Скот Уестърфийлд
Грозните (22)

Очи на светулка

Изтеглиха я към брега, извадиха я от водата и я помъкнаха към летателната машина.

Дробовете на Толи бяха пълни с вода и пушек. Не можеше да си поеме дъх, без да се задави от кашлица, която разтърсваше цялото й тяло.

— Сложете я долу!

— Откъде се взе тя, по дяволите?

— Дайте й кислород.

Стовариха Толи по гръб на земята, покрита с дебел слой бяла пяна. Този, който я дотътри от водата, свали маската с огромните изцъклени очи на насекомо и Толи примигна недоумяващо.

Той беше красив. От новите красиви, също толкова пленителен, колкото беше и Перис.

Мъжът сложи маската върху лицето й. Толи слабо се опита да се съпротивлява, но после чист и прохладен въздух нахлу в дробовете й. С всяка глътка главата й постепенно се проясняваше и тя с благодарност вдишваше свежата струя.

Мъжът свали маската от лицето й.

— Не прекалявай! Има опасност да се хипервентилираш.

Тя се опита да каже нещо, но само се закашля отново.

— Положението се влошава — обади се една от другите фигури. — Дженкс иска да се върнем обратно.

— Дженкс може и да почака.

Толи прочисти гърлото си.

— Сърфът ми.

Мъжът се усмихна красиво и вдигна поглед нагоре.

— Виси над нас. Ей! Я някой да привърже това нещо към вертолета. Как се казваш, дете?

— Толи. — Кашляне.

— Добре, Толи, можеш ли вече да ходиш? Пожарът няма да ни чака.

Тя прочисти гърлото си и пак се закашля.

— Мисля, че мога.

— Добре тогава, хайде. — Мъжът й помогна да се изправи и я побутна към летателната машина. Тя се озова вътре, където шумът беше много по-приглушен, притисната от други трима с маски с очи на насекоми. Вратата се затвори зад нея.

Машината забоботи и Толи усети как се издига над земята.

— Сърфът ми!

— Спокойно, дете. С нас е. — Жената свали маската си. Тя също беше от новите красиви.

Толи се зачуди дали това не бяха хората от загадката. Онези с „очи на светулка“. Дали пък не трябваше да търси точно тях?

— Тя ще се оправи ли? — прогърмя глас в кабината.

— Ще оживее, Дженкс. Направи обичайната обиколка и поработи върху пожара на път за вкъщи.

Толи погледна надолу, докато машината се издигаше. Полетът следваше речното корито и тя видя как пламъците се прехвърлят и на отсрещния бряг, подхранвани от вятъра при движението на летателния апарат. Нищо чудно именно перката на машината да беше раздухала огъня.

Тя огледа лицата на екипажа. Изглеждаха твърде решителни и целенасочени за нови красиви. Затова пък действията им бяха чиста лудост.

— Какво правите, бе, хора? — попита тя.

— Малко пожарче.

— Това и сама го виждам. Но защо?

— За да спасим света, дете. И наистина страшно съжаляваме, че ти се озова на пътя ни.

 

 

Наричаха себе си рейнджъри.

Онзи, който я измъкна от реката, се казваше Тонк. Всички говореха с акцент и идваха от град, за който Толи никога не беше чувала.

— Не е далече от тук — каза Тонк. — Но ние, рейнджърите, прекарваме повечето време сред природата. Пожарните хеликоптери са разположени в планините.

— Пожарните какво?!

— Хеликоптери. Това нещо, в което седиш в момента.

Тя огледа търбуха на тътнещата машина и се опита да надвика боботенето й.

— Тук всичко изглежда толкова ръждиво.

— Аха. Древна работа, някои парчета от него са почти на по двеста години. Правим копие на всяка от частите, когато се износи.

— Но защо?

— С него можеш да летиш навсякъде, независимо дали има или няма магнитно поле. Освен това е отличното средство за разпространяване на пожари. Ръждивите със сигурност са знаели как да създадат хаос.

Толи поклати глава.

— А вие разпалвате пожари, защото…

Той се усмихна и повдигна едната й обувка, сочейки смачканото, но незасегнато от огъня цвете върху подметката.

— Заради phragmipedium panther — отговори той.

— Моля?!

— Това цвете е било едно от най-редките растения на земята. Орхидеята бял тигър. Във времената на ръждивите само една нейна луковица е струвала повече от къща.

— Повече от къща ли? Но тук е пълно с тях.

— Значи си ги видяла. — Той повдигна стеблото, загледан в нежния му цвят. — Преди около триста години някакъв ръждив намерил начин да приспособи това растение към дивата природа. Той модифицирал генния му код, за да може по-лесно да се размножава.

— Защо?

— Поради обичайната причина — да ги продаде за луди пари. Само дето се справил прекалено добре със задачата. Виж долу.

Толи надзърна през прозореца. Машината набираше височина и пожарът беше останал далече назад. Под тях сега се простираха безкрайни полета, чиято белота само тук-там беше накърнена от голи петна.

— На мен ми се струва, че е свършил добра работа. Цветята са прекрасни.

— Едно от най-красивите растения на земята. Но е прекалено устойчиво. Превърнало се е в същински плевел. Наричаме го монокултура. То измества всички други видове, задушава дърветата и тревата и нищо не го яде, освен един вид колибри, което се храни с нектара му. Само че колибрите гнезди в дърветата.

— Долу няма никакви дървета — каза Толи. — Само орхидеи.

— Точно така. Именно това означава монокултура: навсякъде е едно и също. Когато в даден район има прекалено много орхидеи, тогава няма достатъчно колибри, за да ги опрашат всичките. Нали разбираш, да разпръснат семето им.

— Аха — каза Толи. — Знам за птичките и пчеличките.

— Сигурен съм, дете. Та по тая причина орхидеите измират заради собствената си устойчивост, оставайки след себе си пуста земя. Биологична пустош. Ние, рейнджърите, се опитваме да ограничим разпространението им. Пробвахме с отрова, създадохме зарази, хищници, които да преследват колибрите… Но се оказа, че огънят е единственото ефективно средство. — Той обърна орхидеята надолу с цвета и щракна запалката си, оставяйки пламъкът да овъгли тичинките. — Нали разбираш, че трябва много да внимаваме.

Толи забеляза, че и останалите рейнджъри почистват обувките и униформите си, внимавайки да не оставят нито едно стръкче в калта и пяната, полепнали по подметките им. Тя погледна отново надолу към безкрайната бяла шир.

— И вие правите това от…

— Почти триста години. Започнали са ръждивите, когато са си дали сметка каква са я свършили. Но така и не успяхме да победим. Единственото, на което можем да се надяваме, е да ограничим този плевел.

Толи се облегна назад, разтърси глава и пак се закашля. Цветята бяха толкова красиви, нежни и безобидни, но въпреки това задушаваха всичко около себе си.

Рейнджърът се протегна напред, подавайки й своята манерка. Тя я пое и с благодарност отпи от нея.

— Тръгнала си към Мъглата, нали?

Толи се задави и изломоти:

— Ами, да. Ти как разбра?

— Хайде пък и ти. Грозна, която се спотайва при цветята със сърф и раница с всичко необходимо за оцеляване на открито.

— А, да.

Толи си припомни упътването: „И търси сред цветята очи на светулка.“ Явно и друг път бяха срещали грозни.

— Помагали сме на мъгляните да отърват кожата, те също са ни помагали — каза Тонк. — Мен ако питаш, те са доста откачени — да предпочетат да останат грозни и да живеят такъв суров живот. Затова пък знаят много повече за дивата природа, отколкото който и да е от градските красиви. Наистина са достойни за възхищение.

— Предполагам, че е така — отговори тя.

Той се намръщи.

— Предполагаш? Но нали отиваш при тях — не си ли сигурна?

Толи си даде сметка, че от тук нататък ще трябва да лъже. Едва ли можеше да признае истината на рейнджърите — че е шпионин, внедрен при бунтарите.

— Естествено, че съм сигурна.

— Е, скоро ще те свалим на земята.

— В Мъглата ли?

Той пак се намръщи.

— Не знаеше ли? Нейното местоположение е пълна тайна. Мъгляните нямат доверие на красивите. Дори на нас, рейнджърите. Ще те заведем до обичайното място, а ти си знаеш от там нататък.

Тя кимна.

— Точно така. Само те изпитвах.

Хеликоптерът се приземи в облак от прах, а белите цветя направиха дълбок поклон в широк кръг около площадката за кацане.

— Благодаря за возенето — каза Толи.

— Късмет — отговори Тонк. — Дано Мъглата ти хареса.

— Аз също се надявам да стане така.

— Но ако промениш решението си, Толи, при нас винаги има място за рейнджър доброволец.

Толи се намръщи.

— Какво е доброволец?

Рейнджърът се усмихна в отговор.

— Това е когато сама избираш работата си.

— А, ясно. — Толи беше чувала, че в някои градове това е позволено. — Може. А вие междувременно продължавайте да се трудите здравата. И като стана дума за това, нали не сте подпалили някой пожар наблизо?

Рейнджърите се разсмяха и Тонк каза:

— Ние обработваме само границите на полетата с плевели, за да не позволим на цветята да се разсеят по-надалече. Това място тук е точно по средата. За него няма никаква надежда.

Толи се огледа. Наоколо не се виждаше и петънце от друг цвят, освен бяло. Слънцето беше залязло преди час, но орхидеите продължаваха да сияят като призрачни пламъчета на лунната светлина. Сега, когато знаеше що за цветя са, тази гледка я накара да потръпне. Как го беше нарекъл той? Биологична пустош.

— Страхотно.

Тя изскочи от хеликоптера и дръпна сърфа си от магнитната рамка край вратата. После заотстъпва внимателно заднешком, приведена ниско към земята, както я бяха предупредили рейнджърите.

Машината отново забоботи и тя вдигна очи нагоре към блестящия диск. Тонк и беше обяснил, че благодарение на двойката тънки перки, които се въртяха толкова бързо, че се сливаха в едно цяло, екипажът може да лети. Тя се зачуди дали той не се беше пошегувал. Това си приличаше на типично енергийно поле.

Въздухът около нея отново бясно се завихри при излитането и тя здраво стисна сърфа, махайки с другата ръка, докато летателният апарат не се изгуби в тъмното небе. После въздъхна.

Отново остана сама.

Огледа се и се зачуди как би могла да открие Мъглата след тая еднообразна пустиня от орхидеи.

„А после чакай при лисата глава, дорде не съмне най-накрая“, гласеше последният ред от бележката на Шай. Толи обходи хоризонта с поглед и усмивка на облекчение се разля по лицето й.

Недалече от нея се издигаше висок заоблен хълм. Това трябва да е било едно от първите места, завоювани от генно модифицираните цветя. Горната част на хълма беше мъртва зона, покрита единствено с гола пръст, унищожена от орхидеите.

Оголеният връх на хълма досущ приличаше на плешива глава.

Тя стигна лисия връх на хълма след няколко часа.

Сърфът й беше напълно неизползваем по тези места, но изкачването вървеше леко с новите обувки, които й дадоха рейнджърите; нейните бяха така обгорели, че се разпаднаха в хеликоптера. Тонк напълни и пречиствателя й с вода.

По време на пътуването с хеликоптера дрехите й почти се бяха изсушили, а изкачването свърши останалото. Съдържанието на раницата й оцеля при гмуркането, даже СпагБолът остана сух в непромокаемите си пакети.

Единствено бележката на Шай пострада в реката и сега представляваше разкашкана топка хартия в джоба й.

Но тя почти стигна края на своето пътуване. Когато погледна от върха на хълма, си даде сметка, че ако не се броят мехурите от изгорено по ръцете и краката й, насинените колене и няколкото кичури коса, загубени в жегата на пожара, все пак беше оцеляла. Мъгляните знаеха къде да я намерят и ако повярваха на нейната история, че е грозна, дошла да се присъедини към тях, без да се досетят, че всъщност е шпионин, тогава всичко щеше да е наред.

Умората я повали на върха на хълма, но въпреки това дълго не можа да заспи заради тревогата дали ще успее да изпълни онова, което д-р Кейбъл искаше от нея. Медальонът около врата й също беше издържал всички изпитания. Толи се съмняваше, че малко вода би могла да навреди на устройството, но щеше да разбере със сигурност това едва когато стигне Мъглата и го активира.

За миг й се прииска медальонът да се е развалил. Може пък някое от сътресенията по пътя да е повредило неговия малък ирисов скенер и той никога да не изпрати съобщение на д-р Кейбъл. Не си заслужаваше обаче да се надява на това. Без медальона Толи щеше да е обречена на вечно заточение в тази пустош. И да остане грозна до живот.

Единственият начин да се върне обратно бе да предаде приятелката си.