Скот Уестърфийлд
Грозните (32)

Изгарянето на мостовете

Останаха до късно през нощта, разговаряйки с Аз и Мади за техните разкрития, за бягството им сред дивата природа и основаването на Мъглата. Най-накрая Толи се престраши да зададе въпроса, който занимаваше ума й още откакто се запозна с тях.

— А как двамата сами върнахте предишния си вид? Искам да кажа, били сте красиви, а сега…

— Сега сме грозни, така ли? — усмихна се Аз. — Това беше лесно. Ние сме специалисти, що се отнася до физическата част на операцията. Когато хирургът оформя красивото лице, той използва специален вид интелигентни импланти, за да скулптира костната структура. Когато превръщаме новите красиви в красиви от втора или трета степен, ние добавяме високореактивен химикал към тези импланти и те стават меки като восък.

— Ъф! — гнусливо извика Толи, представяйки си как лицето й внезапно омеква, за да може да се огъне в различна форма.

— При всекидневно добавяне на определени дози от този високореактивен химикал, имплантите постепенно се разтварят и се абсорбират от тялото. А лицето връща първоначалния си вид. В по-голяма или в по-малка степен.

Толи вдигна вежди въпросително.

— В по-голяма или в по-малка степен?

— Можем само приблизително да определим зоните, където костта е била изпилена. А и не ни е по силите да правим генерални промени, като да променим височината на някого, без да прибегнем до операция. Двамата с Мади запазихме всички предимства на операцията, които не касаят козметичните промени: здрави зъби, идеално зрение, устойчивост на болести и зарази. Но пък на външен вид сме доста близко до това, което бяхме преди операцията. Поне що се отнася до тлъстините, които бяха изсмукали — той се потупа по корема, — те доста бързо се възстановяват.

— Но защо е всичко това? Защо искате да бъдете грозни? Вие сте лекари, значи всичко в мозъка ви е наред, нали така?

— Главите ни са съвсем наред — отговори Мади, — но ние искахме да поставим началото на едно общество от хора, които нямат тази мозъчна аномалия, хора без „красив ум“. Това беше единственият начин да установим какво е действието на аномалията върху човек. И единственият път да го постигнем беше да съберем група грозни. Млади хора, избягали от градовете.

Толи кимна.

— Ето защо е било важно и вие да станете отново грозни. В противен случай никой не би ви се доверил.

— Ние усъвършенствахме високореактивния химикал и създадохме дневна доза под формата на хапче. За няколко месеца върнахме предишните си лица. — Мади погледна съпруга си с блеснали очи. — Беше очарователен процес.

— Сигурно е било така — каза Толи. — Ами аномалията. Можете ли да създадете хапче, което да я лекува?

Двамата се умълчаха за известно време, после Мади поклати глава.

— Не успяхме да открием никакво решение до появата на „Извънредни ситуации“. Двамата с Аз не сме мозъчни специалисти. Работим по този въпрос вече двадесет години, но без успех. Но тук, в Мъглата, видяхме каква е разликата, ако останеш грозен.

— Аз също я забелязах — каза Толи, замисляйки се за разликата между Перис и Давид.

Аз учудено повдигна вежди.

— Значи схващаш доста бързо.

— Но ние знаем, че има лек — обади се Давид.

— Какъв е той?

— Трябва да има — поправи го Мади. — Данните, които бяхме събрали, сочеха, че след първата операция всички имат такава аномалия. Но когато започнат работа на място, където си изправен всеки ден пред някакво предизвикателство, властите ги лекуват по някакъв начин. Премахват я тайно, възможно е и с хапче, като имплантите, и мозъкът започва да функционира нормално. Сигурно съществува някакъв прост начин за лечение.

— И ние ще го открием един ден — тихо каза Давид.

— Не разполагаме с необходимото оборудване — каза Мади с въздишка. — Дори нямаме красив обект, за да го изучаваме.

— Чакайте малко — прекъсна я Толи. — Живели сте в град, пълен само с красиви хора. Когато сте станали лекари, вашата аномалия е била премахната. Не почувствахте ли промяната?

Мади сви рамене.

— Разбира се, че я усетихме. Изучавахме как работи човешкото тяло и как да поемем огромната отговорност по спасяването на човешки живот. Но не приехме това като промяна в мозъчната ни дейност, а като порастване и помъдряване.

— Ами когато наблюдавахте останалите хора около себе си, как не забелязахте, че те са… мозъчно увредени?

Аз се усмихна.

— Нямахме много възможности да се сравняваме с останалите граждани, а само с неколцина наши колеги, които изглеждаха по-различни от другите. По-ангажирани. Но това не беше кой знае каква изненада. Историята свидетелства, че мнозинството хора винаги са били стадо. Преди да дойде времето на операцията е имало войни, масова омраза и прочистване. Тази аномалия не ни прави много по-различни от човешката природа в Ръждивата ера. Просто сме малко по-лесни… за управляване.

— Сега е нормално да имаш такава аномалия — каза Мади. — Ние всички сме се приспособили към действието й.

Толи си пое дълбоко въздух, припомняйки си посещението на Сол и Ели. Бяха толкова самоуверени и в същото време толкова несведущи. Но те винаги са си били такива, разумни и уверени, но и толкова незаинтересувани, далечни на който и да е проблем в живота на грозните, на реалния живот, с който Толи се беше сблъскала. Дали това беше причинено от аномалията на „красивия ум“? Толи винаги си мислеше, че именно такива се очаква да са родителите.

По същата причина новоизлюпените красиви се очакваше да са повърхностни и заети единствено със собствената си персона. Когато беше грозен, Перис им се подиграваше, но едва дочака мига да се присъедини към техните забавления. Нямаше изключения от това правило. Тогава как можеше да се каже до каква степен за това влияе операцията и до каква степен хората просто приемат нещата такива, каквито са?

Решението беше да се създаде един съвършено нов свят, като този, който Мади и Аз бяха построили.

Толи се зачуди кое е било първо — операцията, или аномалията. Дали операцията не беше просто примамка, за да легнат всички под ножа? Или пък аномалията беше последният щрих от това да си красив? Може би логиката в последователността беше, че щом като всички изглеждат еднакво, те трябва и да мислят еднакво.

Тя се облегна назад в стола си. Очите й бяха замъглени и стомахът я свиваше всеки път, когато се сетеше за Перис, за родителите си или за всеки красив, когото някога беше срещала. Колко по-различни бяха те, запита се тя. Какво е чувството да си красив? Какво се криеше зад тези огромни очи и изящни черти?

— Изглеждаш уморена — каза Давид.

Тя леко се засмя. Сякаш бяха минали седмици, откакто двамата с него дойдоха тук. Един неколкочасов разговор беше преобърнал нейния свят.

— Може би малко.

— Май е време да вървим, мамо.

— Разбира се, Давид. Късно е, пък и Толи има много неща, които да премисли.

Мади и Аз се изправиха, а Давид помогна на Толи да стане от стола. Тя замаяно се сбогува с тях и вътрешно потръпна, когато разпозна изражението върху старите им и грозни лица — те изпитваха съжаление към нея. Бяха тъжни, че е трябвало да научи истината по този начин, тъжни, че именно те трябваше да й я кажат. За двайсет години двамата може би някак бяха свикнали с този факт, но все още си даваха сметка колко ужасно е да го научиш.

Деветдесет и девет процента от човечеството имаше аномалия в мозъка и само няколко души в целия свят знаеха каква точно представлява тя.

— Сега разбираш ли защо исках да се запознаеш с родителите ми?

— Да, мисля, че да.

Толи и Давид отново бяха навън, в мрака, и изкачваха склона обратно към Мъглата, а небето сега беше обсипано със звезди, защото луната вече я нямаше.

— А можеше да се върнеш в града, преди да си разбрала всичко.

Толи потрепери при мисълта колко пъти е била на крачка от това. В библиотеката беше отворила сърцето на медальона, поднасяйки го почти пред очите си. Ако беше довършила, извънредните щяха да са пристигнали след няколко часа.

— Не бих могъл да го понеса — каза Давид.

— Но все пак някои грозни са се върнали обратно, нали?

— Разбира се. Накрая се отегчаваха да живеят като на къмпинг, а ние не можем да ги принудим да останат.

— Оставил си ги да си тръгнат? Без дори да разберат какво означава операцията?

Давид спря и стисна рамото на Толи, по лицето му се четеше страдание.

— Ние също не знаем. А каква е ползата да разправяме на всеки за подозренията си? Повечето от тях не биха ни повярвали, но останалите ще се върнат в града, за да спасят приятелите си. Накрая градовете ще разберат за нашите обвинения и ще направят всичко по силите си, за да ни заловят.

„Те вече го правят“, каза си Толи. Запита се колко ли още шпиони бяха изнудили извънредните, за да тръгнат да търсят Мъглата, колко често техните пратеници са били на крачка от откритието. Искаше й се да каже на Давид какво, ги чака, но как да го направи? Не можеше да му обясни, че е дошла тук като съгледвач, защото тогава той вече никога нямаше да й се довери.

Тя въздъхна. Това би бил идеалният начин да излезе от триъгълника между тях двамата и Шай.

— Не изглеждаш никак щастлива.

Толи се опита да се усмихне. Давид беше споделил най-голямата си тайна с нея; трябваше да отвърне на жеста му и да сподели своята с него. Но не беше достатъчно смела да изрече думите.

— Просто това беше една много дълга нощ, нищо повече.

Той й се усмихна в отговор.

— Не се притеснявай, няма да трае вечно.

Толи се зачуди колко ли още остава до утрото. След няколко часа щеше да закусва редом с Шай, Крой и останалите, които за малко не предаде, които за малко не обрече на операция. Тя потръпна при тази мисъл.

— Хей! — Давид повдигна брадичката й с ръка. — Справи се чудесно тази нощ. Мисля, че родителите ми са много впечатлени.

— Ъ? От мен ли?

— Разбира се, Толи. Ти веднага разбра какво означава всичко това. Повечето хора отказват да повярват отначало. Започват да твърдят, че властите не може да са толкова жестоки.

Тя мрачно се усмихна.

— Не се притеснявай, аз повярвах.

— Именно. Виждал съм много градски деца, които идват тук. Ти си съвсем различна от тях. Ти можеш ясно да видиш света, въпреки че си израсла в нездрава среда. Ето защо трябваше да ти кажа. Ето защо…

Толи го погледна в очите и видя, че лицето му отново сияе — това предизвика у нея същото красиво чувство, каквото беше породило и преди.

— Ето защо ти си красива, Толи.

Думите му я замаяха за миг, също както я зашеметяваха очите на новите красиви.

— Аз?

— Да.

Тя се разсмя и тръсна глава, за да се съвземе.

— Красива; с тия мои тънки устни и очи, които са твърде близо едно до друго ли?

— Толи…

— С тая къдрава коса и сплескан нос?

— Не говори така. — Пръстите му се плъзнаха по бузите й, по белезите от одраскано, които почти бяха заздравели, и изпърхаха надолу по устните. Тя знаеше колко са загрубели пръстите му, грапави и твърди като дърво, но ласката им беше мека и нежна.

— Това е най-страшното нещо, което са ти причинили, причинили са го на всеки от вас. Каквито и да са последиците от тази аномалия, най-страшната щета ви е нанесена още преди да се вдигне скалпелът: мозъците на всички ви са промити, за да повярвате, че сте грозни.

— Ние наистина сме грозни. Всичките.

— Значи мислиш, че и аз съм грозен?

Тя отклони очи.

— Това е безсмислен въпрос. Тук не става дума за определена личност.

— Напротив, Толи. Точно така е.

— Искам да кажа, че никой не може наистина да е… нали разбираш, биологически. Има определени неща, които всички ние…-. — Думите я задавиха. — Ти наистина ли мислиш, че съм красива?

— Да.

— По-красива от Шай?

И двамата замълчаха с отворена уста. Въпросът се изплъзна на Толи още преди да е помислила. Как успя да изтърси нещо толкова ужасно?

— Съжалявам.

Давид сви рамене и се извърна.

— Това беше честен въпрос. Да, така мисля.

— За кое?

— Мисля, че си по-красива от Шай. — Той го каза така делнично, сякаш говореше за времето.

Толи затвори очи, умората от целия изминал ден изведнъж се стовари отгоре й. Пред очите й се появи лицето на Шай — твърде слабо, с твърде раздалечени очи — и едно ужасяващо чувство взе да расте в нея. Топлотата, която изпитваше към Давид, беше унищожена от това ново чувство.

Всеки ден от живота си досега тя беше обиждана и нагрубявана от останалите грозни и на свой ред ги обиждаше и нагрубяваше. Шишко, Свински очи, Кокалестата, Тумбака, Откачалката — грозните се наричаха един друг с всички тези имена, пламенно и без всякакви задръжки. Но взаимно, без никакво изключение, така че на никого да не му е спестен и последният недостатък по рождение. И никой да не се почувства дори малко по-красив, привилегирован поради случаен каприз на гените. Ето защо най-напред правеха всички красиви.

Това не беше честно.

— Не го казвай, моля те.

— Ти ме попита.

Тя отвори очи.

— Но това е ужасно! Така не е правилно!

— Чуй, Толи, не това е най-важното за мен. Това, което е вътре в теб, има много по-голямо значение.

— Но ти най-напред виждаш лицето ми. Реагираш на симетрията в чертите му, на цвета на кожата, на формата на очите. И решаваш каква съм аз отвътре в зависимост от тази си реакция. Така си програмиран!

— Аз не съм програмиран. Аз не съм израсъл в града.

— Това не е въпрос на култура, а на еволюция.

Той сви рамене примирено, но в гласа му се усещаше гняв.

— Може и така да е. — После се засмя уморено. — Но знаеш ли какво най-напред ме накара да се вгледам по-внимателно в теб?

Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.

— Какво?

— Драскотините по лицето ти.

Тя примигна объркано.

— Кое!

— Тези драскотини. — И той отново нежно докосна бузата й.

Тя се разтърси като от токов удар при допира на пръстите му.

— Това са глупости. Несъвършената кожа е знак за лоша имунна система.

Давид се разсмя.

— Те бяха знак, че си преживяла приключение, Толи, че си открила път през дивото, за да стигнеш дотук. За мен те бяха знак, че имаш хубава история за разказване.

Гневът й се стопи.

— Хубава история ли? — Тя тръсна глава и усети, че в нея се надига смях. — Всъщност изподрах лицето си още докато бях в града, летях със сърфа в един гъсталак. С голяма скорост. Голямо приключение, а?

— Това също е история. Ти си готова да поемаш рискове, това си помислих още първия път, когато те видях. — Пръстите му усукаха един кичур от косата й. — И продължаваш да поемаш рискове.

— Сигурно е така. — Да стои в мрака заедно с Давид също си беше рисковано, защото знаеше, че вече нищо няма да е като преди. А той продължаваше да я гледа с красивия поглед.

Може пък наистина да е способен да вижда отвъд грозното й лице. Може би онова, което е вътре в нея, да е по-важно за него от всичко останало.

Толи стъпи върху един камък колкото юмрук на пътеката и едва се закрепи отгоре. Сега вече очите й бяха на нивото на неговите.

Тя преглътна мъчително.

— Наистина ли мислиш, че съм красива?

— Да. Всичко онова, което правиш и което мислиш, те прави красива.

Странна мисъл проблесна в главата й и тя каза:

— Няма да го понеса, ако си направиш операция. — И в същото време не повярва, че изрича тези думи. — Даже да не повредят мозъка ти.

— Страхотно, благодаря ти. — Усмивката му светна в мрака.

— Не искам да приличаш на всички останали.

— Аз пък си мислех, че именно в това е смисълът да си красив.

— Аз също мислех така. — Тя докосна веждата му там, където я разсичаше бялата черта на белега. — Откъде имаш този белег?

— От едно приключение. Хубава история. Ще ти я разкажа някой път.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре. — Тя се наведе напред, тялото й се отпусна с цялата си тежест върху гърдите му и докато краката й бавно се плъзгаха по камъка, устните им се срещнаха. Ръцете му я обвиха и я привлякоха още по-близо. Тялото му излъчваше топлина в предутринния студ и даваше на Толи сигурност и закрила в разклатения й свят. Тя се притисна силно към него, изненадана колко разгорещени станаха целувките им.

Миг по-късно тя се отдръпна, за да си поеме дъх, и само за секунда през главата й се мерна мисълта колко странно е всичко това. Грозните се целуваха помежду си, даже много повече, но това не се броеше, защото още не бяха красиви.

Това тук обаче се броеше.

Тя отново придърпа Давид към себе си и пръстите й се заровиха в рошавата кожа на ръкава му. Студът, парещите от умора мускули и всички ужасни неща, които беше научила преди малко, правеха тази прегръдка специална и още повече засилваха чувствата й.

После едната му ръка докосна врата й и проследи тънката верижка на медальона чак до студеното метално сърце, което висеше на нея.

Тя се вцепени и устните им се разделиха.

— Какво става? — попита той.

Тя стисна сърцето в юмрук, докато другата й ръка все още го обгръщаше. Вече беше невъзможно да каже на Давид за д-р Кейбъл. Той щеше да го отблъсне може би завинаги. Медальонът продължаваше да ги разделя.

Внезапно Толи разбра какво трябва да направи.

— Ела с мен.

— Къде?

— В Мъглата. Трябва да ти покажа нещо.

И тя го повлече забързано нагоре по склона, докато не стигнаха билото.

— Добре ли си? — попита той, задъхан. — Не исках да…

— Чувствам се страхотно. — Тя широко му се усмихна, после погледна надолу към Мъглата. Един самотен огън догаряше близо до центъра на селището, където на всеки час се събираше нощният патрул, за да се постопли. — Ела.

Изведнъж стана важно да стигнат там колкото се може по-бързо, още преди да се е изпарила решителността й, преди топлината в нея да бъде потисната от съмнението. Тя се спускаше надолу между камъните по очертаното с ярка боя трасе на сърфовете. Давид се опитваше да не изостава. Когато краката й стъпиха на равно, тя хукна без да я е грижа нито за тъмнината, нито за смълчаните бараки насреща, съзирайки пред себе си единствено светлината на огъня. Тичаше без никакво усилие, сякаш летеше със сърфа по права линия.

Не престана да тича, докато не стигна огъня и спря едва когато усети топлината и мириса на дим. После с един замах скъса верижката на медальона.

— Толи! — дотича и Давид, задъхан, с объркано изражение. Опита се да каже и още нещо, но не му достигна дъх.

— Не — каза тя, — ти само гледай.

Сърцето се залюля на верижката, обагрено в червено от пламъка. Толи съсредоточи в него всичките си съмнения, страха от разкриване на истинската й мисия, ужаса пред заплахите на д-р Кейбъл. После стисна медальона, опитвайки се да смачка твърдия метал, докато мускулите не я заболяха, сякаш искаше да си внуши немислимия факт, че наистина ще остане грозна за цял живот. Но и не съвсем грозна в същото време.

След това отвори юмрук и хвърли медальона в сърцето на огъня.

Той попадна на един разгорял се пън, металното сърце най-напред почерня, после постепенно стана жълто, докато накрая не побеля от жегата. После от него се разнесе слабо пукане, сякаш нещо вътре експлодира, то се хлъзна по пъна и изчезна сред пламъците.

Тя се обърна към Давид, а пред очите й бягаха петна от взирането в огъня. Той се закашля от дима.

— Брей! Това беше вълнуващо!

Внезапно тя се почувства глупаво.

— Да, сигурно.

Той пристъпи по-близо.

— Наистина беше решена да го направиш. Който и да ти го е дал…

— Вече няма значение.

— Ами ако дойдат?

— Никой няма да дойде. Сигурна съм.

Давид се усмихна и прегърна Толи, отдалечавайки я от огъня.

— Е, Толи Янгблъд, ти определено знаеш как да се изразяваш. Знаеш ли, щях да ти повярвам, даже просто да ми беше казала.

— Не, трябваше да го направя именно по този начин. Трябваше да го изгоря. За да съм сигурна.

Той я целуна по челото и се разсмя.

— Ти си красива.

— Когато казваш това, аз почти… — прошепна тя.

Внезапно вълна от изтощение помете Толи, сякаш заедно с медальона беше хвърлила в огъня и последните си сили. Беше изтощена от бесния бяг дотук, от дългата нощ с Мади и Аз, от тежката работа през деня. На следващия ден трябваше да се срещне с Шай и да й обясни какво се е случило между нея и Давид. Естествено, видеше ли, че медальонът вече не е на врата й, тя веднага щеше да се досети.

Но така или иначе Шай никога нямаше да разбере цялата истина. Металното сърце беше обгоряло до неузнаваемост, а заедно с него и тайната й мисия беше заличена завинаги. Толи се отпусна в прегръдката на Давид и затвори очи. Образът на горящото в огъня сърце изгаряше очите й отвътре.

Вече беше свободна. Сега д-р Кейбъл никога нямаше да дойде тук и никой нямаше да я раздели от Давид и от Мъглата, нито пък да направи с мозъка й онова, което операцията причиняваше на красивите. Тя вече не беше внедрена. Тя най-после беше намерила своето място.

Толи усети, че плаче.

Давид мълчаливо я поведе към бараката. На вратата се наведе да я целуне, но тя се отдръпна и поклати глава. Шай беше вътре. Трябваше непременно да говори с нея на следващия ден. Това никак нямаше да е лесно, но Толи знаеше, че вече може да се справи с всяко изпитание.

Давид кимна в отговор, целуна пръстите й и прокара ръка по една незаздравяла драскотина на бузата й.

— До утре — прошепна той.

— Къде отиваш?

— Да се поразходя. Трябва да помисля.

— Никога ли не спиш?

— Не и тази нощ — усмихна се той.

Толи целуна дланта му и се промъкна вътре, където изхлузи обувките си и се сви на леглото, както си беше с дрехите, заспивайки за секунда, сякаш бремето на земята най-после се беше вдигнало от раменете й.

На следващата сутрин се събуди от всеобщия хаос, от звука на тичащи крака, от виковете и свистенето на машини, нахлули в съня й. Небето отвъд прозореца беше почерняло от автолети.

„Извънредни ситуации“ бяха пристигнали.