Скот Уестърфийлд
Грозните (19)

Най-голямата грешка

Летеше, преодолявайки земното притегляне, без да вижда под краката си релсата, без сърфа дори; носеше се по въздуха единствено благодарение силата на своята воля и на вятъра, който издуваше разпереното й яке. Стрелна се покрай ръба на масивна скала, надвесена над огромния черен океан. Ято морски птици я преследваха, а дивите им крясъци режеха слуха й като острия бръснач в гласа на д-р Кейбъл.

Внезапно скалите под нея се нацепиха. Отвори се дълбока пукнатина и океанът с рев нахлу в нея, поглъщайки крясъците на птиците. Тя се преметна във въздуха и полетя стремглаво към черната повърхност на водата.

Океанът я погълна, изпълни дробовете й, скова сърцето й, така че не можеше дори да извика…

— Не! — изкрещя Толи и седна вдървено.

Студеният вятър откъм океана я перна през лицето и проясни главата й. Толи се огледа и осъзна, че все още е на скалите, омотана в спалния чувал. Изтощена, гладна и изпитваща отчаяна нужда да се изпишка, но не и потънала в бездната.

Пое си дълбоко въздух. Птиците все още крещяха наоколо, но отдалече.

Този сън беше поредният от многото нощни кошмари, в които пропадаше в някаква бездна.

Нощта наближаваше, слънцето потъваше в океана, обагряйки водата в кървавочервено. Толи навлече ризата и якето, преди да посмее да се подаде извън спалния чувал. Температурата сякаш спадаше с всяка изминала минута, а светлината гаснеше буквално пред очите й. Тя побърза да се приготви за път.

Сърфът беше най-сложната част от подготовката. Разгънатата му повърхност беше влажна, покрита с фин слой морски пръски и капчици роса. Толи се опита да го подсуши с ръкавите на якето си, но се оказа, че има твърде много влага и твърде малко плат. Мокрият сърф се сгъна леко, но сега й се стори по-тежък, сякаш между пластовете му имаше още вода. Операционните светлини станаха наситеножълти и Толи огледа дъската отблизо. От двете й страни бавно се отцеждаше вода.

— Чудесно! Така ще ми остане време да се нахраня.

Толи извади пакет СпагБол и едва тогава осъзна, че пречиствателят беше празен. Единственият източник на вода в околността се намираше в подножието на скалите, а тя нямаше как да стигне дотам. Толи изстиска якето си, което пусна няколко солидни капки, после събра водата, изтичаща от сърфа, и напълни до половина пречиствателя. В резултат се получиха жилави и прекалено пикантни спагети, които искаха усилено дъвчене.

Докато приключи с мъчителното хранене, светлините на сърфа вече бяха станали зелени.

— Е, вече сме готови за път — каза си Толи. — Но накъде?

Постоя неподвижно, замислена, с единия крак върху дъската, а с другия — на земята.

Бележката на Шай гласеше: „На втората направи най-голямата грешка“.

Не изглеждаше особено трудно да направи грешка. Но коя беше най-голямата? Веднъж вече едва не се беше убила.

Толи си припомни своя сън. Да се провалиш в бездната можеше да мине за доста неприятна грешка. Тя стъпи върху сърфа и го насочи към пропадналия мост, взряна към мястото, където реката се вливаше в океана.

Ако се спуснеше по скалата, единственият възможен път беше да следва реката срещу течението. Може би точно натам я водеше загадката. Само че по скалата не се виждаше никаква пътека, нито дори дупки и издатини, за които да се залови.

Естествено оставаше възможността в скалата да има желязна рудна жила, която да й помогне да се спусне безопасно. Толи внимателно огледа стените на клисурата, търсейки червеникавия цвят на желязото. Едно-две петна изглеждаха обнадеждаващо, но тъмнината не й позволяваше да е напълно сигурна.

„Страхотно!“. Толи си даде сметка, че е спала твърде дълго. Ако изчакаше да съмне, щеше да е загубила още дванайсет часа и нямаше да има даже капка вода.

Единственият друг път бе да върви пеша по платото срещу течението на реката. Но това означаваше, че могат да минат дни, преди да открие подходящо място да се спусне долу до водата. А и как би могла да види това място през нощта?

Имаше да навакса изгубено време, а не да се скита слепешката из тъмното.

Преглътна мъчително, когато най-накрая взе решение. Трябваше да има начин да се спусне до долу със сърфа. Може и да беше грешка, но нали тъкмо това й казваше бележката. Тя докара сърфа до самия край на пропадналия мост и продължи напред, докато дъската не започна да губи тяга. Взе да се спуска между скалите, пропадайки все по-бързо и по-бързо, колкото повече се отдалечаваше от железопътната линия.

Толи отчаяно се заоглежда за следи от желязо в скалите. Насочи сърфа към каменната стена пред себе си, но пак не видя нищо. Няколко от светлините на металния детектор пак започнаха да примигват. Още малко по-надолу и сърфът щеше да падне.

Явно така нямаше да стане. Толи плесна с ръце. Сърфът намали за секунда, опитвайки се да се издигне, но после се разтресе и отново взе да пропада.

Твърде късно.

Толи разпери якето, но въздухът в клисурата беше напълно неподвижен. Зърна ръждива ивица върху скалата и насочи сърфа към нея, но се оказа, че е петно лишеи. Дъската продължаваше да лети право надолу, все по-бързо и по-бързо, а светлините на металния детектор гаснеха една след друга.

Накрая сърфът напълно отказа.

Толи осъзна, че тази грешка може да й е последната в живота. Почувства се като камък, който лети към бурните вълни. И също като в съня гласът заседна в скованото й гърло, сякаш дробовете вече бяха пълни с вода. Дъската се тресеше под краката й, въртейки се като падащо листо.

Толи стисна очи, очаквайки да се разбие в ледената вода.

Внезапно нещо я хвана здраво за китките и грубо я изтегли нагоре. Пареща болка преряза раменете й и тя се преметна като гимнастик на халки.

Отвори очи и примигна. Беше отново върху дъската на сърфа, която стоеше непоклатимо на педя от водата.

— Какво по…? — каза гласно Толи. Чак когато се закрепи върху сърфа, си даде сметка какво се беше случило.

Реката й беше попречила да падне. Нейното течение векове наред беше трупало в устието наноси със съдържание на метал и сърфът беше усетил тяхното притегляне точно навреме.

„Може да се каже, че съм спасена“, промърмори Толи. Потри рамене, които продължаваха да пулсират от болка след задействането на противоударните гривни, и се зачуди колко ли дълго може да пада, преди гривните да извадят ръцете й от ставите.

Но така или иначе вече беше долу. Реката се разливаше пред нея, сочейки пътя към заснежените планински върхове. Толи потрепери на студения вятър откъм океана и се уви още по-плътно с влажното си яке.

„В ден четвърти вземи презряната страна“, цитира бележката на Шай тя. „Четири дни. Може би е време да тръгвам.“

След първото изгаряне вече всяка сутрин се мажеше с крем. Но дори само за няколко часа на слънчева светлина дневно нейните и без това мургави ръце ставаха все потъмни.

СпагБол никога вече не й се услади така, както онзи първи ден на скалите. Сега яденето от необходимост се превърна в досадно задължение. Най-зле беше закуската със СпагБол по залез-слънце, когато само мисълта за още една порция спагети я караше да се откаже от храна завинаги. Дори за миг си пожела запасите й да свършат, за да се наложи да улови риба и да я сготви, или просто да продължи да гладува и така да свали грозните си тлъстини по най-трудния начин.

Но онова, което най-силно ужасяваше Толи, беше намаляващата тоалетна хартия. Последната ролка беше изразходвана наполовина и сега тя я използваше много пестеливо, броейки оставащите парчета. На всичко отгоре с всеки изминал ден започваше да мирише все по-лошо.

На третия ден нагоре по реката реши да се изкъпе.

Събуди се както обикновено по залез и се почувства цялата лепкава в спалния чувал. Беше изпрала дрехите си същата сутрин и ги беше проснала да се сушат върху скалата. От мисълта да напъха мръсното си тяло в чистите дрехи я полазиха тръпки.

Тук течението на реката беше бързо и водата не оставяше почти никаква утайка във филтъра на пречиствателя, значи беше чиста. Затова пък беше ледена, идваща право от топящия се сняг в близките планини. Толи се надяваше поне в края на деня да не е толкова студена, след като слънцето я беше топлило цял ден.

Оказа се, че в раницата има сапун — няколко пакета, натикани на самото дъно. Толи стисна един в юмрук и застана на брега на реката чисто гола, само със сензора на корема, трепереща на студения вятър.

„Давай“, каза си, опитвайки се да не трака със зъби.

После потопи едното си стъпало, но веднага отскочи назад, подгонена от режещата болка. Очевидно нямаше да може да влезе постепенно във водата. Трябваше направо да скочи.

Започна да обикаля покрай брега в търсене на подходящо място, събирайки бавно кураж да се хвърли в ледената вода. Осъзна, че никога досега не се е разхождала гола навън. В града всички открити площи бяха публични, но тук не бе виждала човешко лице дни наред. Сякаш светът принадлежеше единствено на нея. И въпреки студения въздух почувства топлите лъчи на слънцето върху кожата си.

Накрая стисна зъби и застана с лице към реката. От разходките по брега нямаше да стане по-чиста. Просто трябваше да направи няколко крачки и да скочи, гравитацията щеше да свърши останалото.

Тя преброи до пет, после до десет, но и това не помогна. След това осъзна, че изстива дори само като стои на брега.

Най-после се реши.

Ледената вода я стисна в юмрук. Мускулите й се парализираха, пръстите й се сковаха и се свиха като птичи крака. За миг Толи се изплаши, че няма да успее да изплува. А защо просто не потъне, оставайки за вечни времена в тази ледена прегръдка.

Въпреки това направи усилие, пое дъх с тракащи зъби и си напомни, че хората преди ръждивите сигурно са се къпали само в ледените води на потоците. После стисна челюсти, за да спре тракането на зъбите, потопи глава под водата и рязко я извади, отмятайки мократа коса на гърба.

Няколко секунди по-късно неочаквано почувства в стомаха си топло ядро, сякаш ледената вода беше отключила някакъв неподозиран енергиен резерв в тялото й. Тя разтвори широко очи, замаяна от вълнение. След три нощи навътре в сушата най-после видя издигащите се над нея планини кристално ясно, със снежните върхове, които ловяха последните слънчеви лъчи. Сърцето на Толи тупкаше бясно, кръвта разнасяше изненадваща топлина по цялото й тяло.

Но приливът на енергия се изчерпа бързо. Тя отвори опипом пакета сапун, стисна го между пръстите си и разнесе съдържанието му по тялото и косата си. Още едно гмурване и щеше да е готова.

Когато погледна отново към сушата, Толи видя, че водата я е отнесла далече от бивака й. Тя направи няколко загребвания срещу течението и мъчително запристъпя по камъните към скалистия бряг.

Потопена до кръста в реката, трепереща на студения вятър, Толи дочу звук, от който сърцето й спря.

Към нея се приближаваше нещо. Нещо голямо.