Скот Уестърфийлд
Грозните (12)

Операцията

Когато денят настъпи, Толи дочака сама автолетът да дойде.

Утре, когато операцията вече ще е приключила, родителите й щяха да я очакват пред болницата, заедно с Перис и останалите приятели. Такава беше традицията. Но й се виждаше малко странно сега да няма никой до нея, за да я изпрати от тази страна на реката. Никой не й каза довиждане, освен няколко грозни, които случайно минаваха наблизо. Сториха й се толкова малки и неопитни, особено току-що пристигналите зайци, които я зяпаха, сякаш беше купчина вкаменелости от епохата на динозаврите.

Толи винаги беше харесвала своята самостоятелност и независимост, но точно сега се чувстваше като първолак, когото са забравили да приберат след училище, самотна и изоставена. Много е тъпо да си роден през септември.

— Ти си Толи, нали така?

Тя вдигна очи. Беше един от новодошлите грозни, още тромав и непохватен в наскоро издълженото си тяло, който притеснено подръпваше и опъваше униформата, сякаш вече му е отесняла.

— Ъхъ.

— Теб ли ще преобразяват днес?

— Точно така, дребосък.

— Тогава защо изглеждаш толкова нещастна?

Толи сви рамене. Какво ли разбира този полугрозен недорасъл в края на краищата? Тя си мислеше за онова, което Шай й каза за операцията.

Вчера бяха взели последните мерки на Толи, преобръщайки я от всички страни из тръбата на скенера. Трябваше ли сега да каже на този новодошъл грозен, че същият следобед ще отворят тялото й, ще изменят костите й до необходимата форма — някои от тях ще донадят, други ще скъсят; ще изпилят носния й хрущял и скулите и ще ги заменят с предварително програмираните пластични импланти, а кожата й ще бъде дълбоко ошкурена и покрита с нов епител, така както покриват с нови чимове трева футболното игрище през пролетта? На очите й ще бъде придадена съвършената форма, а под ирисите й ще поставят рефлексни импланти, така че безличният им кафяв цвят да се обогати с блестящи златисти точици. Само за една нощ ще стегнат мускулите й чрез електролиза и ще изсмучат завинаги бебешките й тлъстинки. Зъбите й ще бъдат заменени с керамика, здрава като крилото на орбитален сателит и бяла като най-добрия порцелан от трапезарията на общежитието.

Казват, че не боляло, с изключение на новата кожа, която парела като при зверско слънчево изгаряне две седмици след това.

Докато превърташе из ума си подробностите около операцията, тя вече можеше да разбере защо Шай избяга. Сега си даваше сметка, че ще трябва да изтърпи много, за да изглежда по определен начин. И че не би й се наложило да понесе това, ако хората бяха малко по-умни и напредничави, за да се отнасят еднакво с всички, колкото и да са различни на външен вид. Колкото и да са грозни.

Ех, ако навреме беше намерила достатъчно силни аргументи, за да накара Шай да остане.

Тя продължаваше да води въображаеми разговори с приятелката си и положението сега беше много по-тежко, отколкото след като Перис замина. Стотици пъти беше спорила с Шай на ум — дълги, несвързани разговори за красотата, биологията и съзряването. Всеки път, когато ходеха заедно до руините, Шай обясняваше какво е мнението й за грозните и красивите, за града и онова, което е отвъд; какво е истинско и кое е фалшиво. Но Толи нито веднъж не си даде сметка, че приятелката й може да избяга, разделяйки се завинаги с красотата, блясъка и елегантността. Това не би станало, ако Толи беше намерила правилните аргументи. Ако изобщо беше казала нещо.

Сега, докато седеше тук, й се струваше, че изобщо не е опитала да задържи приятелката си.

Толи погледна новодошлия грозен в очите.

— Защото всичко се свежда до едно-единствено нещо: две седмици жестоко слънчево изгаряне са цената цял живот да изглеждаш великолепно.

Момчето протегна врат.

— Ъ?

— И заради нещо, което трябваше да кажа, а не го направих. Това е.

Болничният автолет най-после пристигна и кацна в училищния двор толкова леко, че едва раздвижи току-що окосената трева.

Шофьорът беше красив от втора степен, излъчващ самоувереност и авторитет. Той толкова приличаше на Сол, че Толи едва не го извика с името на баща си.

— Толи Янгблъд?

Толи забеляза краткото проблясване на лъча на ирисовия скенер, но въпреки това отговори: „Да, аз съм.“ Нещо във вида на красивия втора степен не й позволяваше да се държи лекомислено и закачливо. Той излъчваше самата мъдрост, а поведението му беше толкова сдържано и сериозно, че на Толи й се прииска да е още с дрехите си.

— Готова ли сте? Не взимайте много.

Брезентовият й сак беше пълен едва наполовина. Така или иначе всички знаеха, че новите красиви нямат нищо против повечето от техните вещи, донесени от другата страна на реката, да бъдат рециклирани. Тя, разбира се, щеше да има чисто нов гардероб и всички играчки на новите красиви, които си пожелае. Единственото, което щеше да запази от предишния си живот, беше написаната на ръка бележка от Шай, скрита сред купчина ненужни вещи.

— Взела съм достатъчно.

— Браво на вас, Толи. Много зряло.

— Такава съм си, сър.

Вратата се затвори и автолетът се отдели от земята.

Голямата болница се намираше в най-отдалечения край на „Града на новите красиви“. Тук идваха всички за важните операции: малките, грозните, даже красивите последна степен от далечния „Град на трошливите“ за процедури за дълголетие.

Реката проблясваше под безоблачното небе и Толи си позволи да бъде завладяна от красотата на „Града на новите красиви“. Дори без нощното осветление и фойерверките неговото лице пак сияеше със стъкло и метал, украсено с необичайните спирали на парти-кулите, които хвърляха сенки из целия остров. Тук, за разлика от „Ръждивите руини“, всичко кипеше от живот и Толи внезапно осъзна това. Не беше така мрачно и загадъчно като руините, но затова пък живо.

Беше крайно време да престане да се цупи заради Шай. Животът й от тук нататък щеше да се превърне в един безкраен купон, на който ще има само красиви хора, също като Толи Янгблъд.

Автолетът кацна на един от червените кръстове върху покрива на болницата и шофьорът придружи Толи вътре, за да я отведе до нейната чакалня. Там отново методично провери самоличността й, осветявайки окото й с лазера, после й каза да чака.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя се взря в неговите бистри спокойни очи и й се прииска той да остане. Но да го помоли да изчака заедно с нея не би било никак зряло.

— Добре съм. Благодаря.

Той се усмихна и си тръгна.

В чакалнята нямаше никой. Толи се облегна и започна да брои облицовъчните панели по тавана. Докато чакаше, отново започна мислено да разговаря с Шай, но сега тези разговори не я притесняваха. Вече беше твърде късно да размисли и да промени решението си.

Искаше й се стаята да има прозорец, за да огледа „Града на новите красиви“. Вече беше толкова близо. Представи си вечерта на следващия ден, първият ден като красива, облечена в нови и прекрасни дрехи (униформата от общежитието отдавна беше натикана в рециклатора), как гледа от върха на най-високата парти-кула в града. Щеше да види светлините оттатък реката да угасват, когато настъпи време за сън в „Града на грозните“, а нея тепърва щеше да я чака безкрайна нощ заедно с Перис и новите й приятели, всички онези красиви хора, с които предстоеше да се запознае.

Толи въздъхна.

Шестнайсетият рожден ден. Най-после.

В продължение на един дълъг час нищо не се случи. Толи барабанеше с пръст, чудейки се дали карат всички грозни да чакат толкова дълго.

После дойде един човек.

Изглеждаше много странно, не приличаше на нито един от красивите, които Толи беше виждала. Определено беше на средна възраст, но който и да беше правил операцията му, беше прецакал работата. Човекът беше красив, без съмнение, но това беше някаква ужасяваща красота.

Вместо да е мъдър и вдъхващ доверие, той изглеждаше студен, властен, заплашителен, като някакъв царствен хищник. Когато влезе, Толи беше готова да разпитва какво предстои, но погледът му спря думите в гърлото й.

Никога не беше срещала възрастен, който да й въздейства по този начин. Тя винаги изпитваше уважение, когато застанеше лице в лице с красиви от втора и последна степен. Но в присъствието на този мъж с жестока красота уважението преминаваше в страх.

Мъжът проговори:

— Има проблем с твоята операция. Ела с мен.

И тя тръгна.