Скот Уестърфийлд
Грозните (4)

Заличени

Толи падна. Отново.

Този път не я заболя толкова много. В момента, в който почувства, че сърфът се изплъзва под краката й, тя се отпусна, както я беше научила Шай. Да се изтърсиш на земята не беше много по-лошо от това като малка баща ти да те хване за китките и да те завърти около себе си.

Не и ако баща ти е нечовешки изрод и се опитва да извади ръцете ти от ставите.

Но инерцията все пак трябваше де се обере по някакъв начин, както й обясни Шай. И е по-добре това да стане чрез постепенно стесняване на концентричните кръгове при летене, отколкото директно да се забиеш в някое дърво.

А дърветата бяха доста нагъсто в Парка на Клеопатра.

След няколко завъртания Толи се озова на тревата на четири крака, замаяна, но все пак цяла.

Шай кръжеше над нея, постепенно снижавайки сърфа си, като накрая го приземи толкова елегантно, сякаш това й бе вродена дарба.

— Този път беше малко по-добре.

— Само че аз не се чувствам по-добре. — Толи свали противоударната гривна и разтри китката си. Тя се беше зачервила, а пръстите трудно й се подчиняваха.

Гривната тежеше върху дланта й. Противоударната гривна трябва да има метална сърцевина, защото работеше на магнитен принцип, също както и летящият сърф. Всеки път, когато сърфът се изплъзнеше изпод краката на Толи, гривните убиваха скоростта при падане, сякаш някой добронамерен великан я хващаше във въздуха и после с люлеене постепенно я поставяше на земята.

Като я държеше за китките, разбира се. Отново.

Толи свали и другата гривна и разтърка китката си.

— Не се предавай. Почти успя.

Сърфът на Толи се приземи сам и се потри в краката й като куче, което е направило беля и се извинява. Тя кръстоса ръце и започна да масажира раменете си.

— Искаш да кажеш, че едва не се разчекнах.

— Няма такава опасност. Аз самата съм падала по-често от дъската, отколкото чаша мляко от скоростно влакче в лунапарк.

— От какво!

— Както и да е. Хайде, продължавай да тренираш.

Толи изпъшка. Болката в китката не беше единственият проблем. Коленете също я боляха от слалома при сърфирането, а влизането в завоите ставаше с такава скорост, че усещаше тялото си да тежи цял тон. Шай викаше на това „висока гравитация“, която възниквала всеки път, когато движещ се с висока скорост обект променя посоката си.

— Да сърфираш във въздуха изглежда голяма забава, все едно летиш като птица. Но иначе си е доста трудна работа.

Шай сви рамене.

— Да си птица сигурно също никак не е лесно. Как мислиш, дали им е много приятно да махат с криле по цял ден?

— Сигурно си права. Има ли шанс някога това да се промени?

— При птиците ли? Нямам представа. Но виж, при сърфирането във въздуха — със сигурност.

— Дано. — Толи отново сложи противоударните гривни и стъпи върху дъската. Тя се залюля леко, сякаш се нагаждаше според теглото й, също като дъската на кулата за скокове в басейн.

— Провери сензора на корема.

Толи докосна пръстена на пъпа си, за който Шай беше защипала малък сензор. Той указваше на сърфа къде се намира центърът на тежестта при Толи и в каква посока е извърнато тялото й. Сензорът отчиташе дори движението на коремните й мускули, които, както се оказваше, се свиваха при всеки завой. Сърфът беше достатъчно интелигентен, за да усвои постепенно движенията на тялото й. Затова колкото по-дълго сърфираше Толи, толкова по-често той щеше да се задържа под краката й.

Но и Толи трябваше да понаучи едно-друго. Шай все повтаряше, че ако не поставиш краката си на правилното място, и най-умният сърф на света не може да те предпази от падане. Цялата повърхност на сърфа беше грапава, за да се увеличи съпротивлението при триене между него и подметките на обувките, но въпреки това беше изненадващо лесно да се изхлузиш от дъската.

Сърфът беше с елипсовидна форма и диаметър приблизително наполовина на височината на Толи, черен на сребърни петна като леопард — единственото животно на земята, което тичаше с по-висока скорост от летящия сърф. Това беше първият сърф на Шай и тя се беше зарекла никога да не го рециклира. До този ден той висеше на стената над леглото й.

Толи разкърши пръсти, присви колене и постепенно се изправи върху дъската, после наклони леко тялото си напред, за да поеме ускорението.

Шай кръжеше над нея, придържайки се малко по-назад.

Дърветата започнаха да се мяркат все по-бързо и по-бързо около Толи, шибайки ръцете й с острите си вечнозелени бодлички. Сърфът не би допуснал тя да падне на нещо твърдо, но не го беше грижа за бодливите клонки.

— Протегни ръце. Дръж краката разкрачени! — извика Шай за хиляден път.

Толи напрегнато приплъзна левия крак напред. В края на парка се наклони надясно и сърфът влезе в дълъг остър завой. Тя приклекна и усети как тялото й натежава, докато обръща дъската обратно към мястото, откъдето бяха тръгнали. Сега летеше към флагчетата за слалома, привеждайки се все по-ниско, колкото повече наближаваше. Усещаше как от вятъра изпръхват устните й и как се вее вързаната й на конска опашка коса.

— Майчице — прошепна тя.

Сърфът профуча покрай първото флагче, тя рязко се наклони надясно, размаха ръце и изгуби равновесие.

— Завий! — извика Шай. Толи изви тяло, за да се задържи върху сърфа, заобикаляйки следващото флагче. Когато го подмина, тя се наклони в противоположната посока.

Но краката й бяха твърде близо един до друг. Не, не и този път! Подметките й се хлъзнаха по повърхността на дъската. „Не!“, извика тя, опита се да забие пети в сърфа и загреба въздуха с длани, загубила опорна точка. Дясната й обувка се хлъзна към ръба, докато носът й не се очерта извън дъската на фона на дърветата.

Дърветата! Тя почти лежеше на една страна, успоредно на земята. Поредното флагче изникна пред нея и бързо профуча назад. Дъската се залюля отдолу, докато тялото й се изправяше отново.

Тя беше направила завоя!

Толи се извъртя, за да погледне Шай.

— Направих го! — извика тя.

И падна.

Подведен от рязкото й обръщане, сърфът направи усилие да вземе завоя и я изтърси. Толи полежа известно време, докато спазмите в ръцете й отминат и земята спре да се върти. Този път тя със смях се беше спуснала на тревата, висейки на ударните гривни.

Шай също се смееше.

— Почти го направи! — извика тя.

— Не е вярно! Заобиколих флагчето, ти сама видя!

— Добре, де, добре! Успя — отвърна със смях Шай, слизайки до нея на тревата. — Но друг път не танцувай така дивашки във въздуха. Не е готино, Кьорчо.

Толи се изплези. През последната седмица беше разбрала, че Шай използва грозния й прякор само когато иска да я подразни. Иначе настояваше да се обръщат една към друга с истинските си имена, с което Толи бързо свикна. Всъщност това й харесваше. Никой досега не се беше обръщал към нея по име, освен родителите й Сол и Ели и още няколко надути учители.

— Както кажеш, Кльощо. Това обаче беше велико. — Толи се стовари обратно на тревата. Цялото й тяло гореше от болка, всеки мускул трепереше от изтощение. — Благодаря за урока. Летенето е най-страхотното нещо.

Шай седна близо до нея.

— Никога не омръзва да сърфираш из въздуха.

— Не съм се чувствала толкова добре, откакто… — Толи не изрече името му. Просто погледна към небето, оцветено във великолепно синьо. Съвършено небе. Бяха започнали чак късния следобед. Високо над тях няколко облака обаче започваха да порозовяват, въпреки че от залеза ги деляха часове.

— И аз така — кимна Шай — Вече ми беше писнало да се скитам постоянно сама — От колко време си сама?

Отговорът на Шай дойде незабавно.

— От два месеца и двайсет и шест дни.

Толи се слиса.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна.

По лицето на Толи се разля широка усмивка и тя отново падна по гръб върху тревата, заливайки се от смях.

— Стига, бе, ти сигурно се майтапиш. Излиза, че сме родени на една и съща дата.

— Хайде, бе.

— Точно така. Това е направо невероятно. Двете заедно ще се превърнем в красиви.

Шай замълча за миг.

— Май така излиза.

— Девети септември, нали така?

Шай кимна.

— Страхотно. Не бих понесла да загубя още един приятел. Сега вече няма да се притесняваме, че едната ще си тръгне по-рано. Нито за ден няма да се разделяме.

Шай внезапно стана сериозна и седна с изправен гръб.

— Аз така или иначе няма да го направя.

Толи примигна объркано.

— Не исках да кажа това, но…

— Но какво?

— Но когато се преобразиш, отиваш в „Града на новите красиви“.

— Е, и? На красивите им е позволено да идват тук, както ти е известно. И да пишат.

Толи изсумтя.

— Да, ама те не го правят.

— Аз бих го правила.

Шай зарея поглед през реката към спиралите на парти-кулите, гризейки усилено нокътя на палеца си.

— Аз също, Шай. Щях да идвам да те видя.

— Сигурна ли си?

— Да, честно.

Шай сви рамене и отново се отпусна на тревата, вперила поглед в облаците.

— Чудесно, но нали се сещаш, че не си първата, която обещава това.

— Да, знам.

Двете замълчаха. Облаците бавно се носеха към слънцето и въздухът постепенно захладняваше. Толи си мислеше за Перис и се опитваше да си спомни как изглеждаше той, докато все още беше Носльо. Но колкото и да се мъчеше, вече не можеше да си представи неговото грозно лице. Сякаш тези няколко минути, през които той стоеше пред нея красив, бяха заличили всички спомени от предишния им живот. Сега пред очите й беше само красивият Перис, неговите очи, неговата усмивка.

— Чудя се защо ли никога не се връщат — проговори Шай. — Не за друго, просто на посещение.

Толи мъчително преглътна.

— Защото сме грозни, Кльощо, затова.