Значи мислиш, че аз съм обърканата.

— Виж какво, Шай, има едно нещо, за което съм съвсем наясно. Никога не съм искала да предам Мъглата. Изнудиха ме да отида там като шпионин, а изпращането на сигнала до извънредните стана неволно, честно ти казвам. Съжалявам, Шай. Съжалявам, че разбих мечтите ти. — Толи усети, че плаче, а вятърът отнася сълзите й. Около тях бързо се мяркаха дървета.

— Радвам се, че вие двамата се върнахте в цивилизацията — тихо каза Шай, притискайки се към нея. — И никак не съжалявам за онова, което се случи. Дано това поне малко те успокои.

Толи обаче мислеше за аномалията на Шай, за онези малки ракови образувания или рани, за които приятелката й дори не подозираше. Те бяха някъде вътре в нея, променяха мислите й, притъпяваха чувствата й, прояждаха нейната истинска личност. Караха я да прости на Толи.

— Благодаря ти, Шай. Това обаче никак не ме успокоява.