Джули Гарууд
Сладки приказки (6)

Пета глава

Грейсън беше прекарал остатъка от следобеда в потушаване на пожара, причинен от кашата с Джоргъсън, но колкото и да беше зает, не можеше да прогони Оливия Маккензи от главата си и това адски го дразнеше. Не можеше да проумее реакцията си към нея. Все пак беше прекарал с тази жена само час. Реши, че се е получила чисто физическа реакция. Тя имаше красиво лице, удивителна усмивка, невероятно тяло. Би трябвало да е евнух, за да не забележи и реагира на всичко това.

Седеше на бюрото си и четеше един доклад, като проверяваше всички данни и на екрана на компютъра си, но тя продължаваше да изскача в мислите му. Отвратен от липсата си на концентрация, той поклати глава, в опит да проясни мислите си, и отново започна да чете доклада от първата страница.

Агент Ронан Конрад почука на вратата му, отвори я и надникна вътре.

— Имаш ли минута?

— Разбира се. Влез.

Офисът беше направо клаустрофобичен. Ронан трябваше да затвори вратата, за да може да си издърпа един стол, на който да седне.

Помещението беше студено и непредразполагащо. По сивите стени нямаше нищо, по бюрото също нямаше никакви лични вещи, семейни снимки или спомени. Единственият прозорец беше с размер на пощенска марка.

— Харесва ми как си украсил това място — заяви Ронан ухилен.

Двамата мъже бяха приятели. Бяха преминали обучението заедно и бяха назначени в един и същи екип, работеха заедно вече четири години. Бяха еднакво всеотдайни в работата, макар да произхождаха от съвсем различни среди. Ронан беше израснал в града, в голямо семейство от работническата класа. Беше учил в държавен университет със спортна стипендия и след дипломирането си беше влязъл във военноморския флот. След няколко години в отряд за специални операции се беше завърнал вкъщи, за да учи магистратура, а после постъпи във ФБР.

Грейсън, от друга страна, беше изминал съвсем различен път. Той беше роден в богато и влиятелно семейство, което се възприемаше като аристократично в района на Вашингтон. Постъпи в академията, след като завърши право в „Принстън“. Наследството от попечителския фонд, оставен му от дядо му, беше доста значително, но Грейсън беше направил няколко много мъдри инвестиции и беше превърнал малкото богатство в по-голямо. Истината беше, че не се нуждаеше да работи, за да има с какво да живее.

След като двамата бяха с толкова различен произход, човек би предположил, че помежду им няма да има нищо общо, но се оказа точно обратното. Бяха се сприятелили още след първите няколко седмици обучение. Отначало, когато научи за привилегирования произход на Грейсън, Ронан имаше някои колебания, но бързо промени мнението си. В класа им нямаше човек, който да тренира по-усилено или да учи повече. Грейсън се справяше отлично с всеки тест и скоро съперничеството помежду им се превърна в приятелство, в което всеки помагаше на другия да се справя все по-добре. Когато завършиха академията, и двамата бяха спечелили възхищението и уважението на преподавателите си и на всички останали курсисти.

— Как ти се отразява заместването на Пенски? — попита Ронан, като кръстоса ръце и наклони стола си на два крака.

— Тя се връща в понеделник, слава богу. Мразя да стоя заврян в този офис. Чувствам се като в гробница.

Ронан се огледа.

— Мисля, че килерът с четките за под е по-голям — отбеляза той. — Може би ще свикнеш.

— Защо да свиквам? — попита Грейсън. Той разкърши схванатите си рамене. Беше прекарал часове наведен над папките.

— Говори се, че тази работа е твоя, ако я искаш. Пенски ще се пенсионира догодина. Може би дори по-скоро.

Грейсън поклати глава.

— Не я искам.

— Ако получиш настойнически права над племенника си, може би няма да искаш да търчиш из цялата страна. Работата на Пенски ще бъде идеална за теб.

— Надявам се брат ми да се намеси и да влезе в ролята си на баща.

— Стига, Грейсън. Знаеш, че това няма да се случи. Поне не в скоро време.

Ронан познаваше брата на Грейсън, Девън, почти откакто познаваше самия Грейсън. Беше се запознал с него малко след като се бяха дипломирали от академията. Девън беше получил същото възпитание като Грейсън, но двамата братя бяха пълни противоположности. Грейсън работеше здраво и имаше яростно чувство за дълг и лоялност към семейството си, а Девън беше безотговорен и егоцентричен. След смъртта на жена му преди няколко години го удари на живот. Харесваше му да прекарва времето си в Монте Карло и Дубай и да ухажва красиви жени. Беше истински плейбой и за съжаление, често забравяше, че има син.

Ронан знаеше, че на приятеля му е трудно да говори за семейството и се съмняваше, че някой друг в офиса знаеше каква е ситуацията.

— Имаш късмет, че брат ти не разкарва Хенри напред-назад из Европа.

— Не бих позволил това да се случи.

— Хенри още ли живее при баща ти?

— Да — отвърна той и рязко смени темата. — Какво стана с разследването на Харисън?

— Точно това исках да ти съобщя. Тези братя са луди — луди за връзване. Много ми хареса, че ги арестувах, и съжалих, че не оказаха съпротива, за да ги ступам и тримата.

— В ареста ли са?

Ронан кимна.

— И няма да мърдат оттам. Съдията отказа да ги пусне под гаранция.

— Така ли? Браво.

— След като ти ми натресе този случай… защо се усмихваш?

— Защото точно това направих. Върнах ти го тъпкано.

Ронан го погледна изненадан, после кимна.

— Да, прав си. Май си го заслужавах след случая „Броуди“.

— Май? Знаеш ли колко разпити ми се наложи да проведа с онези откачалки от култа?

— Чух, че било доста смешно.

— Все още не ми е ясно как го направи. Единия ден ти водеше разследването, а в следващия случаят беше на бюрото ми.

— Действах с финес — похвали се Ронан. — Някой ден ще те науча на триковете си. — После стана сериозен и попита: — Какво стана с Пул? Говори ли вече с него?

— Да, и той се съгласи да се прехвърли.

— Съгласи се?

— Ами не му дадох избор.

— А в замяна?

— Няма да отразя последната му издънка в личното му досие. Разбира се, шефът му ще го направи, но няма да съм аз. Няма да наливам допълнително масло в огъня.

— Прекалено си мекушав, Грейсън — каза Ронан с престорено отвращение. — Почти успях да го кажа със сериозно изражение. Ти си твърдо копеле, също като мен.

— Може би — съгласи се Грейсън. — Какво става с Джоргъсън? Научи ли нещо?

— Не, още не. Единствената причина да ни замесят в онова разследване беше заради твърдоглавеца Пул — отбеляза той.

Грейсън не беше на това мнение.

— Не ни замесиха в онова разследване. Просто правехме услуга на агент Хънтсман.

— Пул беше получил нареждане да отмени операцията, а той напълно пренебрегна заповедта. Това беше трети или четвърти път, в който той наруши инструкциите на Хънтсман.

— Точно — кимна Грейсън.

— Би трябвало да го уволнят или да го принудят да се пенсионира.

— Хънтсман да се занимава с това, нас не ни касае. Но съм съгласен с теб, най-добре е Пул да напусне.

— Добре че пристигнахме в ресторанта навреме — каза Ронан. — Не мисля, че Пул щеше да пипне бодигарда, преди онзи да нарани Оливия Маккензи.

— Запомнил си името й.

Ронан кимна.

— Запомних всичко, свързано с нея — призна той. — А дори не говорих с нея. Ти я разпита. Каква е тя?

— Умна.

— И?

— И какво?

— И убийствено привлекателна.

Грейсън се усмихна.

— И това, да.

— Значи си забелязал.

— Разбира се, че съм забелязал. Да не съм сляп.

— Хънтсман няма доказателства, че Джоргъсън пере пари на някои от клиентите си, но е решил да понатисне тук-там. Помогнах му да получи показания от шестима надеждни свидетели, които са видели как Джоргъсън напада Маккензи в ресторанта, а имаме и видеозапис, направен с телефон. Хънтсман още не се е свързал с нея, за да я пита дали тя ще свидетелства срещу Джоргъсън. Ще го обвини за нанасяне на телесна повреда. Не е много, но…

Грейсън го прекъсна.

— Ако това е обвинението, Хънтсман трябва да е наясно, че никога няма да стигне до съд. Адвокатите на Джоргъсън или ще го оборят, или ще пледират за споразумение.

— Естествено — съгласи се Ронан.

— Току-що завърших доклада си и му го изпратих. Когато го прочете, ще открие, че има по-добър вариант да атакува Джоргъсън.

— Какъв по-добър вариант? — попита Ронан.

— Очевидно Пул не е споменал на Хънтсман къде работи Оливия. Сигурно се е смутил, че не успя да я уплаши. — Грейсън се сети за сцената и го досмеша.

— Нещо ми убягва. Какво? — попита Ронан.

— Оливия Маккензи работи в НАП. Следователно Джоргъсън е нападнал…

— … агент на НАП. — Ронан се засмя. — На Хънтсман много ще му хареса това. Джоргъсън знаел ли е? Разбира се, че е знаел. Нали я е интервюирал за работа.

— Точно така.

— Ще се свържа с Маккензи…

— Не, аз ще й се обадя. — Грейсън усети колко нетърпеливо прозвуча гласът му и бързо добави: — Трябва да се махна от тази кутийка. Тук не мога да дишам.

Реши, че се е спасил, но Ронан не се върза на версията му.

— Значи наистина се интересуваш от нея?

— Интересувам се да помогна на Хънтсман да закове Джоргъсън. Вече разпитах Оливия и смятам, че аз трябва да довърша това.

— Едно обаждане ще свърши работа.

— Не, ще отида лично.

Ронан се изправи.

— Добре, сега ще ти намеря номера й и можеш да си уговориш среща с нея.

Без да се замисля, Грейсън каза:

— Вече съм го вкарал в телефона си.

— Но не се интересуваш от нея — каза Ронан и излезе от офиса.

Грейсън чу смеха му през вратата.