Кон Игълдън
Кръвта на боговете (19)

17

Главата на Октавиан клюмна отново; умората беше ужасна. Вярно бе, че боят изтощава човек повече от всяка друга дейност. Не беше сам — легатите, събрали се в командирската палатка в равнината, непрекъснато се прозяваха. Навън още духаше, но железните мангали осигуряваха някакво подобие на топлина, а виното прогонваше остатъците от студа. Легионерите бяха лишени от лукса да почиват, тъй като Октавиан беше наредил да издигнат вал около огромния лагер. Той беше приключен бързо: хиляди хора грабнаха лопатите и се справиха за нула време с каменистата земя. Въпреки това Октавиан беше твърдо решен още на следващия ден да изтегли легионите на юг, по-далеч от студената планина и обратно към меките ветрове на лятото в Северна Италия.

Настроението на хората също бе топло и Октавиан се усмихна, когато чу Меценат да се смее на нещо, казано от един легат. Лежеше върху натрупани одеяла и беше свил едно на топка под главата си вместо възглавница. Поднос студена храна чакаше до лакътя му, а слугите стояха наблизо и пълнеха чашата му всеки път, когато я изпразнеше. Всяка кост и мускул го боляха, но болката беше приятна и изобщо не можеше да се сравнява с онази заплаха, че ще рухне по време на битката.

С притворени очи Октавиан наблюдаваше четиримата легати, доведени от Хирций и Панса на север. Държаха се на групичка и се чувстваха неловко, въпреки че беше казал на останалите да ги приемат радушно. Беше ги поздравил за победата, но трябваше да направи повече, преди да са осъзнали, че вече са част от неговата армия, а не просто дадени назаем от Сената. Разтърка очи и реши да стане, за да не задреме от топлината. Хората на тези легати се бяха сражавали с Цезар, независимо дали командирите им разбираха значението на това. След този ден те бяха негови. Силата на името още го смайваше, но той вече се беше научил да приема тази магия. Рим някога беше принадлежал на Сената и великите оратори, но Юлий Цезар беше направил легионите свои.

Когато стана. Меценат и Агрипа го посрещнаха с радостни възгласи и Октавиан им се ухили.

— Той се надигна! — възкликна Меценат и му подаде пълна чаша. — Тъкмо казвах на Павлиний, че можехме да се справим по-добре със стрелци. Видя ли как летят стрелите? Марк Антоний има отряд сирийски стрелци, които се представиха великолепно с лъковете си.

Октавиан не беше забелязал точно тази подробност и поклати глава. Осъзна, че всички го наблюдават внимателно и го чакат да заговори.

— Не мога да се гордея особено от победа срещу два пъти по-малобройна армия, но все пак е по-добре, отколкото да загубим. За победата!

Вдигна чашата си и всички пиха. Октавиан погледна новите легати и реши да прекара остатъка от вечерта в тяхната компания, за да научи силните и слабите им страни. Разпозна най-възрастния от тях, който се бе обърнал към него в края на битката — Юстиний. Изглеждаше така, сякаш изобщо не се беше сражавал. Официалната му тога беше току-що извадена от багажа му и той гледаше и слушаше учтиво, сякаш се намираше на банкет на сенатори, а не в лагер насред полето.

Октавиан тъкмо прекосяваше ниската палатка, за да поговори с него, когато един от стоящите на пост легионери влезе, отдаде чест и докладва:

— Децим Юний е тук. Иска да разтваря с консулите Хирций и Панса.

— Трудна работа — промърмори Меценат.

Октавиан го изгледа предупредително. Панса все още береше душа в лечебницата. Бълнуваше и треската му бе толкова силна, че никой не можеше да направи нищо за него. Октавиан обаче не биваше да показва, че е доволен от начина, по който са се обърнали нещата за него.

— Да влезе — каза той. Умората му моментално се беше изпарила и той се обърна към входа в горчиво очакване. Чудеше се как да постъпи.

Децим Юний имаше кръгло месесто лице, което му придаваше младежки вид. Въпреки това изглеждаше достатъчно стегнат в тогата на римски сенатор и огледа строго палатката, като накрая отдаде сковано чест.

— Научих, че консул Хирций е убит — каза той. — Кой командва сега, за да мога да се оплача пред него? Кой позволи на Марк Антоний да се измъкне в Галия, когато беше в ръцете ни?

Всички погледи се насочиха към Октавиан, който отначало не каза нищо. Наслади се на момента, докато Децим Юний се взираше последователно в лицата, объркан от настъпилото мълчание.

— Мисля, че длъжностите пропретор и префект ме правят командващ — каза най-сетне Октавиан. — Така или иначе, аз съм Гай Юлий Цезар и тази армия е моя.

Говореше колкото на Децим Юний, толкова и на новите легати, но името не остана незабелязано от новодошлия, който пребледня и запелтечи.

— Аз… Пропретор Цезар… — започна той, като се мъчеше да намери подходящите думи. Пое дълбоко дъх и продължи, макар че лицето му беше пребледняло от тревога. — Две хиляди мои легионери все още са в плен в Кастра Тавринорум, под охраната на хора на Марк Антоний. Искам разрешение да ги освободя и да възстановя крепостта. Изкарах късмет, че консулът ме подмина на път към прохода, но запасите ми са на привършване. Ако искам да задържа позицията си тук, трябва да помоля за храна и материали…

Гласът му замря под студения поглед на Октавиан.

— Твоята позиция ли, Децим Юний? — попита Октавиан. — Нещата са прости. Ти си един от онези, които убиха Бащата на отечеството. Като негов осиновен син мой дълг е да настоявам за възмездие.

Децим Юний пребледня още повече. Кожата му лъщеше от пот.

— Аз… аз получих амнистия от Сената на Рим, пропреторе — с треперещ глас каза той.

— Амнистия, която аз отменям — отвърна Октавиан.

— С какво право? Сенатът…

— Не е тук — прекъсна го Октавиан. — Аз съм командващият тук и ще откриеш, че властта ми е абсолютна, поне доколкото се отнася до теб. Стража! Арестувайте този човек, за да бъде съден. Можеш да избереш когото пожелаеш за свой застъпник, Децим Юний. Съветвам те да намериш някой изключително опитен.

Стражът постави ръка на рамото на Децим Юний и той подскочи.

— Не можеш да го направиш! — извика Юний. — Беше ми дадена амнистия за свалянето на тиранин. Нима и ти ще станеш такъв? Къде е законът във всичко това! Аз съм недосегаем!

— Не и за мен — каза Октавиан. — Утре сутринта ще събера съда на старшите офицери. А сега го отведете.

Децим Юний оклюма и се остави да бъде изведен. Октавиан се обърна към другите в палатката, като насочи вниманието си най-вече към новите легати.

— Ще ме критикувате ли за това? — попита тихо.

Юстиний беше единственият от новите, който го погледна в очите. Поклати глава и каза:

— Не, Цезар.

 

 

Процесът започна по изгрев-слънце. Осем легиона се бяха разположили на лагер около едно-единствено лаврово дърво и малкото пространство около него се намираше в центъра на море от хора. През нощта студът се беше засилил и вятърът отново навяваше скреж.

Децим Юний беше избрал да се защитава сам и говори почти цял час. Легионите чакаха и гледаха. Накрая млъкна и Октавиан стана от мястото си.

— Изслушах думите ти, Децим Юний. Намирам аргументите ти за кухи. Няма амнистия, щом си един от убийците на Цезар. Онова, което е било дадено по-късно, е без значение. Сенатът не може да заповяда на слънцето да залезе, след като е изгряло. Като са те оставили с впечатлението, че престъплението ти е опростено, те са прекрачили границите на властта си. Като Цезар аз отменям тази амнистия тук и ще го направя официално, когато се върна в Рим. Ти си първият от Освободителите, който ще плати за деянието си. Ти ще си един от многото, с които ще се срещнеш отново от другата страна на реката^[1].

Децим Юний се взираше мълчаливо в него. В очите му се четеше поражение. Нито за миг не си беше правил илюзии за изхода от процеса и сега вдигна глава, отказвайки да покаже страх.

— Обявявам те за виновен за убийството и оскверняването на божествения Юлий — каза Октавиан. — Присъдата е смърт. Обесете го.

Гледаше с безизразна физиономия как двама легионери хващат Децим Юний и го повеждат към дървото. Преметнаха въже през един клон и стегнаха примката около врата му, докато той стоеше неподвижен и дишаше тежко. А после започна да ги кълне в името на всички богове. Октавиан кимна на легионерите и те задърпаха заедно въжето.

Думите на Децим Юний секнаха още с първото рязко дръпване. Едната му ръка се вдигна и задраска грубото въже, което се стягаше около гърлото му. Двамата войници продължиха да дърпат и осъденият се вдигна на пръсти, а след това се отдели от земята. Краката му заритаха и двете му ръце полетяха към гърлото. Юний инстинктивно сграбчи въжето над главата си и се набра. Войниците си казаха нещо и единият хвана здраво въжето, за да понесе тежестта, докато другият отиде до ритащия осъден и изби ръцете му настрани.

Децим Юний се загърчи в спазми, мехурът му се изпразни и той започна да се души. Смъртта не беше бърза, но легионерите чакаха търпеливо; наложи се да махнат още веднъж ръцете му, преди да увисне неподвижно, като бавно се въртеше. Когато всичко свърши, войниците задърпаха краката му надолу, докато вратът му се счупи, след което положиха тялото на земята и махнаха въжето. Единият извади меча си, за да отсече главата от тялото. Нужни му бяха три удара, за да я отдели и да я вдигне победоносно към събралото се множество. Легионерите нададоха ликуващи викове, загледани като хипнотизирани в бялото на обърнатите очи.

Октавиан въздъхна дълбоко и потръпна от облекчение. Надяваше се новината да стигне до ушите на по-силните като Брут и Касий или онези като Светоний, които все още се боричкаха в Рим. Рано или късно щяха да научат и да се замислят какво означава това за тях. Октавиан тепърва беше започнал да събира дълговете, които му се дължаха.

— Легати, елате при мен — нареди той.

Осмината генерали го приближиха, смълчани след онова, на което бяха станали свидетели. Октавиан стоеше пред тях в безупречно излъсканата си броня, с лице без бръчки и изпълнен с младежка енергия, която сякаш струеше от него.

— Хората видяха намеренията ми — каза им той. — Преди да продължа, искам гласовете им. Спомням си, че Цезар понякога свикваше войнишко събрание, за да разбере настроенията на хората си. Ще направя същото тук, за да съм сигурен, че мога да разчитам на подкрепата им.

Погледът му се спря върху легатите, дошли на север с Хирций и Панса. Разбираха го отлично. Той вече беше демонстрирал авторитета си и не беше разумно да му отказват.

— Свикайте всички офицери до тесерарий^[2]. Ще говоря с тях и ще ги попитам как искат да постъпя.

Легатите мълчаливо отдадоха чест.

Докато слънцето се издигаше в небето, основната маса от легионите се дръпна от командирската палатка, а две хиляди офицери се събраха, за да чуят думите на Октавиан. Той ги изчака, като пиеше чиста вода и си мислеше за смъртта на Децим Юний. Беше се надявал да изпита някакво удовлетворение, но никога досега не се беше срещал с този човек и чувството го нямаше. Въпреки това отправи кратка молитва към Юлий, че ще може да въздаде същото правосъдие и на останалите Освободители, един по един.

Когато офицерите се събраха, Октавиан излезе от палатката и застана пред тях.

— Вече знаете защо съм тук — каза високо. — Ако не сте разбрали досега, вече знаете и защо оставих Марк Антоний да се изтегли от битката вчера. Моите врагове са онези, които убиха баща ми Цезар, божествения водач на Рим. Преди действах прибързано и взех решения, които не мога да върна. Сега стоя пред вас, защото помня Цезар, а той познаваше мъдростта на легионите, които командваше. — Замълча, за да им даде време да осъзнаят комплимента, след което продължи: — Заедно с вас аз съм дясната ръка на Рим. Аз съм мечът, който ще съсече предателите като Децим Юний. Без вас съм просто обикновен човек и завещаното от баща ми ще приключи с мен.

— Какво искаш от нас, Цезар? — извика някой.

Октавиан погледна събралите се офицери.

— Поговорете помежду си. Поговорете с хората си. Разполагаме с осем легиона, които са достатъчни за всяка задача. Цезар ми е казвал, че сте мъдри, така че ми го покажете. Вие ми кажете какво трябва да направя.

Отстъпи показно настрани, за да не кара офицерите да се чувстват длъжни да останат. Със задоволство забеляза, че те се разприказваха помежду си, и след известно време се върна в палатката и легна в сумрака, заслушан в мърморенето, виковете и смеха на мъжете, които обсъждаха какво да правят занапред.

Бяха изминали едва три часа, когато Юстиний влезе в палатката. Гледаше го така, сякаш можеше да види сърцето му.

— Хората решиха — каза той.

Октавиан кимна, излезе заедно с него и зае същото място, на което беше стоял преди. Офицерите се бяха събрали отново да му кажат решението си и той видя, че мнозина от тях се усмихват.

— Кой ще говори от името на всички? — попита Октавиан.

Вдигна се гора от ръце и той избра напосоки. Един як центурион се изправи на крака.

— Цезар, за нас е чест, че се обърна към нас за мнението ни.

Надигна се рев и Октавиан трябваше да вдигне ръце, за да въдвори тишина.

— Някои от нас смятат, че трябва да заемеш мястото на Децим Юний на север — каза центурионът.

Неколцина мъже се развикаха одобрително, но мнозинството остана мълчаливо.

— Останалите… повечето от нас… смятат, че в Рим има поне един незает консулски пост — продължи центурионът. Офицерите се разсмяха и Октавиан се усмихна с тях. — Вярно, твърде си млад. В нормално време никой не може да стане консул, преди да е навършил четирийсет и две. Но в миналото е имало изключения и самият божествен Цезар е едно от тях. На мнение сме, че осем легиона зад гърба ти ще са достатъчни, за да убедят Сената, че възрастта ти не е пречка да бъдеш избран за консул.

Всички зареваха, за да покажат подкрепата си, и Октавиан се разсмя с глас. Стоящият наблизо Меценат се наведе към него и промърмори с усмивка:

— Сигурен съм, че това, което казват, и онова, което искаш да чуеш, е чисто съвпадение. Ставаш все по-добър в тази игра.

Октавиан го погледна с блеснали очи. Когато офицерите млъкнаха, за да чуят отговора му, той пое дълбоко дъх.

— Казахте и аз ви чух. Но ако тръгна на юг, за да се кандидатирам за консул, няма да го направя като водач на нашественици. Ще се обърна към гражданите на Рим за техния глас, но втори път няма да вкарвам легиони в града. Ако народът сметне за подходящо да ме направи консул, ще получа правосъдието, което ми беше отказвано досега — правосъдието, което беше отказвано и на вас. Желаете ли да се върнем?

Отговорът им беше напълно очакван, но въпреки това Октавиан изпита задоволство от оглушителния рев, бързо поет от масата легионери. Войниците щяха да научат новината бързо. Връщаха се у дома, за да изберат новия Цезар за консул.

Лежащият в лекарската палатка Панса чу рева и се опита да си поеме дъх. Беше толкова слаб, че езикът му се плъзна в гърлото му и го задуши. Съдържанието на стомаха му се надигна и избълва от отворената му уста и разбития нос. Консулът задраска лицето си, застена и размаха ръце, докато се давеше, но всички бяха навън и слушаха как офицерите приветстват Цезар. Когато лекарите се върнаха да се погрижат за него, той вече бе мъртъв, с изскочили от орбитите очи.

 

 

Сенаторите наблюдаваха промените в изражението на младия мъж пред тях. Беше отговорил на всеки техен въпрос и те бяха впечатлени. Потеклото му беше безупречно. Единствено младостта му ги възпираше да го подкрепят открито. Той обаче не изглеждаше смутен и когато говореше, гласът му звучеше гладко и убедително като на много по-възрастен.

Бибил не можеше да откъсне очи от Секст Помпей. Сякаш пред тях стоеше някакъв гръцки атлет със стройни рамене и бедра, с онази фина мускулатура, която бе характерна само за водещите активен живот. Бибил избърса челото и устните си с кърпа. След три часа в театъра всички бяха уморени, но виновникът за спешното събрание все още изглеждаше свеж. Невъзмутимото спокойствие на Помпей помагаше най-много за убеждаването на по-възрастните мъже. Той беше твърде млад на години, за да заеме такъв сериозен пост, но пък животът му беше дал зрелост и сериозност, които бяха достойни за одобрение.

Светоний беше последният, който имаше още въпроси към младежа. Когато сенаторът се надигна от мястото си, спокойният поглед на Помпей се спря върху него. Светоний се поколеба и забрави какво щеше да пита.

— Ти, такова… описа смъртта на баща си в Египет — започна той, като си даваше много добре сметка за въздишките и раздразненото мърморене на хората около него. Останалите сенатори искаха да гласуват и да се приберат по домовете си. Светоний сви устни и прокара длан по косата, която беше зализал така, че да прикрива плешивото му теме.

— Освен това разказа за брат си, убит от хората на Цезар в Испания. Казваш, че сестра ти… Лавиния… е оцеляла. И, такова… основният ти опит е на сушата, но въпреки това искаш да оглавиш флота? Кажи на това събрание защо трябва да дадем такава власт на толкова млад мъж като теб.

Секст Помпей се огледа, преди да отговори. Жестът не остана незабелязан за повечето сенатори и те се изкискаха, когато той се усмихна.

— Баща ми е построил този театър, сенаторе, въпреки че днес го виждам за първи път. Радвам се, че той се използва за нещо повече от онова, за което е бил предназначен. Радвам се също, че името му не е забравено въпреки опитите на фракцията на Цезар, която се оказа такава отрова за политиката на този град. Нима Цезар не е отново като опрян в гърлото ви нож? По пазарите се мълвят непрекъснато подобни неща, за него се говори дори на форума.

Направи пауза като роден оратор, за да могат слушателите да попият всеки довод, преди да продължи със следващия.

— В мое лице имате повече от син на баща си, макар да не се боя да поставя честта си върху тази на Гней Помпей. Сражавах се срещу армиите на Цезар в Испания почти откакто се помня. Преди това видях как баща ми беше наръган от чуждоземни роби в Александрия, само за да угодят на Цезар. В моето противопоставяне срещу Октавиан не е нужно да изпитвате опасения относно моята лоялност. Аз съм може би единственият човек в Рим, чийто враг е сякаш предопределен от звездите.

Замълча отново — знаеше, че Светоний ще го върне на въпроса за флота, — и когато сенаторът отвори уста, продължи:

— Сражавал съм се на кораби, сенаторе. Както казах, разполагам с три галери, пленени от силите на Цезар, с които атакувах и други кораби. Докато той водеше Рим, аз можех да съм само пират с моето име и кръв, но вие променихте това. Този нов Цезар, който подронва авторитета на Сената, който се осмелява да пренебрегва законите на Рим, винаги ще бъде мой враг. Но ако слуховете са верни… — той се усмихна иронично, сигурен, че не е преценил погрешно тревожните новини, които се разпространяваха из града през последните дни, — тогава той разполага с прекалено силна армия, на която не може да се опълчи никаква сила в тези земи, поне не и тази година. Когато стигне Рим, той ще се забие под кожата му и ще е нужен нагорещен нож, за да бъде премахнат.

Светоний кимаше. Думите бяха като обобщение на всичките му страхове.

— Но Октавиан не разполага с флота в Брундизиум — продължи Помпей. — Или поне засега той не е негов. Това са последните сили, които са на ваше разположение и под ваше командване. Искам от вас само да ме поставите начело на този флот. Ще го използвам, за да всея ужас в сърцето на този нов Цезар и да го унищожа в името на Сената. Най-малкото няма да позволя флотът да попадне в ръцете му. Името ми ви казва, че можете да ми се доверите, сенатори, сякаш седите в дома на баща ми.

— Благодаря за отговора — промълви Светоний и седна на мястото си.

Гласуването мина бързо, само с няколко против и въздържали се. Секст Помпей щеше да оглави флота — власт, която беше почти абсолютна и лишена от всякакъв контрол. Дори онези, които помнеха баща му, знаеха, че това е огромен риск, но също така си даваха сметка, че Цезар се придвижва на юг към Рим и че този път води със себе си осем легиона. Не можеха да позволят да получи и флота. Така целият римски свят щеше да зависи от неговата милост.