Скот Уестърфийлд
Грозните (40)

Съучастници

— Ако побързаме, времето ще ни стигне.

— За какво ще ни стигне?

— Да отскочим до училището по изкуства в „Града на грозните“. Държат бънджи жилетките в сутерена. Имат цял рафт резервни.

Давид дълбоко си пое въздух.

— Добре.

— Нали не те е страх?

— Не ме е… — Той изкриви лице. — Просто не съм виждал толкова много хора накуп преди.

— Хора? Та ние не сме срещнали никого.

— Да, ама тия къщи по целия път насам… Не мога да спра да мисля за хората, които живеят в тях, натъпкани вътре като…

Толи се разсмя.

— Значи предградията ти се виждат пренаселени? Чакай да стигнем „Града на грозните“ тогава.

Поеха обратно, префучавайки над покривите с пълна скорост. Небето беше катраненочерно, но Толи вече можеше доста добре да се ориентира по звездите, за да разбере, че от зазоряването ги делят само два часа.

Стигнаха зеления пояс и полетяха обратно, откъдето бяха дошли в пълно мълчание, съсредоточени в лавирането между дърветата. Дъгата на пръстена ги отведе до Парка на Клеопатра, където Толи отново мина през колчетата за слалом в името на добрите стари времена. Старите навици пак се обадиха, когато прекосиха пътеката към нейното общежитие. За част от секундата тя се почувства така, сякаш ей сега може да направи завой, да се прокрадне през прозореца на стаята си и да си легне в леглото.

Скоро хаотично пръснатите заострени кули на училището по изкуства в „Града на грозните“ щръкнаха пред тях и Толи даде знак да спрат.

Нататък беше лесно. Сякаш бяха минали милион години, откакто двете с Шай отмъкнаха бънджи жилетката за последния си училищен номер, в който Шай скочи над главите на зайците в библиотеката. Още си спомняше къде точно се намира прозорецът, който предварително бяха набелязали за авариен изход за бягство, мръсен, забравен от всички и скрит зад декоративните храсти; оказа се, че не е заключен.

Тя поклати глава. Преди два месеца тази кражба им се виждаше толкова дръзка. По онова време акробатическият номер в библиотеката беше най-щурото нещо, за което можеха да се сетят. Сега вече си даваше сметка какво всъщност бяха тези номера: начин грозните да изпуснат парата, докато станат на шестнайсет; нищо повече от безсмислено занимание, докато неспокойната им природа бъде укротена от зрелостта и от операцията.

— Дай ми фенерчето и чакай тук.

Тя се промъкна вътре, откри рафта с резервните жилетки, грабна две от тях и беше отново навън за по-малко от десет минути. Когато се промъкна обратно през прозореца, видя широко ококорените очи на Давид срещу себе си.

— Какво? — попита тя.

— Ти просто си толкова… опитна във всичко. Толкова си уверена. А аз съм като на тръни само защото се намирам в пределите на града.

Тя се ухили.

— Това не е кой знае какво постижение. Всеки го може.

Въпреки това беше особено доволна, че успя да впечатли Давид с уменията си на крадец. През последните няколко седмици той я беше научил как да кладе огън, как да чисти риба, как да разпъва палатка и да разчита скицирана карта. Беше й приятно поне веднъж тя да бъде можещата и компетентната.

Добраха се до зеления пръстен и стигнаха реката преди още по небето да се е появила и една розова ивица. Профучаха през бялата вода и над рудната жила и зърнаха руините точно когато небето започна да се променя.

Докато се спускаха надолу, Толи попита:

— Значи го правим утре вечер, нали?

— Няма смисъл да отлагаме.

— Така е. — Всичко ги принуждаваше да действат колкото се може по-скоро. От нашествието на извънредните бяха минали повече от две седмици.

Давид се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Според теб колко извънредни ще има долу?

— Когато мен ме вкараха вътре, бяха много. Но това беше през деня. Предполагам, че и те спят като всички останали.

— Значи през нощта ще е празно.

— Съмнявам се. Но е възможно да има само няколко души охрана. — Тя не продължи. Даже един от извънредните щеше да е сериозен проблем за двама грозни. Дори изненадващо нападение не би могло да отнеме предимството на някой от жестоките красиви със свръхчовешки сила и рефлекси.

— Тогава трябва да сме сигурни, че няма да ни видят.

— Разбира се. Или пък да се надяваме, че ще имат някакво по-интересно занимание тази нощ.

Сега Толи едва се тътреше напред, изтощението надделя в мига, в който се озоваха на сигурно място далече от града; увереността й също отслабваше на всяка крачка. Бяха преминали цялото разстояние дотук, без да се замислят особено какво ги чака. Да спасиш някого от „Извънредни ситуации“ не беше просто ученически номер, като да отмъкнеш бънджи жилетка или да прекосиш реката. Това си беше сериозна работа.

И макар Крой, Шай, Мади и Аз да бяха вероятно единствените затворници в ужасните подземия, имаше опасност мъгляните да са отведени на друго място. Но дори да не беше така, Толи нямаше и най-малка представа къде точно се намират в лабиринта на кафявите зали.

— Ех, ако имаше още някой на наша страна — тихо каза тя.

Ръката на Давид стисна рамото й и я принуди да спре.

— Може пък и да има.

Тя го погледна въпросително, после проследи погледа му по посока на руините. Над върха на най-високата сграда тъкмо догаряха последните искри от няколко безопасни фойерверки.

Там имаше грозни.

— Те търсят мен — каза той.

— Какво ще правим тогава?

— Има ли друг път от тук до града? — попита той.

— Няма. Ще се върнат по това трасе.

— Тогава ще ги изчакаме.

Толи присви очи към руините. Фойерверките бяха угаснали и под първите бледи лъчи на зората, които тъкмо огряваха небосклона, не се виждаше нищо. Който и да беше там, той явно беше чакал до последната възможна минута, преди да се върне у дома.

Щом като търсеха Давид, значи тези грозни бяха потенциални бегълци. Размирници от горните класове, които не се притесняваха, че ще пропуснат закуската.

Тя се обърна към Давид.

— Значи грозните продължават да те търсят. И не само тук.

— Разбира се — отговори той. — Мълвата ще се носи още поколения напред по всички градове, независимо дали съм наблизо, или не. Сигналите с фойерверки обикновено остават без отговор, ето защо ще мине доста време, преди даже грозните, с които съм се срещал, да разберат, че ме няма. А повечето от тях дори не подозират, че Мъглата…

Гласът му пресекна и Толи побърза да хване ръката му. За миг той беше забравил, че Мъглата вече не съществува.

Двамата мълчаливо изчакаха, докато до слуха им не достигна шум от стъпки, които изкачваха скалите. По звука можеха да предположат, че са трима или повече грозни, които разговаряха шепнешком, сякаш още се страхуваха от призраците в „Ръждивите руини“.

— Гледай сега — прошепна Давид, вадейки фенерчето от джоба си. После го включи и насочи светлината отдолу към лицето си. — Мен ли търсите? — продължи с висок, заповеднически тон.

Тримата грозни се вкамениха по местата си с ококорени очи и увиснали челюсти. После момчето изпусна сърфа върху скалата и шумът ги извади от вцепенението.

— Кой си ти? — попита едно от момичетата, щом възвърна гласа си.

— Аз съм Давид.

— О! Искаш да кажеш, че си…

— Истински? — Той изключи фенерчето и се ухили. — Да, често ми задават този въпрос.

Казваха се Сузи, Ан и Декс и идваха в руините от месец. Бяха чули слуховете за Мъглата преди години, още когато един от грозните в тяхното общежитие беше избягал.

— Точно бях пристигнала в „Града на грозните“, а Хо беше последен клас. Когато изчезна, всички пощуряха да гадаят къде може да е отишъл.

— Хо? — кимна Давид. — Спомням си го. Остана при нас няколко месеца, после размисли и се върна. Сега вече трябва да е красив.

— Ама наистина ли успя? Чак до Мъглата? — попита Ан.

— Да. Аз го заведох.

— Еха! Ама наистина ли? — Ан размени въодушевени погледи с приятелите си. — И ние искаме да я видим.

Давид понечи да отговори, после утихна и отклони поглед.

— Не може — намеси се Толи. — Точно сега е невъзможно.

— И защо? — попита Декс.

Толи замълча. Истината, че Мъглата е унищожена при военна операция, беше твърде непоносима. Само няколко месеца по-рано тя не би повярвала, че нейният град е способен на това. Ако сега признаеше, че Мъглата вече я няма, мълвата щеше да се носи още поколения напред. Д-р Кейбъл щеше да е постигнала целта си, дори няколкото оцелели мъгляни да успеят някак да създадат нова общност сред дивата природа.

— Защото — започна тя — се налага от време на време Мъглата да се мести, за да остане местоположението й в тайна. Затова точно в този момент тя на практика не съществува. Всички са се пръснали, ето защо не набираме новобранци.

— Цялото селище се премества? — ахна Декс. — Еха!

Ан смръщи вежди.

— Я чакайте малко. Щом като не набирате новобранци, защо тогава сте тук?

— За да направим един номер — каза Толи. — Много сериозен. Може би вие ще ни помогнете. А когато Мъглата отново се установи някъде, вие ще сте първите, научили за това.

— Искате да ви помогнем, значи? Това нещо като посвещаване ли е? — попита Декс:

— Не — отсече Давид. — Не караме никого да прави каквото и да е било, за да дойде в Мъглата. Но двамата с Толи ще сме ви благодарни, ако ни помогнете.

— Трябва ни някой, който да отвлече вниманието — обясни Толи.

— Звучи доста забавно — каза Ан. Тя обходи с поглед останалите и те закимаха с глави.

Готови са на всичко, помисли си Толи, точно каквато беше и тя самата. Определено бяха от горните класове, най-много година по-малки от нея, но тя се изненада колко невръстни изглеждаха.

Давид гледаше Толи, очаквайки заедно с останалите продължението на нейния план. Още сега се налагаше да измисли как да отвлекат вниманието. При това трябваше да е добре премислено и достатъчно сериозно, за да предизвика извънредните и те да започнат разследване.

Нещо, което ще накара д-р Кейбъл да си извади поука.

— На първо време имаме нужда от много фойерверки.

— Няма проблем.

— Знаете как да влезете в „Града на новите красиви“, нали?

— В „Града на новите красиви“ ли? — Ан се спогледа с приятелите си. — Но нали мостовете докладват за всеки, който прекоси реката?

Толи се усмихна, доволна, че има кого да научи на един нов номер.