Джули Гарууд
Сладки приказки (9)

Осма глава

Имаше ли човек, когото Грейсън не познаваше?

— Много се радвам да те видя, Грейсън — каза леля Ема, когато я откриха.

Той стисна ръката й и се наведе, за да може тя да го целуне по бузата.

— Винаги ми е приятно да те видя, Ема.

— Как е баща ти?

— Добре, благодаря. Съжалява, че не може да присъства тази вечер, за да отбележи повода заедно с теб, но имаше друг ангажимент, който не можеше да отмени. Изпрати ти поздравите си.

Ема се обърна към Оливия.

— Нямах представа, че познаваш Грейсън — каза тя на племенницата си, която стоеше зяпнала от почуда. Оливия смъмри с поглед Грейсън, че не й беше казал, че познава леля й, но преди да успее да каже нещо, Ема продължи: — Изглеждаш чудесно, скъпа. — Тя я целуна по двете бузи. — Много се радвам, че си тук.

Оливия си помисли, че леля й направо сияе. Тя беше дребна жена, едва метър и шейсет, и Оливия, която беше по-висока, а сега и на токчета, се извисяваше доста над нея. Ема никога не си беше правила пластични корекции, но с нейните гени и скули остаряваше много красиво. Имаше побеляла коса, подстригана късо и съвсем леко чуплива. Носеше сребриста, дълга до земята рокля с изчистена елегантна кройка. Ясните й очи не пропускаха нищо, а усмивката й можеше да стопи и най-студеното сърце.

Друг познат поиска да поговори с Грейсън за минута и докато той беше извърнат настрана, Оливия прошепна на леля си:

— Някой от другите ще идва ли?

— От семейството ли? Не — отвърна Ема. — Всички са в Ню Йорк.

— Говори ли с майка ми?

— Не, скъпа, не съм. Сега вървете да потърсите местата си. Церемонията ще започне всеки момент. Казаха ми, че няма да има дълги речи, слава богу. Трима души ще получим хуманитарната награда „Бринкли“ и никой от нас не смята, че я заслужава. Това е доста… смиряващо — призна тя. — Опитах да се измъкна, но от комитета ми казаха, че това събитие ще набере значителни дарения, така че — ето ме тук. — Тя пристъпи към Оливия и прошепна: — Утре очаквам да науча подробно как си се запознала с Грейсън Кинкейд. Винаги съм си мислила, че вие двамата бихте си подхождали, но ти си толкова упорита и все не ми даваш да отворя и дума…

Тя млъкна рязко, защото Грейсън се присъедини към тях. След няколко минути церемонията започна.

Оливия се чувстваше изключително горда заради леля си. Тя получи признание за приноса си, особено за създаването на стипендия за медици, занимаващи се с проучване на раковите заболявания, както и за финансирането на ново педиатрично онкологично отделение в детската болница. Оливия знаеше колко би се радвал покойният съпруг на Ема. Чичо Даниел беше оставил значително състояние след смъртта си и Ема го харчеше за добри дела. От реакцията на публиката, след изброяването на значителните й постижения, беше очевидно, че всички обичат и ценят Ема.

Веднага щом музиката започна и двойките се отправиха към дансинга, Оливия попита Грейсън дали е готов да си тръгват. Той наметна шала на раменете й и я поведе навън.

Ейдън Хамилтън ги спря точно когато прекосяваха фоайето. Той изглеждаше като слязъл от реклама на скъпи мъжки костюми. Всички ли в живота на Грейсън бяха толкова перфектни? Безупречно облечен, Ейдън изглеждаше така, сякаш смокингите бяха измислени точно за него. Беше висок и много атлетичен и се приближи към тях с широка усмивка. Поздравът между двамата мъже беше леко шеговит. Грейсън плесна Ейдън по рамото, а Ейдън му отговори подобаващо. После двамата се ръкуваха като джентълмени.

Грейсън представи Оливия на приятеля си и след като си размениха любезности, Грейсън го попита:

— За колко време си в града?

— Само за тази вечер. Заминавам за Сидни утре сутрин.

— Нов хотел ли строиш?

Ейдън кимна.

— Надявам се. Построихме хотел в Мелбърн и нямахме никакви проблеми, но в Сидни имаме спънки с разрешителните. Ще се преборим — добави той. — Ами ти, Грейсън? Още ли работиш по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата?

— Горе-долу — сви рамене Грейсън.

— Жалко, че нямаме време за една игра на покер — каза Ейдън. — Сигурен съм, че ти е останал някой и друг долар, който мога да спечеля.

— Някой ден късметът ти ще ти изневери, Хамилтън — предупреди го Грейсън. — И тогава ще си отмъстя.

Ейдън се обърна към Оливия.

— Извинете, че ви отегчаваме с тези приказки. Сигурен съм, че не ви се слуша за покер.

— Всъщност и Оливия си пада по покера — вметна Грейсън.

Ейдън я погледна с възхищение.

— Така ли?

— Научих се да играя, когато бях малка — обясни тя. — С приятелките ми много обичахме да играем. Напоследък не ни се случва често.

— В такъв случай може би следващия път, когато съм в града, вие също ще се присъедините към нас — предложи Ейдън. Той се усмихна топло и хвана ръката й. — Радвам, се, че се запознахме.

Грейсън дръпна ръката й.

— Тъкмо си тръгвахме — каза той рязко. Прегърна Оливия през раменете и я насочи към вратата. Тя едва не се спъна, докато опитваше да не изостава от него.

Оливия си помисли, че Ейдън Хамилтън е един от най-привлекателните мъже, които бе срещала. Беше истински чаровник, който без съмнение можеше да спечели всяка жена, която пожелаеше, но тя не виждаше причина Грейсън да ревнува. В нейните очи той беше много по-секси.

Щом се настаниха в колата и потеглиха, тя попита:

— Тази вечер… откъде познаваше всички онези хора?

— Попадам на тях от време на време по разни събития, а и не ги познавам всичките, само някои от тях.

Но ти се движиш в техните кръгове — помисли си тя. Грейсън се чувстваше толкова непринудено в компанията на най-влиятелните хора в града, че тя осъзна извън всякакво съмнение, че изобщо не му е от класата.

— Благодаря ти, че ме запозна с Джеймс Крауел. Това беше най-страхотният момент за мен тази вечер.

Грейсън се замисли с колко много хора я беше запознал, включително с някои много големи знаменитости, а тя беше най-впечатлена от срещата с един нисък, слаб и плешив мъж, който правеше множество добри дела, без да търси слава или признание за това. Фактът, че Оливия беше наясно с дейността на Крауел, го накара да я харесва още повече.

— Мъжете и жените, с които се запозна днес, включително и Джеймс Крауел, няма да те забравят, защото ти си незабравима, Оливия, и ако наистина направят съкращения на сегашната ти работа и ти се наложи да напуснеш, всички тези хора биха могли да ти помогнат. Вече имаш връзки навсякъде.

— Значи затова си говореше с толкова много хора?

Той поклати глава.

— Не, ти си говореше с толкова много хора. Просто не го осъзнаваше.

Тя не знаеше как да реагира. Не беше свикнала хората да правят нещо специално за нея, особено напоследък.

— Значи тази вечер си ми помагал?

Той кимна.

— И също така изяснихме някои подробности от интервюто ти с Джоргъсън.

— Да, Джоргъсън. Но можехме да обсъдим това и по телефона, нали?

— Да — призна той. — Но така беше много по-забавно.

Тя се съгласи.

— В такъв случай ти благодаря. Наистина се забавлявах тази вечер. А срещата с Джеймс Крауел беше като сбъдната мечта.

Той се засмя.

— Така ли?

Грейсън разхлаби вратовръзката си. Няколко минути не каза нищо и изглеждаше напълно отпуснат. Той беше истинска загадка; мъж, който се справяше еднакво добре с арестуването на престъпници и със светските разговори с богатите и влиятелните.

Оливия се чудеше какво да каже, защото мълчанието я караше да се чувства неловко. Пое си дъх и избъбри:

— Караш ме да нервнича, но си наясно с това, нали?

— Аха.

Тя очакваше той да я попита защо нервничи и се зачуди какво ще му каже, но той не попита нищо. Може би знаеше защо и би могъл да й обясни. Тя наистина си беше прекарала страхотно вечерта. Много отдавна не й се беше случвало да се издокара и да излезе с такъв красив мъж. Много, много отдавна.

Реши, че е време да започне да го прави отново. После се сети за баща си и за това, което предстоеше да се случи, и прогони мисълта да се сближи с някой мъж.

Телефонът й иззвъня. Номерът не й беше познат.

— Ало?

Обаждаше се един от клиентите й.

— Оливия, тук е Тайлър. — Гласът звучеше приглушен и изплашен. Той изрече името й веднъж, така че тя вдигна един пръст. — Всичко е наред, Оливия. — Два пръста. — Просто исках да знаеш, че съм си вкъщи с леля и чичо, Оливия, и всичко е наред.

Оливия чу някой да говори край Тайлър и после той добави:

— Те не искат да се тревожиш или да ме търсиш. Няма да го направиш, нали?

— Щом като си добре, Тайлър… — Тя нарочно произнесе името му, за да му покаже, че е разбрала заплахата. — … не се тревожи.

— Сега трябва да затварям. — Той понижи гласа си до шепот. — Той отиде в кухнята. Има още двама мъже и са побеснели. Казват, че чичо ми иска твърде много пари. Те имат пистолети, Оливия. Много ме е страх… да се скрия ли? Ще се скрия.

— Идвам при теб.

Връзката прекъсна. Оливия бързо откри адреса, който имаше записан в телефона си и го изрецитира на Грейсън.

— Едно малко момче е в опасност — каза тя и повтори чутото от Тайлър. — Съжалявам, че няма време да ме закараш до вкъщи, за да взема колата си. Но пък ще се нуждая от помощта ти. Трябва да стигнем там бързо.

— Обади се на 911 и поискай патрулна кола да ни чака там.

Грейсън беше завил към магистралата и сега караше по скоростната лента с включени аварийни светлини. Той също се обади за подкрепление и се свърза с партньора си, агент Ронан Конрад.

— Ронан, къде си?

— Прибирам се вкъщи. Какво ти трябва?

Грейсън му каза накъде пътува и му обясни ситуацията.

— Тръгвам натам — обеща Ронан.

— Ние ще стигнем след пет минути — каза Грейсън.

— Опитай да е по-бързо — помоли Оливия с напрегнат глас. — Пет минути могат да се окажат твърде дълго време.

Той натисна газта.

— Разкажи ми за Тайлър.

— Той е на десет години. Бяха го извели от семейството на чичо му и беше настанен в защитен дом. Семейство Парди — чичо му и леля му — са дилъри на дрога и използваха Тайлър да доставя стоката.

— Която е?

— Кокаин и метамфетамини. Предимно метамфетамини напоследък. Лелята и чичото са ненормални. Лелята си е наумила нещо за кръвните връзки и семейството. С болния си мозък тя смята, че Тайлър е нейна собственост, след като родителите му са в затвора.

— Това хлапе май не е имало никакъв късмет — отбеляза Грейсън.

— Съдия Бауен беше неговият спасител. Той настани Тайлър в добро семейство и отне родителските права на близките му. Лелята и чичото никога не са получавали настойнически права, а има издадена и ограничителна заповед, но това не означава нищо за тях.

— Защо вдигна три пръста?

— Толкова пъти той произнесе името ми. Това е таен код, който ние с децата използваме. Ако каже името ми веднъж, значи има проблем. Колкото повече пъти го повтори, толкова по-опасна е ситуацията. Никога не се знае, кой е с него и слуша разговора или го кара да ми се обади.

— Случвало ли се е да ти се обадят, без да има спешен случай?

— Не, никога — отвърна натъртено тя. — Децата разбират коя опасност е истинска и не биха преувеличили. Залогът е прекалено голям, за да си правят шеги.

Кварталът, в който навлязоха, беше в сърцето на гангстерската територия. Малцина от собствениците на еднаквите къщи опитваха да ги поддържат в добър вид, болшинството бяха оставили домовете си да тънат в разруха. Половината вече бяха изоставени. Грейсън мина покрай една къща, която се разпадаше. Верандата й беше пропаднала от едната страна, а моравата отпред беше превърната в бунище. На тротоара бяха захвърлени ръждясала перална машина и разнебитен мотоциклет без гуми. Беше невъзможно да се определи дали има някаква трева, защото всеки сантиметър от двора беше покрит с боклуци. Във въздуха се носеше мирис на мухъл, разлагащи се боклуци и отчаяние.

Къщата на Парди беше на три пресечки по-нататък. Грейсън скочи на спирачката, изключи от скорост и каза:

— Ти остани в колата, Оливия. — Гласът му беше почти успокояващ.

Той свали вратовръзката си и я хвърли на седалката, докато слизаше от колата. Сакото му последва вратовръзката. Грейсън отвори багажника, извади една бронирана жилетка и я облече. Тъкмо я закопчаваше, когато Ронан пристигна. Той взе завоя на две колела и спря рязко само на сантиметри от колата на Грейсън. Той също грабна жилетката си и после извади от багажника една пушка. Отиде до Грейсън, видя Оливия и й кимна.

— Колко са вътре?

— Четирима възрастни, но може да са и повече.

В далечината се чу вой на сирени.

— Ще чакаме ли подкреплението?

— Не, вътре има едно дете. Не можем да чакаме.

Грейсън се наведе, погледна Оливия и още веднъж й нареди да стои в колата.

— Внимавай — каза тя. — Виждала съм тези хора в съда. Те са… садисти.

Той кимна, за да й покаже, че я е чул. След това извади пистолета си и заедно с Ронан се оправи към къщата.

Уличните лампи светеха едва-едва, но Оливия видя, че къщата на Парди би трябвало да е отчуждена и съборена още преди години. Поне половината керемиди липсваха от провисналия покрив, а алуминиевата облицовка беше откъсната и от двете страни. Дървената веранда изглеждаше, сякаш беше горяла и на пода й имаше дупки. В сенките Оливия видя как Грейсън изрита предната врата.

Оливия осъзна, че е спряла да диша, чак когато гърдите започнаха да я болят. Чуха се два бързи изстрела, после още един и още един. Някакъв мъж изтича иззад къщата. Той държеше пистолет в ръката си и се оглеждаше през рамо. Изглеждаше млад, на осемнайсет-деветнайсет години. Облечен бе с мръсен потник и дънки и с налудничав поглед в очите.

Той се отправи към улицата, но не успя да стигне до нея, защото Ронан го пресрещна от едната страна, а Грейсън от другата. Мъжът започна да стреля напосоки и след секунди двамата го бяха притиснали по очи на земята.

Пристигнаха две полицейски коли. Полицаите хукнаха към Грейсън и след като той ги информира за ситуацията, се втурнаха в къщата.

Къде беше Тайлър? Дали беше добре? Той умееше да се крие, но дали щеше да се покаже на полицаите?

Оливия погледна в огледалото за обратно виждане — забеляза трима мъже, за които беше сигурна, че са от някоя банда. Те бяха на половин пресечка разстояние и вървяха към нея. Единият взе една греда от канавката, но по-възрастният от тримата, който вървеше в средата, поклати глава и гредата веднага беше захвърлена обратно на улицата. Дали тримата любопитстваха какво става, или искаха да се сбият с полицаите?

Полицаите изведоха двама мъже навън. Оливия рядко беше виждала по-страшни на вид хора. И двамата бяха с белезници и крещяха, че искат да им осигурят адвокати. Странно беше как дори и най-дегенериралите престъпници с изпържен мозък знаеха какъв е законът и как да го прилагат в своя полза. Странно и отвратително.

Грейсън и Конрад говореха с един полицай, но Оливия забеляза, че не изпускаха от очи групичката, която беше спряла на улицата, на няколко къщи разстояние. Броят им се увеличи от трима на шестима. Едно дете, на не повече от шест или седем, изтича по улицата и спря до тях.

Оливия видя как лидерът на групата хвана малкото момче за ръката и го поведе в обратната посока, крещейки:

— Маркъс, казах ти да стоиш вътре. Прибирай се.

Момчето опита да протестира, но възрастният мъж го бутна силно и то с неохота се отдалечи, влачейки крака и с провиснали рамене.

Оливия се обърна към къщата и видя, че нещо се движи по покрива. Боже, това беше Тайлър. На лунната светлина тя го видя как пълзи покрай ръба.

Изскочи от колата и извика на Грейсън.

— Тайлър е на покрива.

Грейсън се втурна обратно вътре и след минута вече подаваше ръка на Тайлър от прозореца на втория етаж. Момчето не искаше да се прибере, но Грейсън му посочи Оливия и Тайлър бавно тръгна към него.

Докато ги чакаше, Оливия видя, че пристигна още една полицейска кола. Един от полицаите попита колко трупа има вътре и Ронан отвърна:

— Два в кухнята — мъж и жена.

Предната врата се отвори и Тайлър изтича през верандата и слезе по стъпалата. Той се втурна към Оливия и едва не я събори с бурната си прегръдка.

Тя го прегърна силно.

— Добре ли си? Не ти направиха нищо, нали?

Главата му се беше сгушила под брадичката й и гласът му прозвуча приглушено. Оливия усети, че момчето трепери и плаче тихо.

— Правилно постъпих, нали? — попита то. — Казах ти името, когато ти се обадих, точно както ми обясни да направя, ако съм в беда.

— Да, направи точно това, което се бяхме разбрали. Ти си много смел, Тайлър.

— Знаех, че ще дойдеш да ми помогнеш.

— Разбира се. Сега ще ме пуснеш ли?

Той се дръпна назад.

— Миришеш хубаво. Защо си толкова издокарана?

Двамата тръгнаха към колата на Грейсън и тя му отвори задната врата, за да се качи. Обясни му, че леля й е получила специална награда.

Един от младежите, които наблюдаваха случващото се от разстояние, извика на Тайлър:

— В затвора ли ще те пратят?

Друг го попита:

— Какво си направил, момче?

Тайлър се обърна към тях.

— Не отивам в затвора и не съм направил нищо лошо. — Той посочи Оливия и каза: — Тя е моят адвокат. Обадих й се и тя дойде веднага. Ще ме заведе обратно в новия ми дом. — Гласът му звучеше много гордо.

Лидерът на групичката, който надали имаше трийсет, но изглеждаше на петдесет, направи знак на приятелите си да изчакат на място и се приближи до Оливия. Грейсън моментално се появи до нея.

Мъжът се дръпна настрана, погледна Оливия и попита:

— Наистина ли си му адвокат?

— Да. Аз съм адвокатът на Тайлър.

Мъжът погледна предпазливо Грейсън и после попита:

— Такова… дали имате някакви визитки с телефона си ако случайно имаме нужда от адвокат? Не харесах предишния си адвокат. Не направи нищо, за да ми помогне.

Оливия се зачуди как да му отговори. Мисълта да защитава някой, който е член на банда, я накара да потрепери.

Без да разбере, Тайлър я спаси от ситуацията.

— Трябва да минете през съда, за да може тя да ви представлява — обясни той вещо. — Съдията ми я намери.

Обяснението прозвуча убедително на мъжа. Той кимна и се отправи към приятелите си. После рязко спря и се обърна към Грейсън.

— Измъкнахте момчето точно навреме. Още час-два и щеше да бъде късно. Глупаците бяха решили сами да произвеждат метамфетамини. Щяха да гръмнат с къщата и момчето щеше да си отиде с тях.

Грейсън искаше да отведат момчето, преди полицаите да изнесат труповете от къщата. Двамата с Ронан бяха изненадали лелята и чичото, когато бяха нахлули в къщата. Стресната, жената ги беше замерила със секира за месо и после двамата с чичото бяха извадили оръжие и бяха започнали да стрелят. Грейсън чу как Ронан измърмори само секунда преди да убие лелята:

— Кучият му син.

Оливия изчака Грейсън и Ронан да приключат с полицаите. Тя беше настанила Тайлър на задната седалка. След като той си закопча предпазния колан, тя го зави със сакото на Грейсън. Само след минути видимо изтощеното момче спеше дълбоко.

Тя се обади на приемната майка и я информира за случилото се, увери я, че Тайлър е добре, и й обясни, че ще го откара в дома им след около час.

 

 

Когато най-после потеглиха, Грейсън каза:

— Един от полицаите ми каза, че са идвали в къщата на лелята и чичото да търсят Тайлър по-рано тази вечер. Претърсили къщата, но не го открили. Приемната майка съобщила за изчезването му, когато той не се върнал след тренировката по футбол.

— Сигурно лелята го е причакала и го е отвела — каза Оливия. Тя погледна към Тайлър, за да се увери, че той спи, и после попита шепнешком: — И двамата ли са мъртви?

— Да.

Тя се зарадва, че той не навлезе в подробности.

— Не би трябвало да изпитвам облекчение, нали? Но те бяха толкова жестоки хора, че нямаше да оставят Тайлър на мира. Наркотиците ги бяха направили зли.

Той поклати глава.

— Не, те са си били зли и преди това. Наркотиците са ги направили по-нагли. На Тайлър харесва ли му семейството, където е настанен?

— Да, много. Приемната му майка е много сърдечна жена. Той се чувства добре там.

— Щеше ли да ти каже, ако не беше така?

— Имаме си таен код и за това.

Докато караха към новия дом на Тайлър, Оливия си мислеше какъв късмет беше извадила, че тази вечер беше с Грейсън.

— Радвам се, че беше с мен. Така всичко стана много по-лесно. Благодаря ти.

Той излезе на магистралата и мина в средното платно.

— Моля. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако си беше вкъщи, когато Тайлър ти се обади? Каза ми, че няма време да те закарам до вкъщи, за да вземеш колата си. Щеше ли да отидеш в онзи квартал сама?

Тя знаеше, че отговорът й няма да му хареса.

— Винаги се обаждам за подкрепление — каза тя. — И обикновено полицейската кола пристига преди мен на адреса.

— Но не винаги?

— Не, не винаги.

Той се намръщи.

— Ами тази вечер? Какво щеше да направиш?

— Тайлър беше на покрива. Щях да му направя знак да не мърда, защото покривът не беше стабилен. После щях да измисля как да го смъкна оттам.

— Ами ако той беше вътре в къщата и го беше чула да вика за помощ? — попита Грейсън. — Тогава какво щеше да направиш?

— Щях да вляза вътре, за да го спася.

Въпреки че Грейсън очакваше да чуе това, то все пак го вбеси.

— Без да си обучена какво се прави в такива случаи, без оръжие… какво щеше да направиш? Да им извикаш да го пуснат?

— Ако бях чула Тайлър да пищи, щях да вляза — настоя тя. — Ти би направил същото.

Чак след като направи това изявление, тя осъзна колко е глупаво.

— Разбира се, че щях — сопна се той. — Аз съм трениран за такива ситуации и освен това имам оръжие.

— Този разговор е абсурден. Тайлър е в безопасност и това е единственото, което има значение. Всичко се получи както трябва.

Той нямаше намерение да изостави темата.

— Цяло чудо е, че си още жива.

Той нямаше никаква представа каква истина се крие в думите му.

— Така е — съгласи се тя.

— Никога не си била близо до смъртта и може би затова си такава оптимистка.

Никога не била близо до смъртта. Освен две години постоянно, помисли си тя. И била оптимист? Приятелките й постоянно й казваха, че е прекалено негативно настроена. Какво ли щеше да си помисли Грейсън, ако знаеше това?

Разговорът най-после приключи, когато стигнаха до дома на приемното семейство. Грейсън пренесе Тайлър на ръце вътре и го сложи в леглото му. Детето изобщо не отвори очи.

Беше три часа сутринта, когато стигнаха до апартамента на Оливия. Тя беше изтощена, защото не беше свикнала да стои будна до толкова късно. Грейсън, от друга страна, изглеждаше сякаш вечерта тепърва започваше.

Той паркира пред сградата й. Портиерът се втурна навън, за да му каже, че трябва да премести колата си, но когато забеляза пистолета на кръста му, се дръпна назад.

— Всичко е наред, Джон. Той е от ФБР — каза Оливия.

— Някакъв проблем ли има, госпожице Маккензи?

— Не. Няма никакъв проблем — отвърна тя. Спря пред асансьора и се обърна към Грейсън. — Не е нужно да се качваш до горе с мен.

— Напротив, нужно е.

Той я притисна към стената, когато се пресегна да натисне бутона на асансьора.

— Още те карам да нервничиш, а?

Тя го погледна в очите. Беше на сантиметри от него. Само трябваше да наведе главата си леко на една страна и малко напред и устните й щяха да се докоснат до неговите. Не се поддаде на импулса.

— Не, вече не. — Това беше абсолютна лъжа, но тя реши, че е прозвучала убедително.

Той не се върза. Отново й отправи чаровната си усмивка. С тази усмивка можеше да получи всичко, което поискаше, помисли си тя. И сигурно го получаваше. Това напомняне й помогна. Тя знаеше, че жените се хвърлят в обятията му, но не и тя. Той не беше неин тип.

Засмя се. И това ако не беше опашата лъжа. Най-опашатата от всичките.

— Кое ти е толкова смешно?

— Просто си мислех, че не си мой тип и това беше смешно, защото…

— Да?

— Защото си.

Той се намръщи.

— Твой тип?

Както и на всяка друга жена — помисли си Оливия. Слава богу, не му го каза. Вместо това смотолеви:

— Изморена съм. Вече говоря безсмислици.

Апартаментът й беше в края на коридора. Тя извади ключовете си от чантата и отключи вратата. Грейсън я отвори и Оливия влезе вътре, като продължаваше да стои с лице към Грейсън. Очите му не се отделиха от нейните, когато ръцете му я прегърнаха.

— Прекарах си чудесно тази вечер — каза тя, като се сети за галавечерята. — Беше много приятно… — Тя осъзна какво казва. — Освен за двамата души, които трябваше да застреляш, и освен… О, боже, Грейсън, целуни ме, за да спра да говоря.

Той я придърпа към себе си и устните му докоснаха нежно нейните. Беше кратка, ученическа целувка, прелюдия, осъзна бързо тя, към това да я накара да се побърка от желание. Веднага щом тя обви ръцете си около врата му, той спря да я дразни. Целуна я дълбоко и вълшебно, всеки нерв от тялото й реагира на усещането. Това беше най-еротичната целувка, която беше преживявала, и Оливия не искаше тя никога да свърши. Той правеше любов с нея чрез тази целувка. Когато Грейсън вдигна главата си, можеше да получи всичко от нея.

Тя се притисна към тялото му. После си пое дълбоко дъх, пусна го и се дръпна назад, за да може той да си тръгне, въпреки че тя копнееше да я целуне отново. Желаеше го.

— Не забравяй да заключиш вратата — каза той на раздяла. Гласът му беше дрезгав шепот.

В следващия момент вече си беше тръгнал. Ръката й трепереше, докато дърпаше резето на вратата. Изрита обувките си, отиде в спалнята и се стовари върху леглото.

Знаеше, че дълго ще мисли за тази целувка и се зачуди… дали беше означавала нещо за него?