Джули Гарууд
Сладки приказки (8)

Седма глава

Оливия беше готова още в шест и половина в събота вечер и отдели последния половин час, за да навакса с непрочетените имейли. Носеше дълга до земята черна рокля. Коприната обгръщаше извивките на тялото й, но не по неприличен начин. Деколтето разкриваше малка част от гънката между гърдите й, но според нея не бе прекалено предизвикателно. Не носеше колие на врата, а само две диамантени обици с формата на капка, които леля Ема й беше подарила за рождения ден. Беше прибрала косата си на висока опашка, но няколко непокорни къдрици се спускаха в основата на врата й.

Грейсън подрани с пет минути. Тя отвори вратата и впери поглед в него, онемяла. В смокинг той изглеждаше още по-привлекателен. Определено е като Джеймс Бонд — помисли си. — Не — поправи се след малко, — по-хубав е.

Няколко секунди и двамата стояха неподвижно, после Грейсън каза:

— Изглеждаш добре. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Благодаря. Ти също — каза тя и отстъпи назад. — Влез за малко, сега ще си взема чантата и шала.

Той влезе в малкото антре и я последва в дневната. Оливия живееше в скъп квартал в покрайнините на Джорджтаун. Сградата беше стара, а апартаментът на третия етаж беше много просторен и удобен. Високи прозорци с арки и дървени подове служеха като фон за пухкавото канапе и двата фотьойла. Стените бяха боядисани в бледосиньо, прозорците бяха бели, а мебелите — пастелножълти. Пред дивана имаше черна квадратна масичка за кафе, с купчина книги от едната страна и бяла ваза, пълна със свежи маргарити, в центъра. Цветни килими освежаваха стаята.

Грейсън забеляза чифт износени маратонки под масичката за кафе, както и чифт ниски обувки до вратата на малката стаичка до дневната, която очевидно Оливия използваше като кабинет. Лаптопът й беше върху старо тъмно бюро от черешово дърво, което беше грижливо реставрирано. До бюрото имаше етажерки, чиито рафтове се огъваха от тежките книги.

Грейсън, който беше любител архитект по душа, ценеше уникалната красота на тези стари сгради. С удоволствие би разгледал и останалата част от апартамента.

Оливия се върна в дневната и видя, че Грейсън се взира в тавана. Той усети погледа й и обясни:

— Корнизите са много красиви.

— И аз ги харесвам. Това е една от причините да купя апартамента.

— Триметрови тавани? Това е истинска рядкост.

— Да.

— Но през зимата става доста студено, нали? — попита той, като забеляза старомодните радиатори.

Тя посочи одеялото, метнато на едното кресло.

— Увивам се с това.

Той кимна.

— Колко спални?

— Две.

— Една голяма и една малка?

— Не, и двете са доста просторни.

— Кухнята ремонтирана ли е?

Озадачена от интереса му, тя отговори.

— Да, цялата сграда е била ремонтирана преди няколко години.

— Откога живееш тук?

— Малко повече от две години. Интересуваш се от този квартал ли? Каниш се да се местиш?

Грейсън не й обясни, че купува сгради, ремонтира ги, а после ги продава или ги дава под наем. Това беше скъпо, но печелившо хоби.

— Просто любопитствам. Готова ли си?

Той взе ключа от ръката й и заключи вратата, когато излязоха. И двамата не казаха нищо, докато не се озоваха в колата и не потеглиха.

— Кажи ми какво твърди Джоргъсън, че се е случило — заговори тя.

Той я погледна.

— Твърди, че си го нападнала.

Тя се вбеси.

— Това няма нищо общо с истината.

— Специален агент Хънтсман разследва Джоргъсън от известно време. Той иска да знае дали би свидетелствала срещу него, ако се стигне до съд.

— Да — отговори тя без колебание. — Но мислиш ли, че наистина ще се стигне дотам?

Той се усмихна.

— Точно това бяха думите на партньора ми, агент Конрад. Джоргъсън е знаел, че работиш в НАП, така че всъщност е нападнал служител на приходната агенция, нали? А доколкото знам, НАП реагира остро на всеки подобен случай.

Тя се засмя.

— Така е.

— Хънтсман иска да наблегне на този аспект.

— Ще помогна с каквото мога — обеща тя.

— Направи ли някакво проучване, преди да отидеш на интервюто с Джоргъсън?

— Съвсем малко — призна тя. — Нямах време. Голяма грешка от моя страна. Не трябваше изобщо да отивам на онова интервю.

— Списъкът на клиентите на Джоргъсън е пълен с някои доста неприятни личности.

Тя се засмя.

— Неприятни личности? Говориш като някое от децата ми.

— Някое от децата ти?

— Децата, които защитавам. Когато обядвахме, ти споменах, че работя на повикване при съдия Бауен и съдия Торп.

— Да, спомена го. Просто ме учуди, че ги наричаш свои деца.

— Когато имат проблеми, те са мои деца. В повечето случаи нямат другиго освен мен. — Гласът й зазвуча различно, страстно и сериозно.

— Имам чувството, че това им е достатъчно.

— Кажи ми повече за онези неприятни личности.

— Доколкото Хънтсман е успял да установи „Джоргъсън Инвестмънтс“ е законна компания, обаче някои от клиентите са внесли огромни суми в брой. Има една дама, която е особено активна, казва се Грета Кийн. Тя е базирана в Белгия, но от няколко години оперира и в Съединените щати. Федералното правителство предприе действия преди няколко години и изиска депортирането й, но тя изчезна точно преди това да се случи.

— Откъде идват парите? От наркотици?

— Да, както и от куп други начинания. Поне така смятаме.

— Ще направя едно по-свободно предположение. Когато говоря с агент Хънтсман, той ще ми каже, че Джоргъсън пере пари на мафията или на някой наркокартел.

Той се усмихна.

— Може би.

Тя продължи на скорост.

— Говори ли с Джоргъсън за заплахите му да уреди убийството ми? „Едно обаждане и с теб е свършено. Мъртва си.“ Мисля, че това бяха точните му думи.

— Той отрича да те е заплашвал. Когато споменах, че няколко човека са го чули, той каза, че са се объркали. Докато той сипеше абсурдните си лъжи, двамата му адвокати кимаха, все едно главите им бяха закачени на ластици. Тъй като имахме видео, заснето с телефона на един от сервитьорите, ние му го пуснахме. Изражението му беше уникално — добави Грейсън ухилен.

— Обзалагам се, че после е сменил версията си.

Грейсън кимна.

— В интерес на истината, да. Предполагаемият инцидент бил едно голямо недоразумение и той блъфирал, като се преструвал, че те заплашва.

— Наистина ли каза, че се е преструвал, като ме е заплашвал?

— Моето въображение не е толкова развинтено — засмя се той.

— Какво друго каза той?

— Че много би се радвал, ако ти отидеш да работиш при него.

— От мисълта да виждам този перверзник всеки ден направо ме побиват тръпки.

— Това означава ли, че отказваш?

Бяха спрели на един червен светофар и Грейсън погледна Оливия и се усмихна топло. Изведнъж Оливия усети, че езикът й се е вързал и сърцето й пропусна един удар. Не знаеше как да разбира физическата си реакция спрямо него. Обикновено беше толкова спокойна и овладяна, а това беше делова среща, нали?

— Изчерви се — отбеляза Грейсън. — Защо?

Тя не отговори на въпроса му.

Светна зелено, но Грейсън не забеляза. Когато Оливия се обърна на седалката си, за да го погледне в лицето, цепката на роклята й разкри част от бедрото й. Кожата й беше златиста и Грейсън се зачуди дали и останалите части на тялото й са също толкова съвършени. Шофьорът зад тях натисна клаксона и Грейсън рязко се съсредоточи върху шофирането.

— Някога била ли си в хотел „Хамилтън“?

— Не, не съм. Откриха го едва преди няколко месеца. Отсядала съм в хотел от тази верига в Бостън. Красив и много елегантен е. А ти ходил ли си в този?

— Да. Ейдън Хамилтън направи парти две-три седмици преди тържественото откриване. Познавам Ейдън и семейството му от известно време. Братовчед ми Сам помогна по един случай на зетя на Ейдън, Алек. Той ни запозна. И Сам, и Алек работят във ФБР.

— Как беше партито?

— Добре — каза той. — Попаднах на едни стари приятели, които не бях виждал отдавна. С дамата, която ме придружаваше, тъкмо се канехме да си тръгваме, когато Алек предложи да поиграем на покер. Прибрах се вкъщи в шест часа сутринта.

— А дамата ти?

— Първо я изпратих до дома й, а после се върнах да играем покер. Тя не беше доволна от това развитие.

— Спечели ли нещо?

— Ейдън реши, че и той ще играе, така че аз не спечелих нищо. Когато той играе, винаги печели. Аз загубих приятелката си и много пари. Но се забавлявах много.

— Не звучиш особено разстроен от раздялата с приятелката ти.

— Тази връзка все едно не вървеше. Пък и не се отказва на покана за покер.

— Тя не те е разбрала. Но аз разбирам. Защото обожавам да играя покер.

Той повдигна едната си вежда.

— Така ли? Наистина ли обичаш да играеш покер?

— Да.

— Добра ли си?

— Мисля, че да.

Той се усмихна.

— Ще трябва да я проверим тази работа.

Двамата спряха на колелото пред хотела и това сложи край на разговора. Двама души от персонала се втурнаха да им отворят вратите. Един пиколо бързо откара БМВ-то на Грейсън, а той хвана Оливия за ръката и двамата изкачиха широките стъпала към входа.

Хотел „Хамилтън“ гледаше към Пенсилвания авеню — широка и шумна улица — но веднага щом влязоха през вратата, Оливия се почувства, сякаш е попаднала в друг свят. Това беше перфектна смесица от старинен стил и елегантни съвременни акценти. Масивни колони се издигаха към високия таван на фоайето, а величествени извити стълбища от двете страни водеха към широкия мецанин, с изглед към рецепцията. Полираните медни балюстради на стълбищата свършваха с резбован парапет от красив махагон. На всяка маса и шкаф имаше свежи цветя. Красивите мраморни подове бяха покрити с пищни ориенталски килими, а луксозните тапицирани мебели бяха меки и удобни, подканващи гостите да се отпуснат и насладят на елегантната обстановка, забравяйки суматохата на външния свят.

Всичките седем хотела „Хамилтън“ бяха известни с несравним лукс, абсолютна дискретност и безупречно обслужване. Хотелите посрещаха претенциозни клиенти и им гарантираха уединение. Заради репутацията на веригата, че глези своите гости и изпълнява всяка тяхна прищявка, аристократи, политици, лобисти и знаменитости вече бяха резервирали четирите бални зали в хотела за много месеци напред.

Благотворителната вечеря щеше да се проведе в най-голямата бална зала, която се намираше на първия етаж в края на дълъг, широк коридор. Пред двойната врата, която водеше към залата, имаше открито пространство с великолепен фонтан. Точно до него бяха високите прозорци, които гледаха към градините на хотела.

Двама от организаторите стояха до вратата. Оливия извади поканата от чантичката си и им я подаде. Грейсън забеляза, че мъжът беше толкова зает да зяпа Оливия, че едва погледна поканата.

Вътре вече се беше събрала значителна тълпа, но придвижването беше лесно и изненадващо бързо можеше да се стигне от единия до другия край на залата.

Оливия не беше присъствала на много такива събития. Когато можеше да си позволи, даряваше пари за каузи, които й бяха присърце, най-вече свързани с децата в беда, но рядко ходеше на партита и поради тази причина не познаваше почти никого от присъстващите.

Грейсън, за разлика от нея, се оказа център на вниманието. Той сякаш познаваше всички или по-скоро почти всички познаваха него. Веднага го наобиколиха приятели и други дарители на фондацията. Един сенатор от финансовата комисия спря да поговори с него за изборната кампания и да попита Грейсън какво мисли за някакви акции.

Оливия се зачуди какво да прави. Това не беше точно среща, така че реши, че не е нужно да стои и да слуша разговорите на Грейсън с приятелите му. Или трябваше? Леко смутена, тя реши да открие леля си Ема, но когато понечи да се отдалечи, Грейсън хвана ръката й и я придърпа до себе си. Той го направи съвсем безцеремонно. Оливия го изгледа сърдито. В отговор той й намигна.

Оливия реши да се държи мило с него и това се оказа добро решение. Много скоро загуби бройката на влиятелните мъже и жени, на които той я представи. Тя търпеливо стоя до него повече от двайсет минути и се усмихваше, докато лицето й се схвана, като си бъбреше с изпълнителния директор на един хранителен концерн, с един нобелов лауреат за физика, един магнат в бизнеса с недвижими имоти, двама собственици на художествени галерии, няколко посланици и един конгресмен. Дори проведе кратък, но сюрреалистичен разговор с един старши съветник на президента на САЩ. Колкото и да беше странно, с него си говориха за йога.

Когато настъпи моментно затишие, Грейсън предложи да потърсят леля й. После Джеймс Крауел спря Грейсън, за да го поздрави. Оливия го разпозна от корицата на „Тайм“.

Крауел беше обявен за личност на годината от списанието и тя вярваше, че това е напълно заслужена чест. Той беше гений и милионер, започнал бизнеса си от нулата, и също като Бил Гейтс и Уорън Бъфет беше дарил по-голямата част от богатството си за благотворителност. Оливия беше изключително впечатлена. Крауел беше един от хората, на които се възхищаваше най-много заради усилията, които той влагаше в подкрепа на различни хуманитарни каузи. Откъде ли го познаваше Грейсън? Беше очевидно, че Крауел харесва Грейсън. От разговора им и непринуденото им общуване Оливия заключи, че двамата са приятели от известно време.

Кой всъщност беше агент Грейсън Кинкейд? Истинският Брус Уейн?

Грейсън наблюдаваше Оливия, когато Крауел се ръкува с нея и се отдалечи.

— Изчерви се — отбеляза той.

— Искрено се възхищавам на господин Крауел. Той е направил много за бедните в тази страна. — Тя се обърна към Грейсън и попита: — Може ли да ти задам един въпрос?

— Ако така ще спреш да ми се мръщиш, да.

— Не ти се мръщя. Изражението ми е озадачено.

— Така ли? Добре че ми обясни. Какъв е въпросът?

— Ти наистина работиш във ФБР, нали? Това не ти е просто хоби.

Той се засмя.

— Да, работя във ФБР и това не ми е хоби.

— Значи ако надникна в гаража ти, няма да видя батмобил вътре?

Той я изгледа, сякаш се е побъркала. Поклати глава и със сериозно изражение отвърна:

— Разбира се, че не.

Тя се почувства като глупачка заради абсурдния въпрос и направеното сравнение.

Грейсън обви ръка около кръста й и я придърпа към себе си, за да направи път на една възрастна двойка. После се наведе и прошепна в ухото й:

— Него го държа в пещерата си.