Кон Игълдън
Кръвта на боговете (27)

25

Брут се усмихна. Беше открил, че това е едно от многото предимства на младата съпруга. Не само че той изпитваше по-голям стимул да се поддържа във форма, вместо да се предава на възрастта, но и у Порция липсваше онзи цинизъм, с който се беше сблъсквал през годините. Тя се смееше с по-голяма лекота от него и когато го правеше, смехът й бе заразителен. Всеки път, когато си помислеше за нея, мрачното му настроение веднага изчезваше.

— Подиграваш ми се — каза Порция. Нацупи му се — знаеше, че той обожава това. Нощем Брут понякога хапеше лекичко долната й устна, като се наслаждаваше на пълнотата й.

— Не бих посмял — отвърна той. — Оценявам по достойнство римския ти дух и желанието ти да се грижиш за съпруга си по време на кампания. Просто казвам, че вече съм опитвал гозбите ти и смятам, че е най-добре да оставиш тази работа на прислугата.

Тя ахна в престорена ярост и замахна с котлето, сякаш се канеше да го хвърли по него. Беше облечена като гръцка селянка, с проста бяла туника с широк пояс и тъмночервено наметало. Докато говореше, движеше длани по тъканта и тя изглеждаше едва ли не като част от нея, жива и непрекъснато в движение. Брут погледна с обич жена си, обута в сандали със скъпоценни камъни, струващи много повече от селските къщи, покрай които минаваха всеки ден. Тъмната й коса беше вързана със сребърни нишки и другите римски жени в лагера вече бяха започнали да имитират стила й с по-прост грим и облекло, сякаш можеха да се надяват да изглеждат прекрасни като нея.

— Аз ще се грижа за съпруга си! — заяви тя.

Брут пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

— Знаеш, че не бих искал нищо друго, но може би в кръвта на съпруга ти вече има достатъчно въглен.

Порция ахна и го отблъсна.

— Никога не си опитвал моето пиле с билки, съпруже. Ако беше, нямаше да ми се подиграваш така.

— Вярвам ти — със съмнение отвърна той. — Ако искаш, няма да се оплаквам. Всеки залък ще бъде нектар за мен и ще се усмихвам, докато дъвча гьона.

— О! Ще видиш ти! Ще съжаляваш за думите си, когато те оставя да спиш сам през нощта!

И се отдалечи, като размахваше котлето и викаше прислугата. Брут се загледа след нея, после погледът му обгърна лагера. Видя, че някои легионери се усмихват, когато виждат младата жена на командира си, и я зяпат с копнеж. Брут се вгледа за момент в тях и изражението му стана мрачно. Това беше недостатъкът, разбира се. Никога не можеше да е сигурен, че някой младок няма да рискува главата си, за да я ухажва, заслепен от похот или любов, докато здравият му разум се дави като пале във вино.

Пое дълбоко дъх, напълни дробовете си с топлия въздух и издиша през носа. Обичаше Гърция. Като млад войник беше пътувал през същата страна, където сега се бяха събрали легионите му. Другар му беше един прошарен стар войник. Рений, сприхав и безжалостен син на Рим, който от много години лежеше в гроба. За момент Брут си спомни как двамата вървяха рамо до рамо при първото му бойно назначение. Поклати глава. Тогава бе толкова млад. Всички онези, които обичаше, бяха все още живи и двамата с Юлий бяха приятели, твърдо решени да оставят следа в този свят.

Гледаше назад през годините и едва успяваше да разпознае младежа, който бе при онова първо пресичане на Гърция. Юлий вече се издигаше в Рим, но се нуждаеше от военна сила. Брут бе твърдо решен да стане негов генерал, негов най-близък поддръжник. Изобщо не си беше представял, че ще настъпи ден, когато ще вдигне ръка да убие приятеля си.

Седна на едно повалено дърво, отбелязващо границата на селската градина, която бе избрал за пренощуване. Виждаше цялата си младост и буквално се потопи в нея. Спомни си Тубрук, управителя на извънградското имение на Юлий. Брут не искаше да види разочарованието в очите му, ако все още беше жив. Тубрук никога не би разбрал какво ги е разделило. За някои беше по-добре да умрат, за да не се терзаят душите им от всичко, което бе последвало.

Майка му Сервилия бе все още жива, вече побеляла старица, която въпреки това вървеше с изправен гръб и осанката й скриваше годините й. Юлий я беше обичал, призна си Брут, макар да го гризеше, че собствената му майка години наред се умилкваше около приятеля му. Накрая Юлий я беше зарязал заради своята египетска царица, единствената жена, способна да му роди син.

Брут въздъхна. Беше видял как майка му се състарява едва ли не за една нощ, след като заряза всички преструвки, че е все още млада. Беше си помислил, че ще повехне и ще умре, но у Сервилия нямаше и капка слабост. Годините само я направиха по-здрава, като тиково дърво или обработена кожа. Зарече се да я посети, когато се върне в Рим, може би заедно с младата си жена, макар да знаеше, че двете ще си издерат очите като котки.

— Какво си се замислил? — обади се изненадващо Порция зад гърба му.

Не беше чул стъпките й и се стресна, а после се подразни, че някой може да го приближи неусетно. Възрастта му отнемаше всичко, което го правеше такъв, какъвто беше навремето. Въпреки това й се усмихна.

— Нищо. Нищо важно.

Порция се намръщи красиво.

— Да ти покажа ли белега си? Моето доказателство, че може да ми се има доверие?

И преди Брут да отговори, отметна наметалото и показа дългото си загоряло от слънцето бедро. С едната си ръка повдигна края на гръцката си туника и се видя тъмнорозовият белег, дълъг почти колкото дланта му. Брут се огледа, но никой не гледаше. Наведе се и целуна белега, при което тя въздъхна и погали главата му.

— Не биваше да си го правиш — каза той прегракнало. — Виждал съм мъже да умират от треска след по-леки рани.

— Това ти показа, че не съм някаква празноглава куртизанка, която можеш да загърбиш просто така. Аз съм римлянка, съпруже, с римски добродетели, и съм чудесна готвачка. Така че можеш да ми довериш мислите си и всичко останало. Току-що се беше отнесъл някъде много далеч.

— Мислех си за Юлий — призна той.

Тя кимна и седна на дървото до него.

— Така и предполагах. Винаги имаш това изражение, когато си мислиш за него. Тъжно най-вече.

— Е, виждал съм тъжни неща — рече той. — И изгубих голяма част от живота си в търсене на правия път, по който да тръгна. — Махна към легионите, разположени на лагер около тях в продължение на цели мили. — Надявам се вече да съм го намерил. Искам да се върна в Рим, Порция. Макар и да обичам тази страна, тя не е мой дом. Искам отново да стъпя на форума, може би да служа като консул известно време.

— И аз бих го искала — за теб, не за себе си, съпруже. Щастлива съм, където и да си. Достатъчно си богат, за да живееш охолно, хората те уважават и обичат. — Тя се поколеба. Не беше сигурна докъде може да стигне със спора, който бяха водили неведнъж. — Не искам да те изгубя. Знаеш, че ще умра още същия ден.

Брут я прегърна. Изглеждаше дребничка до него. Усети топлината на тялото й през тънкия плат и долови аромата на косите й.

— Ти си малко луда, да знаеш — промърмори той. — Но въпреки това те обичам. И няма да ме изгубиш. Порция. Аз свалих тиранин, а не цар. Нима трябва да подгъвам коляно пред някакво си момче, нарекло се със същото име? Познавах истинския Цезар. Октавиан няма право на това име. Абсолютно никакво право.

Порция вдигна ръце и докосна лицето му. Дланите й бяха изненадващо хладни.

— Не можеш да поправиш онова, което е счупено, любов моя. Не можеш да оправиш целия свят. Мисля, че от всички други ти си направил най-много и си бил нараняван предостатъчно през живота си. Нима е толкова ужасно сега да се наслаждаваш на плодовете на труда си? Робите да ти бъдат подръка и да се наслаждаваш на добрата храна и лятото? Да прекараш тези години с мен в някоя хубава вила край морето? Баща ми има едно великолепно място в Херкулан. Всеки ден пише писма и управлява имотите си. Нима това е срамно? Не мисля.

Той я погледна. Не можеше да се каже, че тя не разбира какво го кара да продължава напред. Беше споделил с нея всичко за миналото си — както провалите, така и триумфите. Тя се бе омъжила за него с пълното съзнание кой е той и кой иска да стане, но това не й пречеше да настоява за мир и оттегляне от активния живот. Брут можеше само да съжалява, че синът им беше умрял така рано. Отглеждането на едно момче можеше да отклони вниманието й от съпруга й. Но след това тя не беше забременяла отново, сякаш утробата й бе умряла заедно с детето. Мисълта за това го разстрои и той поклати глава.

— Не съм стар като баща ти. Порция, поне засега. Предстои ми още една битка. Ако не я проведа или ако изгубим, ще казват за мен само, че съм убиец, а не освободител на Рим. Ще говорят за Марк Брут като за долен предател и ще пишат историята така, както им изнася. Виждал съм да се прави и преди, Порция. Няма да им позволя да го сторят и с мен. Не мога да им позволя да го сторят! — Хвана китките й и свали ръцете й на гърдите си, върху сърцето.

— Зная, че си добър човек, Марк — тихо каза тя. — Зная, че си най-добрият от всички, по-добър от онзи мършав Касий, от Светоний и останалите. Зная, че ти е болно да си част от заговорите им, също както и да продължаваш да се биеш. Мисля, че прекалено много те е грижа как те гледат на теб, любов моя. Какво значение има, че някакви си дребосъци живеят в неведение кой си бил и кой си все още? Нима достойнството ти е толкова крехко, че не можеш да понесеш смеха и на най-долния просяк на улицата, докато минаваш покрай него? Нима ще отговориш на всички обиди, дори отправени от такива, които не са достойни да завържат сандалите ти? Ти наистина освободи Рим, съпруже. Ти възстанови републиката или поне им даде възможността да видят едно бъдеще без диктатори и царе, които да ги управляват като роби. Самият ти го казваш. Нима това не ти е достатъчно? Направил си повече, отколкото повечето хора биха могли да направят за десет живота, и аз те обичам заради това, но сезоните се менят и ще дойде време, когато ще трябва да оставиш меча.

— Ще го направя, кълна се. След тази битка. Веднага след тази битка, Порция. Боговете ми дадоха за врагове всички лъвове в Рим. Ако могат да бъдат победени, няма да има кой да създаде империя от пепелищата. Републиката ще продължи напред и ще има мир хиляда години. Всичко това е в ръцете ми, също както ти си в ръцете ми.

Завърши последните думи, като плъзна ръце по тялото й и започна да я гъделичка. Тя запищя и се загърчи, но той продължи, без да обръща внимание на протестите и съпротивата й, докато в очите й не се появиха сълзи.

— Ти си чудовище! — със смях каза тя. — И изобщо не ме слушаш.

Той поклати глава.

— Знаеш, че те слушам. Част от мен не желае нищо повече от това да върви като свободен човек, заслужил свободата си в името на Рим. Искам го, но няма да позволя да бъда управляван отново от царе в лицето на Марк Антоний и още по-малко на Октавиан. Ще се изправя срещу тях още веднъж и ако боговете ми се усмихнат, ще вляза заедно с теб в града, докато всички младежи зяпат прелестта ти. И ще съм доволен.

Когато тя отговори, в очите й имаше тъга, макар да се опитваше да се усмихне.

— Надявам се, любов моя. Ще се моля за това.

Отпусна глава на гърдите му и известно време седяха в мълчание и се взираха към равнината, където легионите приготвяха вечерята си.

— Освен това го обичах — рече Брут. — Той беше най-добрият ми приятел.

— Знам — унесено отвърна тя.

— Веднъж се сражавах срещу него, Порция. Тук, в Гърция, при Фарсала. Иска ми се да можеше да видиш битката. Беше невероятна. — Той издиша бавно. Спомените бяха ярки в ума му. — Той разби войската на Гней Помпей и след като всичко приключи, ме откри на бойното поле. Прегърна ме, както аз прегръщам теб сега — и ми прости за предателството.

Гласът му секна, спомените върнаха стари мъки и сподавен гняв. От онзи момент Брут беше човекът, на когото му бе простено за предателството от благородния Цезар. Мястото му бе отредено в историите и поемите на Рим — слабият предател, благословен от по-добрия от него. Брут потръпна. Не беше признал на Порция как се бе чувствал онзи ден в Гърция. Беше й споделил, че се страхува за републиката, когато Цезар доведе Клеопатра и сина си в Рим. Бе изразил мнението си, че те се опитват да положат основите на династия, която да владее света.

Всичко това бе вярно, но само отчасти. Съдбата на Цезар беше решена през онзи ден при Фарсала, когато той беше пречупил и измъчвал приятеля си, прощавайки му пред очите на всички.

Порция сякаш беше задрямала в обятията му и той леко я вдигна и я целуна по челото.

— Хайде, любов моя. Искам да опитам онова твое пиле с билки.

Тя се размърда, прозя се и се протегна като котка. Той я гледаше с обич.

— Денят е много топъл — рече тя. — Още много ли имаме да вървим?

— Не чак толкова, но ще трябва да те върна в Атина, когато се срещна с легионите на Касий.

— Предпочитам да остана в лагера.

— Казваш ми го за стотен път, но военният лагер не е място за теб, много добре го знаеш. Ще се погрижа да си в безопасност, преди да потегля към брега.

— Не разбирам защо трябва да отиваш да се срещаш с легионите му, след като брегът е в обратната посока.

— Той води повече от половината армия, Порция. Добре е войниците да се срещнат, преди да затръбят тръбите. А и сред тези хълмове не са много равнините, в които могат да се построят деветдесет хиляди души.

— Как се казва мястото, към което отиваме? — попита тя.

— Филипи — отвърна той и сви рамене. — Просто малко градче, като всяко друго.

 

 

Октавиан вдиша дълбоко свежия въздух. Стоеше на скалите край Брундизиум и виждаше на мили навътре в морето. Слънцето печеше в гърба му, но той не можеше да се отпусне, особено в компанията на Марк Антоний. Помежду им имаше над трийсет години разлика и Октавиан трябваше да полага усилия, за да не се чувства застрашен от мъжа, който беше познавал един много по-различен Рим, преди Цезар да се издигне и да поеме властта над града и останалия свят.

Дори от тази височина на скалистата пътека не можеше да види гръцкия бряг, който се губеше някъде в маранята. Вниманието му беше насочено към тъмносиньото море извън пристанището, където се сражаваха галерите. Приличаха на детски играчки и бяха твърде далеч, за да чува заповедите и трясъка на катапултите, запращащи запалителни снаряди и камъни високо във въздуха.

Предишната нощ Агрипа беше заобиколил тока на Италийския ботуш, възползвайки се от спокойното море и слабия вятър. Октавиан беше научил за пристигането му едва сутринта, когато изтощеният вестител беше стигнал при него, след като бе прекосил полуострова с максималната скорост, на която беше способен. Октавиан и Марк Антоний трябваше да се изкачат на най-високата точка на брега, за да видят галерите на Агрипа, но още от самото начало бе станало ясно, че Секст Помпей също е бил предупреден за идването му. Корабите му вече бяха строени, когато Агрипа се появи с първата светлина на зората. Добре отпочинали, галерите на Помпей незабавно се хвърлиха в атака с пълното съзнание, че гребците на Агрипа са уморени след цяла нощ гребане покрай брега.

— Богове, видя ли това? — извика Марк Антоний.

Знаеше не по-зле от Октавиан, че бъдещето им е в ръцете на Агрипа. Ако приятелят на Октавиан се провалеше, легионите нямаше да могат да прекосят гъмжащото от хищни галери море и да се надяват, че ще оцелеят. Антоний все още го беше яд, че не е знаел за тайното построяване на флота в Авернското езеро.

— Кое? — попита Октавиан, без да го поглежда.

— До най-близкия горящ кораб при онази скала, два кораба наляво. Онзи, който току-що се преобърна. Приятелят ти се справя добре въпреки численото превъзходство на Секст.

Флотът на Агрипа беше малоброен, макар да наброяваше почти петдесет галери. Октавиан подозираше, че някои от корабите са по-скоро за показ или примамка за Секст Помпей. Разбира се, някои от тях се биеха с пълни екипажи, докато други само се опитваха да направят таран, като се носеха с пълна скорост сред останалите. Пред очите на Октавиан един кораб удари с носа си друг и проби корпуса му. Нападателят обаче не успя да се освободи и двете галери останаха заклещени. Екипажите им се сражаваха на палубите не само за да спечелят, но и да решат кой ще остане на кораба, който не потъва. Октавиан видя гребящите назад гребла и разбра, че нападателят е някой от капитаните на Помпей. Гребците на Агрипа се изсипваха на палубата при всяка атака, след като прибираха греблата и ги завързваха с вериги. Това бе опасна тактика, тъй като ставаха уязвими за други кораби, но численото превъзходство бе от жизнена важност, поне според преценката на Октавиан.

Макар да знаеше, че корабите на Агрипа са с червени платна, бе почти невъзможно да се каже със сигурност кой печели. Някои от галерите на Агрипа се клатеха като дебели старици на най-малкия полъх на вятъра и Октавиан можеше само да си представя постоянния ужас на хората в тях — как очакват всеки момент да се преобърнат и да потънат в студеното море. Бяха в сравнителна безопасност, докато гребците работеха, но веднага щом и те се включваха в боя, корабите ставаха опасно нестабилни. Поне един вече беше потопен от съвсем слаб сблъсък с противника.

— Можеш ли да кажеш кой има надмощие? — попита Марк Антоний.

Гласът му звучеше напрегнато и Октавиан го погледна, преди да поклати глава. По-възрастният мъж беше изнервен, както и можеше да се очаква предвид големия залог и невъзможността да повлияе на изхода от сражението.

— Никой засега — каза Октавиан. После добави почти шепнешком: — Нищо не мога да направя оттук.

Погледна към слънцето и видя, че са прекарали тук цялата сутрин. Минаваше пладне, а двата флота все още се сражаваха, все повече и повече кораби лумваха в пламъци, потъваха или се преобръщаха. Хиляди мъже вече бяха станали жертва на огъня, меча или водата. Масовият сблъсък в началото се беше превърнал в уморено боричкане, изпитание на издръжливост и воля, в което всеки капитан рискуваше с още един враг или просто гледаше да се дръпне настрани, за да могат гребците му да си поемат дъх. В това нямаше нищо красиво, осъзна Октавиан. Някак беше очаквал, че ще е различно. Реалността бе друга — сякаш двама стари боксьори се блъскаха слепешком, вече окървавени, но въпреки това неспособни да паднат, тъй като са се вкопчили един в друг. Бъдещето му зависеше от равновесието и Октавиан отправи молитва към Юлий и Марс Агрипа да се справи.

Не беше наивен. Знаеше, че някои престъпления остават ненаказани. Крадци и убийци понякога отърваваха кожите и си живееха добре, умираха щастливи и стари в домовете си. Навремето Юлий му беше разказал за един човек, който обрал свой приятел и използвал парите, за да започне успешна търговия. Приятелят умрял в нищета, а крадецът благоденствал и дори се кандидатирал за сенатор. Човек обаче можеше да иска правосъдие, дори то да не идваше само или по волята на боговете. Правосъдието не се даваше, а трябваше да се вземе. Октавиан не можеше да остане спокоен, докато Освободителите бяха живи и продължаваха да представят престъпленията си за добри дела.

Беше видял монета с главата на Брут и надпис на реверса, който го величаеше като „Спасител на републиката“. Стисна зъби. Нямаше да им позволи да откраднат историята от онези, които бяха заслужили повече от тях. Нямаше да им позволи да превърнат онова, което бяха направили, в благородна постъпка.

 

 

Секст Помпей виждаше около себе си само отчаяние. Екипажът му се сражаваше от часове. Бяха издържали три атаки с абордаж, като всеки път едва успяваха да освободят кораба, преди да бъдат прегазени. Малцина от хората му бяха невредими и повечето умираха за глътка вода и миг почивка. Начинът им на живот ги поддържаше в добра форма, но им липсваше онази безкрайна енергия, която му даваше собствената му младост. Беше навършил деветнайсет само преди няколко месеца и бе отпразнувал рождения си ден с тържество, устроено от капитаните на легионите. Бяха вдигнали чаши за негово здраве и онези, които помнеха баща му, бяха произнесли прочувствени речи. Братята Каска бяха прочели нова поема на Хораций, която се разпространяваше из градовете и славеше републиката като най-скъпоценната перла сред всичко, сътворено от човека.

Всичко това беше щастлив и далечен спомен, докато гледаше отломките и телата, носещи се във водата навсякъде около него. Никой в Рим не беше научил, че разполага с верига от конници през най-тясното място на сушата, за да поддържа връзка с Ведий. Беше направил всичко както трябва и въпреки това то не се беше оказало достатъчно. Съобщението дойде навреме, за да се построи в очакване на вражеския флот, и по зазоряване се чувстваше уверен. Няколкото надраскани думи върху парче пергамент обаче не го бяха подготвили за самоубийствената тактика на галерите срещу него, нито за ужаса от абордажните куки, които прелитаха със свистене над главата му. На два пъти екипажът му се беше измъкнал, като успя да разсече въжетата, уловили кораба му. Остатъците им все още се търкаляха на палубата, медните нишки блестяха на слънцето. Не бяха намерили нито миг покой, за да освободят куките и да ги хвърлят през борда.

Оставаше му само да гледа как вражеските галери разбиват и потопяват половината му флот. Неговите кораби бяха започнали добре, дисциплинирано пробиваха корпуси и изпочупваха гребла, но за всеки потопен вражески кораб Секст губеше три свои. Галерите на противника се движеха като стършели, жилеха със запалени стрели от близко разстояние, после тръгваха на абордаж, докато екипажът се мъчеше да угаси пламъците, преди да са се разраснали. На Секст му отне твърде много време да установи, че половината от корабите срещу него са само с гребци и не представляват истинска заплаха. Всички бяха с червени платна. Опасните се криеха сред тях, изсипваха бойци през двата си моста и избиваха хората му, след което подпалваха корабите и продължаваха нататък.

Над морето се стелеше гъст дим и Секст чуваше от всички посоки скърцането и плясъка на гребла. Не знаеше дали не е обкръжен от врага и дали може да рискува да сигнализира на собствените си кораби. Рязко заповяда на гребците си да поддържат средна скорост, макар че те изнемогваха и през часовете от зазоряване не едно тяло беше изнесено отдолу. От пъргавостта и бързината на бойната галера не беше останала и следа и сега корабът едва се влачеше.

Силен порив на вятъра разнесе донякъде пушека и сега можеше да вижда по-надалеч. Картината не му донесе утеха — видя десетки потъващи кораби, носещи се като мъртви риби на повърхността; водата беше осеяна с трупове. Още повече кораби продължаваха да горят и когато димът се разнесе, той видя три галери, които се движеха в стегната формация и ловуваха между отломките. Една от тях беше с готови за стрелба катапулти и Секст разбра, че е взет на прицел веднага щом врагът го забеляза, и започна да завива. Помисли си за сестра си Лавиния, която бе на сигурно място долу. Не можеше да им позволи да я заловят.

— Обърни към брега и карай към плитчините! — извика той на началника на гребците. — Таранна скорост за последната четвърт миля. Последен опит и ще можем да се скрием на сушата.

Изтощените гребци чуха гласа му и отново ускориха темпото, изгубени в мъглата на болката. Галерата му се понесе напред и той чу викове зад себе си — вражеските капитани също увеличаваха скоростта.

Битката го беше отнесла на мили от Брундизиум. Секст забеляза един песъчлив залив и се насочи към него, кормчиите му с твърда решимост поддържаха курса.

Лавиния излезе от трюма. Беше позеленяла от часовете, прекарани в зловонния сумрак. Видя преследващите ги галери и брега пред тях и сърцето й се сви заради брат й. Беше прекрасен, застанал на носа и следящ с отчаяна съсредоточеност плитчините. Въпреки тежкото положение той й се усмихна, когато тя докосна ръката му.

— Дръж се за мен — каза й Секст. — Ако ударим скала, здравата ще ни раздруса при тази скорост. Не познавам тукашния бряг.

Тя се вкопчи в ръката му и в следващия миг корабът внезапно се разтресе, когато килът застърга по дъното. Секст изруга, ужасен, че галерата ще заседне и ще го остави в безизходица на една ръка разстояние от сушата. Началникът на гребците зарева заповеди, гребците се напрегнаха, стъргането спря и галерата изведнъж се озова в по-дълбоки води.

— Почти стигнахме! — извика Секст.

Беше се надявал да стигнат до самия бряг и да изтеглят галерата на пясъка, но вместо това тя се клатеше в прибоя, греблата от едната страна се чупеха. Секст протегна ръка на сестра си.

— Хайде, ще трябва да си понамокриш полите.

Скочиха в разпенената вода. Секст усети пясък под краката си и страхът му донякъде изчезна, когато видя, че вражеските галери обръщат и отново се насочват към открито море. Бяха го видели как едва не засяда в плитчината и не им оставаше друго освен да гледат и да го обстрелват със стрели, които не достигаха целта си.

Галерата се клатеше на прибоя, който в крайна сметка щеше да я разбие на парчета. Секст обаче беше отвел екипажа си на безопасно място и всички почнаха да напускат кораба и да излизат на брега.

Вятърът се усилваше и по вълните се появяваха бели гребени. В далечината се виждаха горящи и преобърнати кораби. Всичките надежди на Секст се бяха превърнали в пепел.

Капитанът му Квинт обаче беше оцелял. Беше вир-вода и без капка сила, но попита високо:

— Имаш ли други заповеди?

Секст едва не се разсмя на абсурдния въпрос.

— Дори и да имах, Квинте, би ли могъл да ги изпълниш? Флота го няма. Отново сме пехотинци. — Замисли се за момент и продължи: — Възможно е обаче да има и други оцелели. Изведи хората на високо и претърси брега. Двамата със сестра ми тръгваме към най-близкото селище.

Квинт отдаде чест и извика на хората си да го последват. Секст беше доволен просто да седи на горещия жълт пясък и да съзерцава морето. Лавиния го гледаше, неспособна да намери думи, с които да го успокои. Над главите им крещяха чайки, а галерата скърцаше, клатушкаше се и се тресеше в прибоя. След малко Секст се обърна към сестра си и й се усмихна.

— Хайде — каза и хвана ръката й. Поведе я през дюните към скалите, за да намери някаква пътека, която да ги отдалечи от морето, погълнало надеждите му.

— Какво ще стане сега? — попита Лавиния.

Секст сви рамене.

— Цезар и Марк Антоний ще преминат. Не мога да ги спра.

— Не, Секст. Имах предвид какво ще стане с нас?

Вместо отговор той й показа кесията на колана си.

— Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Имам скъпоценни камъни и златни монети. Ако успеем да стигнем до някое градче, ще сме в относителна безопасност. След това ще се върнем в Испания. Там все още има хора, които помнят баща ни, Лавиния. Те ще ни приютят.

 

 

Катеренето по стръмните кози пътеки бе изнурително. Секст и сестра му напредваха бавно, като се хващаха за изсъхнали храсталаци. Бяха задъхани, когато стигнаха върха, и Секст изпревари Лавиния в последния момент. И изведнъж рязко спря, и от гърдите му се изтръгна стон, смес между гняв и пълно отчаяние. Зад него Лавиния вдигна уплашено глава.

Квинт беше там заедно с онези от екипажа, които го бяха последвали. Вързани и напълно обезсърчени. Пазеха ги строени в редица легионери.

Центурион с украсен с пера шлем пристъпи напред. Беше наблюдавал засядането на флагманския кораб и сега се взираше в младежа и сестра му, които приближаваха, като изтупваха пясъка и пръстта от ръцете си.

— Секст Помпей? Имам заповед от триумвирите Цезар и Антоний да те арестувам. Името ти е включено в проскрипциите.

Секст се обърна към сестра си и скришом й бутна кесията в ръцете.

— Благодаря, че ми показа пътеката — каза и се дръпна от нея.

Погледът на центуриона се стрелна от Секст към Лавиния. И двамата бяха русокоси. Момичето беше видимо ужасено. Центурионът прочисти гърлото си и бързо взе решение. Самият той имаше дъщери, а заповедта му не споменаваше нищо за сестра.

— Ако дойдеш, без да се съпротивляваш, ще наредя някой от хората ми да придружи… местното момиче до града.

Секст леко отпусна рамене; мъчеше се да скрие страха, който го беше обхванал, когато видя войниците. Знаеше какво означават проскрипциите. Виждаше го в доволните изражения на войниците, които го чакаха и сигурно вече се чудеха как да похарчат наградата за главата му.

— Благодаря, центурион — каза той, затвори за миг очи и се олюля, когато умората най-сетне взе връх. — Ще съм благодарен, ако избереш… надежден човек, който да я придружи.

— Не се безпокой за това. Ние не воюваме с жени.

Лавиния погледна Секст с широко отворени, изпълнени с ужас очи, докато един як легионер я отвеждаше, хванал я внимателно за ръката.