Скот Уестърфийлд
Грозните (13)

Извънредни ситуации

Този път автолетът беше по-голям, но не толкова удобен.

А и пътуването сега беше значително по-малко приятно, отколкото по-рано същия ден. Мъжът със странната външност управляваше агресивно и нетърпеливо, спускаше се като камък между летателните трасета, правейки резки и отвесни виражи с автолета. На Толи никога не беше прилошавало по време на летене, но сега стискаше здраво дръжките на седалката с побелели кокалчета на пръстите и очи, вперени в твърдата земя под нея. Едва успя да хвърли един последен поглед на постепенно отдалечаващия се „Град на новите красиви“.

Поеха надолу по течението на реката, прекосиха „Града на грозните“, минаха отвъд зеления пояс и продължиха към околовръстния транспортен пръстен, където фабриките бяха скупчили глави над повърхността. Когато отмина един голям и безформен хълм, автолетът се спусна сред комплекс от правоъгълни сгради, струпани като общежитията на грозните и боядисани в цвета на изсъхнала трева.

Кацнаха с болезнено друсване и мъжът я поведе към една от сградите, после надолу през поредица мрачни зали с жълто-кафяви стени. Толи не беше виждала досега такова голямо пространство, боядисано в толкова противни цветове, сякаш сградите бяха специално декорирани, за да предизвикат гадене у техните обитатели.

Тук имаше още други хора като нейния водач.

Всички носеха официални дрехи от сурова коприна в черно и сиво, а лицата им имаха същото студено изражение като на мъжа. И мъжете, и жените бяха по-високи от стандарта за красота, с много по-мощни тела, а очите им бяха бледи и безцветни като на грозните. Имаше и няколко нормални хора, но те се губеха сред останалите, които се движеха из залите със зловещата грация на хищници.

Толи се зачуди дали това не е мястото, където отвеждат онези с несполучливите операции. Но тогава защо тя беше тук? Та тя дори още не беше оперирана. Толи преглътна мъчително. Ами ако тези хора с жестока красота бяха направени така нарочно? Когато вчера й взимаха мерки, дали не бяха установили, че тя също не е подходяща за типа красота с очи на кошута, който излъчва уязвимост? Може би вече е предопределено да продължи живота си в този странен, чужд свят.

Мъжът спря пред една метална врата и Толи се закова зад него. Тя отново се почувства като малко момиче, което сякаш някой дърпа на невидима каишка. Цялата й самоувереност на грозна от последен клас се изпари, когато видя този мъж в болницата. Четири години на независимост и надхитряне със системата бяха заличени само за миг.

Вратата го идентифицира по ириса и се отвори, а той й даде знак да мине пред него. Толи си даде сметка, че не беше обелил и дума, откакто напуснаха болницата. Тя си пое дълбоко дъх, което предизвика болка в скованите мускули на гръдния й кош и едва успя да изграчи:

— Кажете го на глас, моля.

— Вътре — гласеше отговорът.

Толи се усмихна, мълчаливо отбелязвайки една точка в своя полза, че успя да го накара да проговори отново, но въпреки това му се подчини.

— Аз съм д-р Кейбъл.

— Толи Янгблъд.

Д-р Кейбъл се усмихна.

— О, знам коя си.

Жената беше от онези с жестоката красота. Имаше орлов нос, остри зъби и матови сиви очи. Гласът й притежаваше същата бавна и безизразна интонация на звуковата книга за пришиване. Въпреки това обаче на Толи изобщо не й се приспа. В този уж неутрален тон имаше скрито острие, подобно на парче метал, което бавно реже стъкло.

— Имаш проблем, Толи.

— Предположих, че… — Почувства се странно, че не знае малкото име на жената.

— Наричай ме просто д-р Кейбъл.

Толи примигна. През живота си не беше се обръщала към някого по фамилия.

— Добре тогава, д-р Кейбъл. — Тя прочисти гърлото си и успя да продължи, макар и със сух глас. — Проблемът ми в момента е, че не знам какво става. Така че… защо просто не ми кажете?

— Какво мислиш, че става, Толи?

Толи затвори очи, опитвайки да си отдъхне от острите черти на жената.

— Ами това, че бънджи жилетката не трябваше на никого в този момент, пък и ние после си я върнахме на мястото.

— Сега не става дума за някой от номерата на грозните.

Толи въздъхна и отвори очи.

— И аз така мисля.

— Става дума за една твоя приятелка, която е изчезнала.

Естествено. Тоя номер на Шай с изчезването май беше стигнал твърде далече и сега тя трябваше да дава обяснения.

— Не знам къде е.

Д-р Кейбъл се усмихна. Усмивката откри само горния ред зъби.

— Но все пак знаеш нещо.

— Коя сте вие всъщност? — избъбри Толи. — Къде се намирам?

— Аз съм д-р Кейбъл — каза жената. — А това са „Извънредни ситуации“.

Най-напред д-р Кейбъл й зададе куп въпроси.

— Отскоро познаваш Шай, нали?

— Да, едва от началото на лятото. Бяхме в различни общежития.

— И не познаваш никой от нейните приятели?

— Не, те всичките са по-големи от нея. Вече се бяха преобразили.

— Като твоя приятел Перис?

Толи преглътна. Откъде тази жена знаеше всичко това за нея?

— Да. Като нас двамата с Перис.

— Но приятелите на Шай не са станали красиви, нали така?

Толи бавно си пое дъх, припомняйки си какво беше обещала на Шай. Но въпреки това не искаше да лъже. Д-р Кейбъл щеше да разбере, ако го направеше. Толи беше сигурна в това. И без това вече си беше навлякла достатъчно неприятности досега.

— Че защо да не са станали красиви?

— Шай разказа ли ти за своите приятели?

— Не сме говорили за такива неща. Просто се шляехме двете. Защото… беше много неприятно да си сам. И от време на време правехме по някой номер.

— Знаеше ли, че е била член на банда?

Толи погледна д-р Кейбъл в очите. Те бяха почти толкова големи, колкото и очите на нормалните красиви, но бяха скосени нагоре като на вълк.

— Банда ли? Какво искате да кажете с това?

— Толи, двете с Шай ходили ли сте някога в „Ръждивите руини“?

— Всеки е ходил там.

— Но ти някога ходила ли си тайно там?

— Ами, да. Много хора го правят.

— Срещала ли си някого там?

Толи прехапа устни.

— Какво са „Извънредни ситуации“?

— Толи! — Гласът на жената внезапно стана остър като бръснач.

— Ще ви отговоря, ако ми кажете какво са „Извънредни ситуации“.

Д-р Кейбъл се облегна. После скръсти ръце и кимна.

— Този град е същински рай, Толи. Той те храни, обучава те, пази те. И накрая те превръща в красива.

Толи все още продължаваше да се надява, че това наистина ще се случи.

— Нашият град осигурява и достатъчно свобода, Толи. Той позволява на подрастващите да правят пакости, за да развиват въображението си и да станат независими. Но понякога отвън идват неприятности.

Д-р Кейбъл присви очи и лицето й съвсем заприлича на хищник.

— Ние съществуваме в равновесие с околната среда, Толи, като пречистваме водата, преди да я върнем отново в реката, рециклираме органичните отпадъци и използваме единствено енергия от нашите слънчеви батерии. Но понякога не сме способни да пречистим онова, което взимаме отвън. Това са заплахи от обкръжаващата ни среда, с които трябва да се справим.

Тя се усмихна.

— Понякога възникват извънредни ситуации.

— Значи вие сте нещо като пазачи на града.

Д-р Кейбъл кимна.

— Другите градове понякога ни отправят предизвикателства. Често се случва и онези, които живеят извън градовете, да ни създават неприятности.

Толи се ококори. Извън градовете? Значи Шай й е казала истината — места като Мъглата наистина съществуват.

— Сега е твой ред да отговориш на въпросите ми, Толи. Срещала ли си някого в руините? Някой, който не е от града. Нито е от някой друг град.

Толи се ухили.

— Не, никога.

Д-р Кейбъл се намръщи, а очите й се стрелнаха надолу, проверявайки нещо. Когато погледът й се върна на Толи, той беше още по-студен. Толи отново се усмихна, убедена, че д-р Кейбъл знае кога тя казва истината. Очевидно стаята анализираше дишането й, степента на потене, свиването на зениците. Но Толи не можеше да каже онова, което не знаеше.

Гласът на жената отново доби режеща острота.

— Не си играй игрички с мен, Толи. Приятелката ти Шай няма да ти благодари за това, защото повече няма да я видиш.

Вълнението от малката й победа се изгуби и Толи усети, че усмивката й замръзва.

— Шестима от нейните приятели са изчезнали внезапно, Толи. Нито един от тях не е открит досега. Други двама, които са се готвели да се присъединят към тях, обаче са решили да не провалят живота си и така ние успяхме да установим част от онова, което се е случило с останалите. Те не са избягали на своя глава. Били са примамени от някой отвън, някой, който е искал да ни открадне едни от най-умните грозни. Тогава решихме, че това е извънредна ситуация.

Една дума, казана от жената, вледени Толи. Мигар Шай наистина беше открадната? Какво знаеше приятелката й или пък който и да е друг от грозните за Мъглата?

— Наблюдаваме Шай още от онзи момент с надеждата, че може да ни отведе при приятелите си.

— Тогава защо вие не… — изтърси Толи. — Така де, защо не я спряхте?

— Заради теб, Толи.

— Заради мен?

Гласът на д-р Кейбъл омекна.

— Решихме, че след като има приятел, това може да я накара да остане в града. Мислехме, че с нея всичко ще е наред.

Толи успя само да затвори очи и да кимне с глава.

— Но после Шай изчезна — продължи д-р Кейбъл. — Оказа се, че е по-хитра от приятелите си. Добре си я обучила.

— Аз ли съм я обучила? — извика Толи. — Аз едва ли знам повече номера от който и да е друг грозен.

— Подценяваш се — каза д-р Кейбъл.

Толи се извърна да не гледа лисичите очи и се опита да се абстрахира от острия като бръснач глас. Всичко това не се случваше по нейна вина. Тя все пак беше решила да остане в града. Тя искаше да стане красива. Даже се беше опитала да разубеди Шай.

Но се провали.

— Аз не съм виновна.

— Тогава ни помогни, Толи.

— За какво да ви помогна?

— Да я намерим. Да ги открием всичките.

Толи си пое дълбоко въздух.

— Ами ако те не искат да бъдат открити?

— Ами ако искат? Ако са били излъгани?

Толи се опита да си припомни лицето на Шай през онази последна нощ, каква надежда струеше от него. Тя желаеше да напусне града толкова силно, колкото Толи искаше да стане красива. Колкото и глупав да беше този избор, Шай го направи с отворени очи и беше уважила решението на приятелката си да остане.

Толи се взря в жестокото и красиво лице на д-р Кейбъл на фона на жълто-кафявите като повръщано стени. Припомни си всички капани, които й бяха заложили от „Извънредни ситуации“ днес — как я бяха накарали да чака цял час в болницата, надявайки се да стане красива час по-скоро; грубото транспортиране дотук, всички тези жестоки лица по коридорите — и взе решение.

— Не мога да ви помогна — каза Толи. — Дадох обещание.

Д-р Кейбъл оголи зъби. Този път дори не се опита да прикрие това като усмивка. Жената най-после разкри истинския си образ на звяр, отмъстителен и див.

— В такъв случай и аз ще ти обещая нещо, Толи Янгблъд. Докато не ни помогнеш с всички сили и от цялото си сърце, ти няма да станеш красива.

И д-р Кейбъл й обърна гръб.

— Ще се погрижа да умреш грозна.

Вратата се отвори. Ужасният човек стоеше отвън, където беше чакал през цялото време.