Джули Гарууд
Сладки приказки (7)

Шеста глава

Грейсън искаше да се срещне с Оливия, за да обсъди с нея разследването срещу Джоргъсън. Настоя, че могат да се срещнат където й е удобно, стига да е в събота в пет часа. Обясни, че е свободен само по това време и че иска всичко да е изяснено преди понеделника.

— Има някои несъответствия, които искам да изясним възможно най-скоро във връзка с инцидента с Джоргъсън.

— Несъответствия? Как може да има несъответствия, след като поне двайсет души гледаха какво става — възкликна тя. — Някои от тях дори записваха случката с телефоните си. И за протокола, агент Кинкейд, не беше инцидент, а нападение.

— Знам — успокои я той. — Адвокатите на Джоргъсън го наричат предполагаем инцидент, а версията на Джоргъсън за случилото се е доста различна от твоята.

— Шегуваш се.

— За съжаление не. — Той чу въздишката й. — Оливия? — каза той след около минута мълчание.

— Мисля, Грейсън.

Хареса му начина, по който произнасяше името му. Каза го провлечено, така че той долови недоволството й от ситуацията.

— В пет часа. Мога аз да дойда при теб или да се срещнем някъде.

— Искаш да се срещнем в събота вечер? — попита тя. Агентът нямаше ли си личен живот?

— В събота привечер — поправи я той.

А, значи все пак той си имаше планове, сигурно срещата му беше по-късно, разсъждаваше тя, докато отпиваше от портокаловия сок, който сестрата й беше донесла.

Джейн проверяваше съобщенията на телефона си и не следеше разговора.

— По-удобно ми е в три часа — каза тя.

— Не, не мога тогава. Зает съм до четири и половина.

— Тогава ще се наложи това да изчака до понеделник.

— Не.

— Не? Не можеш ли да проявиш малко гъвкавост? Имам планове и не мога да ги променя.

— Какви планове? — попита с подозрение той.

Дали беше просто любопитен, или не й вярваше? Оливия си представи как Грейсън събори онзи ужасен бодигард и я спаси от сигурно нараняване. Реши, че най-малкото, което можеше да направи в замяна, е да сътрудничи.

— Трябва да отида на едно официално събитие. Трябва да се приготвя и да бъда в хотел „Хамилтън“ в седем и половина. Ако изясняването на несъответствията ще отнеме само десет-петнайсет минути, тогава добре, можем да се срещнем в пет.

— Може да отнеме повече време. Какво е официалното събитие?

— Благотворителният бал на Капитолийската лига.

— Тази събота вечер ли е? Мислех, че е следващата седмица. — Грейсън беше получил покана и учтиво беше отказал, но също така беше направил щедро дарение на благотворителната организация, защото вярваше, че каузата заслужава помощта му.

— Значи и ти смяташ да го посетиш?

— Да — отвърна само след секунда-две размисъл.

Тя усети прилив на удоволствие, който я изненада напълно.

— В такъв случай можем да се срещнем в хотела. Няма да отнеме кой знае колко време да обсъдим наглите лъжи на Джоргъсън, нали? Освен ако нямаш планове и ако си с дама, ще бъде грубо да я оставиш сама, докато говорим…

— Лъжите на Джоргъсън?

Тя долови развеселения му тон.

— Да. С някоя жена ли ще ходиш на бала?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина. Аз работя, забрави ли? По разследването на Джоргъсън.

— Аха.

— Ами ти? Ще те придружава ли някой?

— Не — призна тя. — Много съм скучна, нали?

— Оливия, в теб няма нищо скучно — каза той и преди тя да успее да реагира на комплимента, той попита: — Смяташе да отидеш на бала сама ли?

— Да. Леля ми ще получи специална награда за дейността си на този бал и й обещах да присъствам. Смятах да се срещна с нея там. Освен ако тя не е с някой придружител.

— Коя е леля ти?

— Ема Монро.

— Защо да не те закарам до хотела? Можем да поговорим по пътя.

— Добре, става.

— Слушай, мога също и…

— Какво? — попита тя, когато Грейсън се поколеба.

— Мога да те закарам обратно след бала…

— Би било чудесно.

— В колко часа?

— Седем.

— Ще се видим тогава.

Той затвори, обърна се към бюрото си и забеляза, че Ронан стои на вратата. Не го попита дали е чул неловкия разговор. Изражението на лицето му показваше, че е чул всичко.

— Човече, това беше голяма мъка — отбеляза Ронан. — Какво ти стана?

Грейсън сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите.

 

 

Оливия разказа на Джейн за разговора с Грейсън, докато караше приятелката си с количката към стаята й.

Художничка, преди всичко останало, Джейн попита:

— Опиши ми го. Как изглежда той?

— Висок е, доста над метър и осемдесет, има тъмна коса, много красиви устни и добре оформена челюст. Хубави скули… нали се сещаш — патрициански — обясни тя. — Очите му са много интригуващи. Сега като се замисля, той е много секси и адски красив.

— Прозвуча изненадана. Не осъзна ли, че е красив, когато се запозна с него?

Вратата на асансьора се отвори и Оливия вкара количката назад, после изчака Джейн да натисне бутона за осмия етаж.

— Да, забелязах, че е симпатичен, но… нали знаеш… той е от ФБР…

— Бих ли поискала да го нарисувам?

— О, да, определено. Но той надали би ти позволил. От малкото, което знам за него, мисля, че би се ужасил от подобно предложение. Той е агент, много сериозен, професионалист. Така че, разбира се, всякакви отношения с него са немислими. Но той е интересен. Много изтънчен. С фини обноски. Леля Ема би го харесала.

— И ти ще излизаш с него утре вечер?

— Не, аз ще ходя на благотворителния бал. Той ще ме закара дотам и после ще ме върне.

— А ще влезе ли на бала с теб?

Оливия се засмя.

— Разбира се, че ще влезе.

— Значи си имаш придружител за бала.

— Не е точно придружител — настоя Оливия. — Свързано с работата му. Ще говорим за разследването на Джоргъсън.

— Колко романтично!

Оливия вкара количката на Джейн в стаята й и я паркира в ъгъла, а Джейн се настани в леглото си. На нощното й шкафче имаше две дебели книги: една биография и една книга за възстановяването на хора с пристрастявания. Върху тях имаше брошура на Анонимните алкохолици. Джейн очевидно вземаше новата битка на брат си на сериозно. Оливия знаеше, че приятелката й ще направи всичко възможно, за да помогне на Лоугън да продължи по правия път.

Оливия не искаше Джейн отново да се разочарова. Реши да не споменава нищо за брошурата, нито за факта, че Лоугън беше пристрастен не само към алкохола, но и към кокаина. Навярно Анонимните алкохолици можеха да му помогнат да се справи и с това. Заради Джейн се надяваше да е така.

Оливия застана до долния край на леглото и изчака Джейн да се намести. Скръстила ръце на гърдите си, тя гледаше намръщено приятелката си, но мислите й всъщност се бяха върнали към разговора им за Грейсън Кинкейд.

— Какво? — попита Джейн, като забеляза сериозното изражение на Оливия.

— Не искам утре вечер да е някаква романтична. Колко откачено е да си падна по него? Ако изобщо предположим, че той се интересува от мен…

— Разбира се, че се интересува. Как би могъл да не се интересува? Ти си сравнително интелигентна, доста сладка, когато не се държиш като кучка, и си красива.

— Кучка? Сравнително интелигентна?

Джейн се засмя.

— Само ти ще се фокусираш върху негативното. Казах, че си красива.

Оливия сви рамене.

— Няма значение, защото веднага щом арестуват баща ми… ако някога открия доказателствата, необходими, за да бъде арестуван… аз ще се превърна в прокажена. Никой в този град няма да иска да бъде видян в компанията на някого от фамилията Маккензи. Семейството ми ще ме нарече предателка и всъщност ще бъдат прави. Но не би трябвало да се изненадат от действията ми. Умолявах Натали, онзи инатлив като магаре неин съпруг Джордж, както и майка ми — която, между другото, е загубена кауза — да извадят парите си от инвестиционния фонд на баща ми, но те отказаха да ме послушат. Не искам да им причиня неприятности, но не знам какво друго да направя. Ако той продължи да действа, не само ще ги съсипе, но ще провали живота на стотици невинни хора.

— Имаш ли вече някакви солидни доказателства?

— Не — призна Оливия. — Но знам, че съм права. През целия си живот съм гледала как действа баща ми. Той е много чаровен. Умее да убеждава хората, че е най-честният и искрен човек, когото са срещали, и изглежда много преуспял, така че когато им предложи възможност за инвестиране, те му се доверяват. Понякога си мисля, че той наистина си вярва, когато им говори. Сякаш сам не може да се удържи да не го прави.

Оливия искаше да може да отмести поглед встрани и да остави нещата да се развият без нейната намеса, но не можеше. Знаеше какво ще се случи в крайна сметка и не можеше безучастно да гледа как все повече и повече хора попадат в капана. Беше видяла същото да се случва и преди. Когато беше малка, знаеше, че баща й е различен от останалите татковци, но чак когато порасна осъзна какво представлява той и най-после разбра какво прави той.

Едно от първите му бизнес начинания беше свързано с петрол. Той убеди стотици хора, че геолозите са открили богати залежи от нефт край бреговете на Тексас. Бяха необходими само пари, за да се закупят сонди и да започне извличането на нефта. Хората му дадоха милиони, защото той ги уверяваше, че поемат минимален риск. Накара ги да повярват, че ще спечелят сто пъти повече от това, което бяха вложили. Хората бяха алчни. Никой не знаеше точно какви сондажи се провеждат, но след година баща й съобщи, че кладенците са се оказали пресъхнали и че геолозите са сгрешили. Инвеститорите си останаха със загубите, но по някакъв начин бащата на Оливия се зае с още по-големи и още по-страхотни проекти.

След две-три години направи нова фирма. Този път инвестира в технологии. Успя да намери достатъчно хора, които да повярват, че е събрал екип от инженери, които са на прага на разработването на революционна батерия, която ще може да реши всички световни проблеми с недостига на енергия. И това се оказа сапунен мехур, но докато инвеститорите загубиха и последния си вложен цент и компанията фалира, баща й започна да живее още по-охолно.

Това бяха само две от така наречените му бизнес начинания. Сега беше станал много по-влиятелен. С новата си фирма беше събрал огромен капитал от инвеститори — големи и малки — с обещанията за феноменални печалби. По някакъв начин ги беше убедил, че парите им са в безопасност, но нямаше начин той да поддържа големите печалби, които твърдеше, че изкарва с инвестициите си.

— Има ли някаква вероятност този път всичко да е законно? — зачуди се Джейн.

Оливия се сети за Джеф Уилкокс, когото го чакаше затвор заради лъжите на баща й. Колко още бяха повярвали на баща й? Тя поклати глава.

— Не, изобщо няма как да стане. Опитвам се да предупреждавам хората, докато не открия доказателства, но никой не ми обръща внимание. — Тя си пое дъх. — Всъщност това не е съвсем вярно. Адвокатите на баща ми — „Симънс, Симънс и Фалкън“ — са научили какво правя и се опитват да ме спрат. Изпратиха ми едно отвратително предупредително писмо. Ако не съм престанела с налудничавите си и скандални твърдения — както ги определят те — щели да предявят обвинения, за да бъда арестувана.

— Какви обвинения?

— Засега не са уточнили. Всичко е само за да ме изплашат. Не съм направила нищо незаконно. Те искат да ме стреснат. Ако опитат да ме съдят, ще трябва да ми предоставят информация за финансите на баща ми, а повярвай ми, Джейн, по-скоро биха ме убили, отколкото да ме допуснат до тази информация.

— Мили боже, Оливия. Не говори така.

— Те всичките са за затвора.

— Тогава ги уличи. Само недей…

— Недей какво?

— Недей да умираш.

Оливия се засмя.

— Това е планът.