Скот Уестърфийлд
Грозните (3)

Шай

Звукът на сирената заглъхна зад нея. Падането й се стори като вечност или пък само няколко секунди, докато лицата на зяпачите долу ставаха все по-едри.

Земята се носеше бясно към нея, сред групата сеирджии се отвори празно място, където се очакваше да падне. За миг се почувства като да лети насън — беззвучно и прекрасно.

После реалността внезапно я разтресе за раменете, а коланите и ремъците на бънджито свирепо се врязаха в тялото й. Беше по-висока от средния ръст, знаеше си го; екипировката явно не очакваше такова тегло.

Толи направи салто във въздуха, увисвайки с главата надолу за няколко ужасяващи секунди, а лицето й мина толкова близко до земята, че тя успя да забележи отхвръкнала тапа от шампанско в тревата. После отново почувства, че полита нагоре, образувайки завършен кръг, небето пак беше над нея, след което се озова в краката й, после отгоре и пак отдолу, докато накрая не видя разчистената от тълпата поляна под себе си.

Идеално. При последното преобръщане се беше оттласнала достатъчно силно, така че да отскочи надалече от „Къщата на Гарбо“, а бънджито я запрати в безопасния мрак на градините. Толи се преметна още два пъти през глава, после жилетката я приземи на тревата. Тя започна безразборно да дърпа ремъците, докато бънджито не издаде съскащ звук и не падна на земята.

Замайването й трая само миг, после главата й се прочисти и тя направи опит да се надигне.

— Тя не е ли… грозна? — попита някой близо до нея.

Тъмните очертания на два противопожарни автолета постепенно закриха небето над главата й, лумнаха червени сигнални светлини и сирени проглушиха ушите й.

— Страхотна идея, Перис — помърмори тя. — Фалшива тревога.

Сега вече щеше здравата да загази, ако я хванеха. Даже не беше чувала някой да е правил такова недопустимо нарушение.

И Толи хукна към вътрешността на градината.

Мракът в сенките на плачещите върби я поуспокои.

Тук, на половината път до реката, Толи трудно можеше да предположи, че в центъра на града е обявена първа степен на противопожарна готовност. Въпреки това обаче виждаше, че претърсването върви с пълна сила. Във въздуха имаше повече автолети от обикновено, а реката беше необичайно силно осветена. Може пък това просто да беше съвпадение.

Но най-вероятно не беше обикновено съвпадение.

Толи внимателно си запроправя път между дърветата. Беше късно, двамата с Перис никога не бяха се задържали толкова дълго в „Града на новите красиви“. Градините на удоволствията гъмжаха от народ, особено в най-тъмните части. Сега, когато адреналинът взе да спада, Толи започна да осъзнава колко тъпа идея беше идването и тук.

Естествено, че Перис вече нямаше белег. Двамата бяха използвали обикновено ножче, за да порежат дланите си, след което здраво стиснаха ръце. Лекарите използват много по-остри и големи скалпели при операцията. Най-напред остъргват кожата ти до кръв, а после на нейно място започва да расте нова кожа, безупречна и гладка. Старите белези от злополуки, лошо хранене и детски болести изчезваха като по магия. Чисто начало.

Само че Толи провали старта на Перис — изтърси се там като някаква малка нежелана досадница и го остави с лош вкус на грозота в устата, да не броим това, че беше целият покрит с кал. Оставаше само да се надява, че има резервна жилетка към фрака.

Добре поне, че Перис не се ядоса. Даже каза, че пак ще бъдат приятели завинаги, щом като и тя стане красива. Но начинът, по който гледаше лицето й… Може би затова държат красивите и грозните разделени. Сигурно е ужасно да видиш грозно лице, когато през цялото време си заобиколен от толкова красиви хора. Ами ако тази вечер беше провалила всичко и Перис ще я вижда винаги такава — с кривогледи очи и рошава коса — дори след операцията?

Един автолет мина ниско над главата й и Толи приклекна. Най-вероятно ще я заловят тази вечер и тя никога няма да стане красива.

Заслужаваше да стане така, щом като постъпи толкова глупаво.

После обаче Толи си спомни какво обеща на Перис. Няма да позволи да я заловят тази вечер; трябва да се превърне в красива заради него.

С крайчеца на окото си забеляза встрани от нея да проблясва светкавица. Тя приклекна и предпазливо надзърна през листата на върбите.

Минаваше един от шефовете на охраната в парка. Беше красива втора степен, не беше от новите. В заревото на сигналните светлини красивите черти след втората операция се виждаха ясно: широки рамене и здрава челюст, правилен нос и високи скули. Жената излъчваше същия неоспорим авторитет, както и преподавателите на Толи в „Града на грозните“.

Толи преглътна сухо. Новите красиви имаха своя собствена охрана. Присъствието на някой от красивите втора степен в „Града на новите красиви“ можеше да има само едно обяснение: търсеха някого и бяха решени да го намерят на всяка цена.

Жената насочи фенерчето си към една двойка на пейката, осветявайки лицата им само за миг, колкото да се убеди, че са красиви. Двойката скочи на крака, но началникът на охраната само се засмя и им се извини. До Толи достигна нейният алтов уверен глас и тя видя, че новите красиви се успокоиха. Щом охраната казва, че всичко е наред, значи наистина е така.

На Толи й се прииска да се предаде и да се остави на милостта на охраната. Ако просто обясни как стоят нещата, жената щеше да я разбере и да уреди всичко. Красивите втора степен винаги знаят как да постъпят.

Но тя обеща на Перис.

Толи се отдръпна назад в мрака, опитвайки се да потисне ужасното чувство, че е шпионин и нарушител, след като отказва да се подчини на властите. След това се отдалечи под прикритието на храстите колкото се може по-бързо.

Вече близо до реката Толи дочу някакъв шум пред себе си. Една тъмна фигура се очертаваше на фона на светлините край брега. Не двойка, а самотна фигура в тъмното. Сигурно някой от охраната я причакваше в гъсталака.

Толи едва дишаше. Замръзна в крачка и тежестта на цялото й тяло се стовари върху едното коляно, а дланта й потъна в кал. Охраната още не я беше видяла. Ако Толи успееше да се притаи и да изчака достатъчно, тя сигурно щеше да продължи нататък.

Толи чака неподвижно в продължение на няколко безкрайни минути. Фигурата отпред не помръдваше. Сигурно тези от охраната знаеха, че градината е единственото тъмно място, през което можеш да влезеш или да излезеш от „Града на новите красиви“.

Крайниците на Толи започнаха да треперят от изтощение, а мускулите й едва издържаха неудобната поза, в която беше вече толкова дълго време. Но тя не смееше да прехвърли тежестта на другата ръка. Прошумоляването дори на една-единствена клонка щеше да я издаде.

Продължи да стои неподвижно; докато накрая мускулите й не поддадоха. А дали тази фигура отпред не беше просто игра на светлини и сенки? Дали не беше само плод на нейното въображение?

Примигна, опитвайки се да накара фигурата да изчезне.

Но тя продължаваше да стои на същото място, ясно очертана от трепкащите светлини край реката.

Клонче изпука изпод коляното й и пламналите от болка мускули най-накрая я предадоха. Но фигурата отпред остана все така неподвижна. Той или тя сигурно беше чул…

Явно човекът от охраната беше така любезен да я изчака най-накрая да се откаже. Сама да се предаде. Учителите понякога постъпваха точно по този начин. Караха те да осъзнаеш, че не можеш да избягаш, докато не си признаеш всичко.

Толи прочисти гърлото си. Тих, жален звук.

— Съжалявам — каза тя.

Тъмната фигура изпусна дълбока въздишка.

— Пфу! Спокойно, всичко е наред. Сигурно и аз съм те изплашила до смърт.

Момичето се протегна с болезнена гримаса, сякаш и то се беше схванало да стои неподвижно толкова дълго време. Лицето й за миг попадна на светло.

Тя също беше грозна.

Казваше се Шай. Имаше дълга тъмна коса, сплетена на две плитчици, а очите й бяха твърде раздалечени едно от друго. Устните й бяха достатъчно сочни, но тялото й бе несравнимо по-слабо от телата на новите красиви. Беше дошла на острова на своя глава и се криеше край реката вече час.

— Никога не съм виждала нещо подобно — прошепна тя.

— Навсякъде гъмжи от охрана и противопожарни автолети.

Толи прочисти гърлото си.

— Мисля, че причината за това съм аз.

Шай я погледна недоверчиво.

— И как успя да го постигнеш?

— Ами, просто бях на едно парти в центъра.

— Натресла си се на тяхно парти? Да не си се смахнала?! — възкликна Шай, после сниши гласа си до шепот. — Щуро, ама пък грандиозно. Как влезе?

— Носех маска.

— Еха! Маска на красива ли?

— Хм, повече приличаше на маска на прасе. Дълга история.

Шай примигна.

— Маска на прасе? Хубаво. Нека да позная — някой е взривил къщата.

— Какво? О, не. Щяха да ме хванат, затова задействах противопожарната аларма.

— Страхотен номер!

Толи се ухили. Това наистина си беше страхотна история, особено сега, когато имаше на кого да я разкаже.

— Бяха ме притиснали на покрива, затова грабнах една бънджи жилетка и скочих. Изхвърли ме почти на половината път дотук.

— Не може да бъде!

— Е, най-малкото ми спести част от пътя.

— Грандиозно! — Шай се засмя, после лицето й доби сериозно изражение. Започна да гризе ноктите си — един от онези вредни навици, които операцията премахва. — Значи, Толи, ти си била на това парти, за да… се срещнеш с някого, така ли?

Сега беше ред на Толи да се впечатли.

— Как се досети?

Шай въздъхна и впери поглед в изгризаните си нокти.

— И аз имам приятели тук. Искам да кажа, че бяхме приятели. Сега от време на време ги шпионирам. — Тя вдигна поглед. — Винаги бях най-малката. А сега…

— Сега си сама.

Шай кимна.

— Ти обаче май не само си шпионирала.

— Аха. Отбих се да кажа едно „Здрасти!“.

— Еха! Това наистина е смахнато! Гадже ли ти е?

Толи тръсна глава. Перис ходеше с други момичета, а Толи някак го преодоля и се опитваше да постъпва по същия начин, но приятелството им досега винаги беше на първо място в живота и на двамата. Явно, вече не.

— Знаеш ли, ако ми беше гадже, едва ли щях да се реша на това. Нямаше да ми стиска да му покажа лицето си. Но сме приятели, затова си помислих, че…

— Аха. И как мина?

Толи се замисли за миг, взряна в трепкащата повърхност на реката. Перис беше толкова красив и зрял и беше казал, че двамата пак ще бъдат приятели. Щом Толи стане красива.

— В общи линии гадно — отговори тя.

— Така си и помислих.

— С изключение на измъкването. Тая част беше супер.

— Така изглежда. — По гласа на Шай Толи усети, че тя се усмихва. — Много хитро.

Двете замълчаха, докато един от противопожарните автолети преминаваше над тях.

— Само че ние двете още не сме се измъкнали — продължи Шай. — Следващия път, когато решиш да вдигаш фалшива тревога, предупреди ме навреме.

— Съжалявам, че заради мен и ти си хваната тук като в капан.

Шай я погледна и се намръщи.

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че щом като така и така после ще бягам, нека поне да участвам в купона.

Толи тихичко се засмя.

— Дадено. Следващия път ще ти дам знак.

— Наистина го направи. — Шай огледа реката. — Изглежда се поуспокоиха малко. Къде е твоят сърф?

— Моят какво?!

Шай измъкна един летящ сърф изпод храсталака.

— Нали имаш дъска? Не ми казвай, че си доплувала дотук!

— Не, аз… Ей, я чакай малко! Ти откъде взе летящ сърф, за да прекосиш реката?

Защото всичко, което летеше, беше строго охранявано.

Шай се разсмя.

— Това е най-старият трик. Мислех, че вече го знаеш.

Толи вдигна рамене.

— Е, аз не сърфирам много често.

— Нищо, този може да издържи и двете.

— Чакай!

Над тях се появи нов автолет, който прелиташе ниско над реката, почти на нивото на мостовете.

Толи преброи до десет, след като той отмина и чак тогава проговори отново.

— Мисля, че не е добра идея да летим обратно.

— Ами ти как дойде дотук?

— Ела с мен. — Толи се надигна от мястото си и приведена продължи напред. След малко погледна през рамо. — Можеш ли да носиш това нещо?

— Разбира се. Не тежи много. — Шай щракна с пръсти и сърфът се понесе пред нея ниско над земята. — Всъщност той изобщо не тежи, освен ако не му наредя.

— Това си го бива.

Шай запълзя напред, а сърфът се носеше след нея като малък балон. Толи обаче не виждаше никаква връв, на която да е привързан.

— И така, къде отиваме? — попита Шай.

— Знам един мост.

— Той обаче ще ни изпее.

— Не и този. Той е стар приятел.