Скот Уестърфийлд
Грозните (38)

Мади и Аз

Давид толкова бързо мина със сърфа над хребета, че Толи очакваше всеки момент да падне. Тя впи пръсти в дрехата му с все сила, благодарна, че вече има обувки с грапави подметки.

— Виж, Давид, Шефа се е съпротивлявал, затова са го убили.

— Родителите ми също биха се съпротивлявали.

Тя прехапа устни и съсредоточи цялото си внимание върху това да се закрепи на сърфа. Когато стигнаха последната отсечка от трасето към къщата на родителите му, Давид скочи от дъската и се втурна надолу по склона.

Толи си даде сметка, че сърфът все още не е напълно зареден и се забави, за да го разгъне, преди да последва Давид; пък и нямаше никакво желание да разбере какво са направили извънредните с Мади и Аз. Но мисълта, че Давид ще е сам, когато открие родителите си, я накара да хукне след него.

Отне й няколко дълги минути, докато открие пътеката в гъсталака. Преди две нощи дойдоха тук по мръкнало и от друга посока. Напрягаше се да чуе Давид, но до слуха й не стигна нито звук. После вятърът смени посоката си и тя подуши дима, довян през гората.

Никак не е било лесно да се изгори такава къща.

Изсечени в планината, каменните стени и покривът не бяха богата храна за огъня. Явно нападателите бяха хвърлили някакво запалително вещество вътре. Прозорците зееха избити, а стъклата — пръснати върху тревата отпред; от вратата не беше останало нищо, освен няколко обгорели дъски, които се люлееха на пантите под напора на вятъра.

Давид стоеше на прага, неспособен да премине през него.

— Стой тук — каза Толи.

После прекрачи навътре и вдигнатата от вятъра пепел я заслепи отначало. Утринните лъчи на слънцето падаха косо, осветявайки носещи се във въздуха обгорели парчета хартия. Те се завъртяха около Толи, образувайки малки спираловидни галактики при преминаването й.

Дъските на овъгленото дюшеме се разпадаха под стъпките й, оголвайки скалата под тях. Някои от вещите обаче бяха оцелели при пожара. Помнеше мраморната статуя от първото си идване тук, а единият от килимите на стената висеше непокътнат, като омагьосан. Няколко чашки продължаваха да се белеят в дневната на фона на обгорелите мебели. Толи взе една от тях и разсъди, че щом те бяха оцелели при пожара, тогава едно човешко тяло би оставило много повече следи.

Толи преглътна сухо. Ако родителите на Давид са били тук, тогава нямаше да е трудно да открият останките им.

Още по-навътре в къщата, в малката кухня, висяха тенджери и тигани градска направа, окачени на тавана, а под саждите на места още проблясваше лъскавата им повърхност. Когато Толи зърна торбичка брашно и няколко сушени плодове, празният й стомах изръмжа одобрително.

Спалнята беше последната.

Каменният таван беше нисък и скосен, боята му — почерняла и напукана от вилнеещия пожар. Толи почувства жегата, която все още се надигаше от останките на леглото, натъпкания със слама дюшек и дебелите юргани, истинско пиршество за огъня.

Но Мади и Аз не бяха и тук. В стаята нямаше нищо, което да напомня човешки останки. Толи въздъхна с облекчение и тръгна обратно към изхода, проверявайки отново всяка стая.

Когато отново излезе на дневна светлина, поклати глава.

— Или извънредните са ги отвели, или са успели да избягат.

Давид кимна и я избута, за да влезе в къщата. Толи падна на земята и се закашля, дробовете й най-накрая бяха реагирали на дима и пепелта, които беше вдишала. Чак сега си даде сметка, че дланите и ръцете й са почернели от сажди.

Когато Давид се появи отново, държеше дълъг нож.

— Подай ми ръцете си.

— Какво?

— Заради белезниците, не мога да ги понасям.

Тя кимна и протегна ръцете. Той внимателно пъхна острието между плътта и пластмасата, прокарвайки го напред-назад, за да среже белезниците.

Минута по-късно ядосано захвърли ножа.

— Така не става.

Толи огледа ръцете си отблизо. По белезниците почти нямаше останала следа. Не беше видяла как извънредните отключват белезниците зад гърба й, но това не им отне повече от секунда. Очевидно бяха използвали някакво специално вещество.

— Сигурно са направени от някакво синтетично вещество, използвано при летателните апарати — каза тя. — Понякога е по-здраво и от стомана.

Давид смръщи вежди.

— Тогава как ги раздели?

Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Не можеше да му каже, че извънредните сами са я освободили.

— И защо имаш по един чифт белезници на всяка ръка?

Тя безмълвно погледна ръцете си, припомняйки си, че най-напред я бяха вързали, когато я заловиха, и втори път — при д-р Кейбъл, преди да я пратят за медальона.

— Нямам представа — успя да промълви Толи. — Предполагам, че са ни слагали по два чифта за по-сигурно. Но не беше трудно да се освободя. Прерязах ги о една остра скала.

— Не може да бъде. — Давид недоумяващо гледаше ножа. — Татко винаги е казвал, че това е най-полезното нещо, което е донесъл от града. Направен е от високотехнологична сплав и е излят като едно цяло парче.

Тя вдигна рамене.

— Може частта, която съединява двете гривни на белезниците, да е направена от различен материал.

Той поклати глава, все още резервиран към нейната версия. Накрая вдигна рамене.

— Е, явно се налага да ги търпим. Едно е сигурно обаче — родителите ми не са избягали.

— Откъде си сигурен?

Той й посочи ножа.

— Ако са били предупредени за нападението, татко никога не би тръгнал без него. Очевидно извънредните са ги изненадали.

— Съжалявам, Давид.

— Дано поне са живи. — Той я погледна и тя усети, че паниката в очите му се е разсеяна. — Е, Толи, все още ли искаш да ги последваш?

— Разбира се.

Давид се усмихна.

— Добре тогава. — Той седна край нея, погледна към къщата и поклати глава. — Странно. Мама винаги ме е предупреждавала, че това все някога ще се случи. Докато растях, непрекъснато се опитваха да ме подготвят за този момент. Дълго време им вярвах. Накрая обаче започнах да се съмнявам. Реших, че може би родителите ми си падат малко нещо параноици. А може и „Извънредни ситуации“ изобщо да не съществуват, както обикновено казваха бегълците.

Толи само кимна мълчаливо, защото се страхуваше, че гласът й ще й изневери.

— А сега, когато това наистина се случи, ми изглежда още по-нереално.

— Съжалявам, Давид. — Той дори не подозираше колко силно съжалява тя. Чувството за вина щеше да я измъчва, докато поне не спаси родителите му. — Не се тревожи, ние ще ги открием.

— Преди това трябва да се отбием на едно място.

— Къде?

— Както ти казах, моите родители са били готови за днешните събития, още откакто са основали Мъглата. И са се подготвили.

— За да са сигурни, че ще оцелееш — каза тя, докосвайки меката кожа на ръчно ушития му ръкав.

Той се усмихна и изтри с пръст саждите от едната й буза.

— Направили са много повече от това. Ела с мен.

В една пещера близо до къщата, чийто отвор беше толкова тесен, та Толи трябваше да се промъкне вътре лазейки по корем, Давид й показа таен склад с екипировка, който родителите му бяха зареждали цели двайсет години.

Вътре имаше пречистватели за вода, джипиес навигатори, дрехи от леки интелигентни материи, спални чували — истинско находище на вещи от първа необходимост по стандартите на мъгляните. Четирите сърфа бяха с остарял дизайн, но притежаваха всички предимства на този, който д-р Кейбъл й даде за пътуването до Мъглата, окомплектовани с по чифт резервни сензори за корема, пломбирани срещу мръсотията. Всичко беше с отлично качество.

— Я гледай, май наистина са планирали всичко отрано.

— Винаги са го правели. — Той вдигна едно фенерче и провери силата на лъча срещу каменната стена. — Всеки път, когато идвах тук да проверя оборудването, си представях този момент. Милиони пъти съм премислял какво точно ще ми е необходимо. Толкова често съм си го представял, че нямаше как да не се случи.

— Вината не е твоя, Давид.

— Само ако бях тук…

— Сега щеше да си в автолета на извънредните с белезници на ръцете и без никакъв шанс да спасиш когото и да било.

— Да, вместо това съм тук. — Той я погледна. — Добре поне, че и ти си с мен. Ти си онова, което никога не съм си представял. Един неочакван съюзник.

Тя се опита да се усмихне.

Той измъкна отнякъде голяма непромокаема торба.

— Умирам от глад.

Толи кимна и главата й се замая за миг. Не беше слагала нищо в уста от вечерята преди два дни.

Давид започна да тършува из торбата.

— Пълно е с разтворима храна. Чакай да видя: Къри Нудс, ВегиОриз, ПадТай… Някакви предпочитания?

Толи си пое дълбоко въздух. Отново беше сред дивата природа.

— Всичко друго, освен СпагБол.

Толи и Давид тръгнаха по залез.

Всеки от тях караше по два сърфа. Събрани един върху друг като сандвич, чифт сърфове поемаха двойно повече товар, по-голямата част от който беше събрана в дисагите отдолу. Взеха всичко полезно, което успяха да открият, заедно със списанията, спасени от Шефа. Каквото и да се случеше занапред, вече нямаше смисъл да се връщат в Мъглата.

Толи внимателно пое по реката, която се спускаше от планината, защото тежкият товар се люлееше отдолу като топка на верига, вързана за глезените й. Добре поне, че пак носеше противоударни гривни.

Пътуването им щеше да е по съвсем различен маршрут от пътя, по който доведоха Толи в Мъглата. Старото трасе беше направено с идеята да може лесно да се следва и включваше даже полет с хеликоптера на рейнджърите. Сега нямаше да е толкова директно. С този тежък товар Толи и Давид нямаше да могат да направят и крачка пеша. Затова всеки сантиметър от маршрута им трябваше да минава над богата на метал територия, или над река, независимо колко голямо отклонение ще им се наложи да направят заради това. Пък и след нападението се налагаше да се държат далече от градовете.

За щастие Давид беше изминавал разстоянието до нейния град и обратно десетки пъти, сам, или в компанията на неопитни грозни. Той познаваше добре реките и железопътните линии, руините и естествените рудни жили и беше измислил десетина аварийни маршрута за бягство, в случай че е преследван от градските власти.

— Десет дни — обяви той, когато тръгнаха. — В случай че пътуваме по цяла нощ и почиваме денем.

— Звучи добре — каза Толи, но се запита дали ще успеят да стигнат навреме, за да спасят поне някого от операцията.

Около полунощ през първото денонощие от пътуването изоставиха потока, който водеше надолу към голия хълм, и полетяха над пресъхнало речно корито през полетата с бели цветя. Този път ги отведе до началото на обширна пустиня.

— Как ще преминем от тук?

Давид й посочи тъмните силуети над пясъка, чиято редица се губеше в далечината.

— Това някога са били кули, свързани помежду си със стоманени жици.

— За какво са служели?

— Пренасяли са електричество от вятърните турбини тук до онези в старите градове.

Толи смръщи вежди.

— Не знаех, че ръждивите са използвали силата на вятъра.

— Не всички са били луди. Само повечето от тях. — Той вдигна рамене. — Сигурно си спомняш, че ние произлизаме главно от ръждивите и все още използваме техните базови технологии. Значи все някои от тях са имали добри идеи.

Жиците все още стояха заровени в земята, съхранени благодарение на подвижните пясъци и почти пълната липса на валежи. На места обаче бяха прекъснати или ръждясали, затова Толи и Давид трябваше да се придвижват много внимателно, без да откъсват очи от металните детектори на сърфовете. Ако на пътя им се изпречеше дупка, с този товар не можеха да я прескочат, затова щяха да опънат дългата жица, която Давид носеше, а после да преведат по нея сърфовете като упорити мулета през някой тесен мост.

Толи никога досега не беше виждала истинска пустиня. В училище им преподаваха, че някога пустините са били пълни с живот, но тази напълно отговаряше на нейните детски представи — безлични могили, прострени една след друга чак до хоризонта. Тук нищо друго не се движеше, освен пясъчните змии, родени от вятъра.

Тя знаеше само името на най-голямата пустиня на континента.

— Това Мохаве ли е?

Давид поклати глава.

— Тази не е толкова голяма и не е естествено създадена. Стоим на място, откъдето са тръгнали белите плевели.

Толи подсвирна учудено. Пясъчната пустош изглеждаше безкрайна.

— Ама че бедствие.

— След като растенията са били изместени от орхидеите, вече не е имало какво да задържи плодородната почва. Вятърът я е отнесъл и е останал само пясък.

— Някога тук ще има ли нещо друго, освен пустиня?

— Сигурно, след около хиляда години. Дотогава все някой може да открие начин да спре плевелите. Иначе процесът постоянно ще се повтаря.

Стигнаха един от градовете на ръждивите призори, купчина незабележителни сгради, заседнали в пясъчното море.

Пустинята беше завоювала това място в продължение на векове, дюните й се стичаха като вода по улиците, затова пък сградите бяха много по-запазени в сравнение с тези от другите градове на ръждивите, чиито руини Толи беше виждала. Пясъкът оглаждаше ъглите, но пък не поглъщаше така ненаситно като дъждовете и растителността.

Никой от двамата не беше още уморен, но въпреки това не можеха да продължат през деня; в пустинята нямаше никакво прикритие от слънцето, нито от нажежения въздух. Направиха си бивак на втория етаж на малка фабрика, чийто покрив беше почти напълно запазен. Около тях мълчаливо стояха древни машини, всяка с размерите на автолет.

— Какво е било това място? — попита Толи.

— Мисля, че тук са правели вестници — отговори Давид. — Нещо като книги, но всеки ден изхвърляш стария и получаваш нов.

— Сигурно се шегуваш.

— Никак даже. А ти си мислеше, че ние в Мъглата унищожаваме дърветата!

Толи откри огряно от слънцето място под една дупка в покрива и разпъна сърфовете да се заредят. През това време Давид извади два пакета ЯйчеСал.

— Тази нощ ще успеем ли да прекосим пустинята? — попита тя, наблюдавайки как Давид грижливо изцежда последните капки бутилирана вода в пречиствателя.

— Няма проблем, ще стигнем следващата река преди полунощ.

Толи си спомни нещо, което Шай беше казала преди много време, още когато за първи път й показа своята екипировка за оцеляване.

— Наистина ли можеш да пикаеш в пречиствателя? И после да пиеш от него?

— Да, аз съм го правил.

Толи смръщи лице и се загледа през прозореца.

— Добре, де, не трябваше да питам.

Той се приближи с тих смях до нея и сложи ръце на раменете й.

— Не е за вярване на какво са способни хората, за да оцелеят — каза.

Тя въздъхна.

— Да, знам.

Прозорецът гледаше към една глуха уличка, отчасти запазена от нашествието на пустинята. Няколко изгорели наземни коли стояха заровени наполовина в пясъка, а черните им скелети се открояваха върху белотата му.

Толи разтърка китките си под гривните на белезниците, които още стояха на ръцете й.

— Няма съмнение, че ръждивите са искали да се спасят от нещо. Във всички руини колите са струпани на едно място, очевидно опитвайки се да напуснат града. Но така и не са успели.

— Някои са оцелели. Но не в колите.

Толи се облегна на него и почувства успокояващата топлина на тялото му. Още доста часове щяха да са нужни на слънцето, преди да прогони нощния студ в пустинята.

— Странно. В училище почти нищо не ни обясниха за това как е станало всичко — какво е довело до последната паника, когато светът на ръждивите се е разпаднал. Просто свиваха рамене и казваха, че грешките постепенно са се трупали, докато накрая всичко не се срутило като къща от карти за игра.

— Това е само част от истината. Шефа имаше няколко стари книги по въпроса.

— Какво пишеше в тях?

— Ами, ръждивите наистина са живели вкъщи от карти, но някой здравата ги е раздрусал. Така и не се е разбрало кой. Може да е било тяхно оръжие, излязло от контрол. Може да са били хората на някоя бедна страна, отхвърлили управлението на ръждивите. Може да е станало и случайно, като цветята, или пък някой самотен учен е решил да обърка всичко.

— Но какво точно е станало?

— Изпуснали са някакъв вирус, който обаче не е навредил на хората. Поразил е петрола.

— Нефтът се е заразил?

Той кимна.

— Нефтът е органична материя, получена от стари растения, динозаври и други древни организми. Някой създал бактерия, която се храни с нефт. Спорите й се разпространявали във въздуха и когато попаднели в петрола, суров или обработен, се развивали. Нещо като плесен, което променя химическия състав на нефта. Виждала ли си някога фосфор?

— Това е химичен елемент, нали?

— Да. Той се запалва, когато влезе в контакт с въздуха.

Толи кимна. Спомни си часовете по химия, как носеха предпазни маски, докато изучаваха фосфора, и колко се забавляваха, обсъждайки какви номера могат да се погодят с негова помощ. На никого обаче не му мина през ум да направи номер, който да причини нечия смърт.

— Бактерията правела петрола нестабилен като фосфора. Той избухвал при контакт с кислород. По време на горенето спорите се отделяли заедно с дима и се разнасяли от вятъра. Докато не попаднели в следващата кола, самолет или нефтен кладенец и не започнели да растат отново.

— Еха! А те са използвали петрол навсякъде, нали?

Давид кимна.

— Както и в тези коли долу. Сигурно са били заразени, докато са се опитвали да избягат от града.

— Защо просто не са тръгнали пеша?

— Поради глупост, предполагам.

Толи потръпна отново, този път обаче не от студ. Беше й трудно да мисли за ръждивите като за реални хора, приемаше ги по-скоро като някаква идиотска, опасна и донякъде смешна историческа сила. Но там долу имаше и човешки същества, независимо какво беше останало от тях след двеста години, които все още седяха в овъглените си коли и се опитваха да избегнат съдбата си.

— Чудя се защо ли не са ни говорили за това в часовете по история. Обикновено много обичат примери, в които ръждивите изглеждат направо жалки.

Давид сниши глас.

— Може би не са искали да се досетиш, че всяка цивилизация си има слаба страна. Винаги съществува нещо, от което сме зависими. И ако някой ни го отнеме, от нас остава само странна случка в часа по история.

— Това не се отнася за нас — каза тя. — Възстановима енергия, неизчерпаеми източници, регулиран прираст на населението.

Двата пречиствателя записукаха и Давид отиде да ги донесе.

— Не е задължително да е свързано с икономиката — продължи той, връщайки се с храната. — Нашата слабост може да бъде и една идея.

Тя се обърна към него да вземе своята ЯйчеСал, поемайки топлината й с шепите си, и забеляза колко е сериозен.

— Ти за това ли мислеше през всичките години, докато си представяше как Мъглата може да бъде завладяна? Питал ли си се какво може да превърне днешните градове в история?

Той се засмя и пъхна огромна хапка в устата си.

— Това ми става все по-ясно от ден на ден.