Майте Каранса
Кланът на вълчицата (17)

Глава седемнадесета
Ел Палацо — дворецът на вещиците

Къщата в имението, истински малък дворец в стил неокласика, с масивни мраморни колони, се издигаше високо на хълма и гледаше към пролива Месина.

Беше заобиколена от романтични градини, в които Селене обожаваше да се разхожда. Обичаше да се губи из лабиринта от жив плет, да поседне в беседката, за да изпие нещо разхладително, да потопи ръка в езерото с пъстроцветни рибки или да съзерцава белите скулптури, заграбени от гръцките некрополи, които изобилстваха на острова.

Откакто бе пристигнала в имението, не беше излизала извън двореца, което довеждаше до отчаяние Салма, полагаща неимоверни усилия, ден след ден, в опитите си да я подмами да отиде с нея на фиестите, които всяка вечер се вихреха в Палермо.

Селене предпочиташе да си почива и да се отдава на блаженството от селското уединение. Оценяваше изяществото на мебелировката от благородно дърво, дивеше се на ценните фрески, които украсяваха стените в залите, на персийските килими по пода на салоните и на сирийските в столовата, на тосканските оръжия, окачени в коридорите, и на внушителните мраморни стълбища. Още не можеше да повярва, че всичко пред очите й е нейно и само нейно. Нейна беше и яхтата, закотвена в частното пристанище в малкия залив, както и мощното черно БМВ с шофьор, който беше денонощно на нейно разположение и чакаше заповедите й, за да я откара където пожелае.

Въпреки това Селене не напускаше своето светилище.

Кутията й за бижута беше пълна с бляскави диаманти, но тя си ги слагаше само късно вечер, и то когато останеше сама. Селене загасваше светлината и пипнешком си слагаше пръстените с брилянти. Извиваше ръце във вълнообразни движения, като морската повърхност, огъваща се под напора на вятъра, имитирайки полета на пеперуда, отваряше прозореца и съзерцаваше луната. Макар че й беше мъчно за воя на вълците в планините и за свежия въздух на Пиренеите, малко по малко сетивата й привикваха към топлия дъх на боровете привечер, соления вкус на морето, хладния пясък на плажа и тежкия зной по пладне, когато се излягаше в прохладните помещения с изумително високи тавани и с тежки завеси по прозорците, които не позволяваха на слънчевите лъчи да проникват.

В един от онези жежки следобеди, когато бе толкова непоносимо задушно, че дори мухите ги домързяваше да летят, дочу разговор. Наостри уши и затаи дъх, не помръдваше.

Бяха две момичета от селището, които разговаряха помежду си, докато миеха стъклата на прозорците, въоръжени с кофи и парцали.

Въпреки че говореха на сицилиански, Селене безпогрешно разбираше всяка тяхна дума.

— Най-напред дойде бедствието, което разори господарите.

— Не е достатъчно, Кончета.

— Пострадаха единствено нивите на дука!

— И какво от това?

— Ами това — откъде дойде тая напаст? Как така изведнъж се появи тоя облак от скакалци, а после изчезна ей тъй на. Изпари се като дим. Дойде от нищото, Мареля! Не е минал през пролива, понеже скакалците ги нямаше на полуострова.

— Не можеш да твърдиш, че са вещици, само защото скакалците унищожиха житните ниви.

— А градините?

— Това не го вярвам.

— Видях го със собствените си очи, Мареля, повярвай ми! С очите си видях как пожълтялата трева се превърна в зелена и красива морава, равна и гъста като на игрище за голф. И стана, след като чернокосата жена изрече магическите думи.

— Ако наистина са вещици, защо поръчаха на художника Грималди да изрисува стените на стаите, а не използваха някоя от своите магии?

— Защото щеше да е прекалено явно.

— Ами! Това са суеверия!

— Не чу ли какво се говори в Катания?

— Какво?

— Изчезнали са две бебета и са намерили едно момиче с източена кръв.

— Какво намекваш?

— Всичко това стана, откакто дойдоха господарките. Обърни внимание, още същата нощ изчезна едно бебе, а има и още нещо и то е най-странното…

— Какво?

— Ясно чух детски плач в двореца.

— Не може да бъде, искаш да кажеш, че…

— Те са били! Чернокосата излиза на лов, а червенокосата им пие кръвта.

— Червенокосата ли е по-лошата вещица?

— Косите й са червени като кръвта. Тя е била.

— Какво да правим? Дали да не кажем на някого?

Двете момичета станаха бледи като платно. Пред тях, като изплувала от нищото, стоеше тайнствената непозната с червените коси, която ги гледаше с иронична усмивка през стъклата. Изтръпнали от ужас, двете отстъпиха назад.

— Кажи ми, Кончета, на кого мислеше да кажеш за всичко това?

— На никого, госпожо.

— Значи смяташ, че съм всемогъща магьосница? Така ли, Мареля?

— О, не, госпожо, не.

— Току-що те чух да го казваш — мога да предизвиквам бедствия чрез прелетни скакалци, да превръщам изсъхналата трева в тучна морава и се храня с девойки и деца. Така ли беше?

— Не, господарке, това са празни приказки, бабини деветини. Ние не вярваме във вещици.

— Толкова по-добре, защото… всичко ще забравите.

— Какво казахте, господарке?

— Казах това, че още в този миг, като щракна с пръсти, ще забравите за всичко, което се е случило през последните дни. Хоп!

Кончета и Мареля затвориха очи за секунда, а когато ги отвориха отново, видяха пред себе си красива жена с червени коси, облечена в ефирна копринена рокля на цветя.

И представя си нямаха коя е.